Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (1) (Мисия в тялото на човека)

Глава 1
САМОЛЕТЪТ

САМОЛЕТЪТ беше стар, четиримоторен реактивен плазмен лайнер, който отдавна беше изтеглен от активна употреба и използването му по този маршрут нямаше да бъде нито икономично, нито особено безопасно. Отправиха се през скупчените облаци на дванайсет часово пътуване, за което щяха да бъдат достатъчни пет часа със свръхзвуков реактивен самолет.

И все още имаха цял час до пристигането.

Агентът на борда знаеше, че тази част от операцията няма да приключи, докато самолета не кацне, а също и че последният час ще да бъде най-труден.

Хвърли поглед към единствения друг пътник в големия салон на самолета — в момента дремеше, забил брадичка в гърдите си.

Пътникът не изглеждаше нито особено необичаен, нито внушителен, но в този миг той беше най-важния човек в целия свят.

* * *

Генерал Алън Картър вдигна навъсен поглед към влизащия полковник. Под очите на Картър имаше торбички, а в ъглите на устата му се бяха очертали дълбоки бръчки. Опита се да изправи кламера, с който си играеше, но той изхвръкна от ръката му.

— Почти успя да ме уцелиш — каза спокойно полковник Доналд Рейд. Пясъчно-русата му коса беше пригладена назад, но сивеещите му мустаци стърчаха. Униформата му стоеше неестествено, както и на другия. И двамата бяха специалисти, които работеха по договор, с военни звания за удобство, които бяха донякъде излишни, като се имаше предвид характера на работата.

И двамата имаха на униформите си надпис ОМОС. Всяка буква беше вписана в малък шестоъгълник — два отгоре, три отдолу. Средният шестоъгълник от долния ред носеше символ за по-нататъшна класификация. При Рейд беше жезъл, който го класифицираше като медик.

— Познай какