Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (16) (Мисия в тялото на човека)

Глава 16
МОЗЪКЪТ

ТЕЛЕВИЗОРЪТ в контролната зала внезапно отново оживя.

— Генерале! Картър…

— Сега пък какво?

— Сър, те отново се движат. Вече са извън ухото и бързо приближават към тромба.

— Ха! — Картър погледна към брояча, който показваше 12. — Дванайсет минути.

Разсеяно потърси пурата си и откри, че я е изпуснал на пода и я е настъпил. Вдигна я, огледа смачканата й форма и я захвърли с отвращение.

— Дванайсет минути. Рейд, дали все още могат да успеят?

Рейд се беше свил в креслото си с нещастен вид.

— Могат да го направят. Може би могат дори да се справят с тромба. Но…

— Но?

— Но не знам дали ще успеем да ги измъкнем навреме. Знаете, че не можем да сондираме в мозъка за да ги извадим. Ако можехме да го направим, щяхме първо да сондираме в мозъка за да махнем съсирека. Това означава, че те трябва да стигнат до мозъка, а след това да се придвижат до някоя точка, от която можем да ги измъкнем. Ако не…

— Донесоха ми две чаши кафе и една пура — прекъсна го недоволно Картър, — а нито съм отпил от кафето, нито съм дръпнал от пурата…

— Намират се в основата на мозъка, сър — съобщи един от техниците.

* * *

Майкълс отново застана пред схемите си. Грант надничаше на рамото му, гледайки с неразбиране сложните плетеници.

— Това тук съсирека ли е?

— Да — потвърди Майкълс.

— Изглежда много далеч. Имаме само дванайсет минути.

— Разстоянието не е чак толкова голямо. Пътят пред нас е чист. Ще достигнем основата на мозъка за по-малко от минута, а оттам почти веднага…

Корабът неочаквано попадна в порой от светлина. Грант погледна с удивление и видя навън огромна стена от светлина, чиито граници се губеха в далечината.

— Това е тъпанчето — поясни Майкълс. — От другата страна се намира външния свят.

Грант почувства непоносима носталгия. Почти беше забравил, че съществува външен свят. Имаше чувството, че целия му живот беше едно безкрайно пътуване през един кошмарен свят от пещери и чудовища — като някакъв Летящ Холандец на кръвоносната система…

Но ето там, процеждаща се през тъпанчето, беше светлината на външния свят.

Майкълс, който се беше привел над картите си, попита:

— Грант, нали ми заповядахте при ресничестите клетки да се връщам в кораба?

— Да, Майкълс. Исках да се върнете в кораба, а не да останете при ресничестите клетки.

— Кажете това на Дювал. Неговото поведение…

— Защо се безпокоите? Нали винаги се държи неприятно?

— Този път се държа оскърбително. Не претендирам да съм герой…

— Ще свидетелствам във ваша полза.

— Благодаря, Грант. И дръжте под око Дювал.

— Разбира се — разсмя се Грант.

Като че ли разбрал, че говорят за него, Дювал се приближи и безцеремонно се намеси:

— Майкълс, къде се намираме?

Майкълс го погледна остро и отвърна:

— Всеки момент ще навлезем в субаракноидната кухина — точно в основата на мозъка — поясни той на Грант.

— Добре. Нека да навлезем покрай окуломоторния нерв.

— Съгласен съм — рече Майкълс. — Ако това ще ни доведе до най-благоприятна позиция за стрелба по тромба, ще минем по този път.

Грант отиде към склада, където Кора лежеше на малка кушетка.

Тя понечи да стане, но Грант я спря.

— Не ставайте. Няма нужда.

Седна на пода до нея и обхвана коленете си с ръце. Погледна я и се усмихна.

— Вече съм добре — каза Кора. — Ако продължавам да лежа ще се почувствам като симулант.

— А защо не? Вие сте най-красивия симулант, когото съм виждал. Нека да посимулираме заедно за минутка, ако това не ви звучи твърде неподходящо.

Кора му се усмихна в отговор.

— Ще ми бъде трудно да се оплача, че сте твърде дързък. В края на краищата, за вас стана навик да ми спасявате живота.

— Всичко, което направих беше част от хитрия ми и извънредно ловък план да ви накарам да се чувствате задължена към мене.

— Но аз съм ви задължена! Заявявам го най-решително.

— Ще ви напомня за това в подходящо време.

— Бъдете така добър. Грант, наистина, благодаря ви!

— Харесва ми да ми благодарите, но аз само изпълнявах задълженията си. Затова ме изпратиха с вас. Помнете, че аз взимам стратегическите решения и се справям с непредвидените ситуации.

— Но това не е всичко, нали?

— Напълно е достатъчно — възрази Грант. — Пъхам шнорхели в белите дробове, чистя водорасли от всмукателни клапи и най-вече се грижа за красиви жени.

— Но това не е всичко, нали? Не държите ли под око д-р Дювал?

— Защо смятате, че е така?

— Защото е вярно. Висшия ешелон на ОМОС не вярват на д-р Дювал. Никога не са му вярвали.

— И защо?

— Защото е целенасочен, напълно невинен и напълно ангажиран с работата си. Обижда другите не защото иска, а защо не знае, че се държи обидно. Той не знае, че съществува нещо друго освен работата му…

— Не знае ли, че има хубави асистентки?

Кора се изчерви.

— Предполагам, дори и това. Но той наистина цени моята работа.

— Дали ще продължи да цени работата ви, ако някой друг забележи вашата цена?

Кора се огледа, след това твърдо продължи:

— Но той не е нелоялен. Единствената беда е, че той е съгласен на свободна обмяна на информация с Другата страна, но не знае как да поддържа възгледите си без да става натрапчив. Когато останалите се разграничиха от него, той им каза, че ги смята за глупаци.

— Да, мога да си представя — кимна Грант. — И това кара всички да го обичат, понеже хората обожават да им бъде казвано какви глупаци са те.

— Е, такъв си е.

— Вижте. Не се безпокойте. Не съм по-подозрителен към Дювал повече, отколкото към всеки друг.

— Но Майкълс не му вярва.

— Знам това. Имаше моменти, когато Майкълс не вярваше на никого, и на кораба, и отвън. Той не вярва дори и на мен. Но, уверявам ви, аз придавам на това толкова тежест, колкото смятам, че заслужава.

— Искате да кажете, че Майкълс мисли, че аз нарочно съм повредила лазера? — припряно каза Кора. — Че д-р Дювал и аз, заедно…

— Мисля, че той подозира такава възможност.

— А вие, Грант.

— Аз също подозирам такава възможност.

— Но вярвате ли, че е така?

— Възможно е, Кора. Това е една от многото възможности. Някои възможности са по-добри от останалите. Оставете на мене да преценя това.

Преди Кора да успее да отговори, двамата чуха Дювал гневно да извисява глас:

— Не, не, не. Няма какво да го обсъждаме, Майкълс. Не искам един глупак да ми казва какво да правя.

— Глупак! Да ви кажа ли какво сте вие…

Грант изскочи от склада, последван от Кора.

— Спрете и двамата — прекъсна ги Грант. — Какво става?

— Поправих лазера — ядосано каза Дювал. — Изтъних проводника до необходимата дебелина, закрепих го за транзистора, а него поставих на мястото му. Току що казах това на този глупак…

Обърна се към Майкълс и повтори:

— Казах глупак! — след което продължи, — защото той ме попита.

— Е — рече Грант, — какво лошо има в това.

— Защото самия факт на казването, не означава, че е така. Сглобил е нещо. И аз бих могъл. Всеки би могъл. Откъде знае, че ще работи?

— Знам. От дванайсет години работя с лазери. Знам кога работят.

— Тогава покажете ни, докторе. Нека да споделим знанията ви. Използвайте го.

— Не! Лазерът или работи, или не работи. Ако не работи, не бих могъл да го поправя при никакви условия, защото направих всичко, което мога и не бих могъл да направя нищо повече. Но ако работи, а той ще работи, все пак си остава паянтово сглобен. Не знам колко ще издържи — може би най-много дузина изстрели. Искам да оставя всеки от тези изстрели за тромба. Не искам да пропилявам нито един от тях тук. Не искам да проваля мисията, защото дори веднъж съм изпробвал лазера.

— Пак ви казвам, че трябва да изпробвате лазера — каза Майкълс. — Ако не го направите, кълна се, когато се върнем, ще се погрижа да бъдете изхвърлен от ОМОС и ще ви направя на малки парченца…

— Ще се безпокоя за това когато се върнем. Междувременно това е моя лазер и ще правя с него каквото си искам. Не можете да ми заповядате да направя с него нищо, което не желая. Нито пък Грант.

— Д-р Дювал, нищо не ви заповядвам да правите — поклати глава Грант.

Дювал кимна и се отдалечи.

Майкълс се загледа в него.

— Ще го пипна.

— Майкълс, той е прав — каза Грант. — Сигурен ли сте, че не сте раздразнен от него по лични причини?

— Защото ме нарича страхливец и глупак? Затова ли да го обичам? Но няма значение дали имам някаква лична вражда с него или не. Мисля, че той е предател.

— Това е напълно невярно — гневно каза Кора.

— Съмняваме се — ледено каза Майкълс, — че вие сте надежден свидетел по случая. Но няма значение. Приближаваме се към тромба и тогава ще видим какво ще направи Дювал.

— Той ще премахне тромба — рече Кора — ако лазера работи.

— Ако работи — каза Майкълс. — А ако не работи, няма да се изненадам ако убие Бенеш. И то не случайно.

* * *

Картър беше съблякъл сакото си и беше навил ръкавите си. Беше се отпуснал в креслото си, а в устата му димеше втора пура, току-що запалена. Не я пушеше.

— В мозъка? — попита той.

Най-накрая мустаците на Рейд бяха се разрошили.

— Практически до тромба — той потърка очите си. — Спрели са.

Картър погледна към циферблата, който показваше 9.

Почувства се изхабен, без никакъв живец, без адреналин, без напрегнатост.

— Мислиш ли, че ще се справят?

— Не, не мисля — отвърна Рейд.

След девет, най-много десет, минути хората, кораба и всичко останало, щяха да стоят в пълен ръст пред него, и щяха да са взривили тялото на Бенеш, ако не са излезли от него навреме.

Картър си помисли какво щяха да направят вестниците от ОМОС, ако този проект се провалеше. Вече чуваше речите на всички политици от страната, а и на онези от Другата страна. Колко ли назад ще бъдат върнати ОМОС? Колко ли месеца ще им трябват за да се възстановят?

Уморено започна да съставя наум молбата си за напускане.

* * *

— Навлязохме в мозъка — обяви Оуънс, със сдържано вълнение.

Угаси корабните светлини и всички се загледаха напред в удивление, което измести всичко останало от умовете им — дори и кулминацията на тяхната мисия.

— Колко забележително — мърмореше Дювал. — Върхът на сътворението.

Грант за момент също го усети. В цялата вселена човешкия мозък със сигурност беше най-сложния обект, събран в най-малкия възможен обем.

Около тях цареше тишина. Клетките, които виждаха, бяха назъбени, неравни, с нишковидни дендрити, стърчащи тук-там, като капинов храст.

Докато се движеха в междутъканната течност между клетките, можеха да видят преплетените над тях дендрити. Околността приличаше на древна гора с преплетени клони.

— Погледнете, не се докосват — каза Дювал. — Ясно може да се видят синапсите — разстоянието между нервните клетки, което трябва да се прескочи по химичен път.

— Като че ли са пълни със светлина — възкликна Кора.

Майкълс се намеси, все още с гняв в гласа си:

— Чиста илюзия. Отражението на миниатюризираната светлина ни играе номера. Това, което виждаме няма никаква връзка с действителността.

— Защо сте толкова сигурен? — веднага възрази Дювал. — Тази област предстои да бъде изучена. Отражението на миниатюризирана светлина се променя в зависимост от молекулярната структура на клетките. Убеден съм, че този тип отражение ще се превърне в по-мощно средство за изследване на микродетайлите на клетката, отколкото всички използвани досега. Възможно е резултатите от нашата мисия да се окажат много по-важни от онова, което ще се случи с Бенеш.

— Това ли е начина ви да се оправдаете, докторе? — попита Майкълс.

Дювал почервеня.

— Какво искате да кажете?

— Не сега! — прекъсна ги властно Грант. — Ни дума повече, господа.

Дювал пое дълбоко дъх и се извърна към прозореца.

— Все пак не виждате ли светлините? — вмъкна Кора. — Погледнете нагоре. Наблюдавайте онзи дендрит, докато го приближаваме.

— Видях ги — каза Грант. Не беше обикновеното блестящо отражение, при което, независимо къде в тялото, искрите се появяваха случайно, от което видяното можеше да се оприличи на плътен облак светулки. Вместо това, искрите се гонеха по дължината на дендрита, като новата започваше преди старата да е достигнала до края.

— Знаете ли на какво ми прилича? — обади се Оуънс. — Някой гледал ли е стар филми, в който показват рекламни надписи, направени с електрически лампи? Със светли и тъмни вълни, които се движат по тях?

— Да — съгласи се Кора. — Изглеждат точно така. Но защо?

— Когато се въздейства върху нерва, по него преминава вълна от деполяризация — поясни Дювал. — Променя се концентрацията на йони. В клетката навлизат натриеви йони. Това променя интензитета на електрическото поле отвън и вътре и понижава електрическия потенциал. Вероятно по някакъв начин това въздейства на отражението на миниатюризирана светлина и ние виждаме вълната на деполяризацията.

След като Кора го беше посочила, или защото се движеха още по-дълбоко в мозъка, навсякъде можеха да се видят вълните от движещи се отблясъци — движеха се по дължината на клетките, изкачваха се и слизаха по влакната, преплитаха се в невъобразимо сложна система, която изглеждаше разбъркана, но въпреки това създаваше усещането за някакъв ред.

— Това, което виждаме — заяви Дювал — е същността на човека. Клетките са физическия мозък, но тези движещи се искри са човешкия ум.

— Това ли е същността? — грубо попита Майкълс. — Мислех, че е душата. Къде е човешката душа, Дювал?

— Мислите ли, че не съществува защото не мога да я посоча? — възрази Дювал. — Къде е гения на Бенеш? Вие сте в мозъка му. Посочете гения му.

— Достатъчно! — прекъсна ги Грант.

— Почти стигнахме — подвикна Майкълс на Оуънс. — Завийте на посоченото място в капиляра. Просто навлезте в него.

— Величествено е — замислено каза Дювал. — Намираме се не просто в мозъка на един човек. Това около нас е умът на гениален учен, когото бих поставил наравно с Нютон.

Замълча за миг и изрецитира:

-" … Където статуята стои

на Нютон с призма в ръка и с мълчаливо лице…"

Грант го прекъсна с благоговеен шепот:

— „Мраморен символ на ум,

вечно пътуващ самотен през моретата страни на мисълта.“

Двама замълчаха за миг, след което Грант каза:

— Мислите ли, че Уърдзуърт^[1] си е представял тази гледка, когато е писал „моретата странни на мисълта“. Нима не сме буквално в морето на мисълта? И при това е и странно.

— Не предполагах, че обичате поезията — каза Кора.

— Само мускули, без никакъв ум — кимна Грант. — Това съм аз.

— Не се засягайте.

— Господа, щом престанете да мънкате стихове, можете да погледнете напред — заяви Майкълс и посочи с ръка.

Отново се намираха в кръвта, но червените кръвни клетки, синкави на цвят, се полюшваха без някаква определена посока, потрепвайки леко в отговор на Брауновото движение. Над тях се виждаше някаква сянка.

Гората от дендрити се виждаше ясно през стените на капиляра. Забелязваха се всяка нишка, всяко клонче, а също и редиците искри, които се движеха по тях — все по-бавно и по-бавно. А от някаква точка нататък нямаше никакъв проблясък.

„Протей“ спря. След миг-два Оуънс прекъсна тишината с думите:

— Мисля, че това е нашата цел.

— Да — кимна Дювал. — Тромбът.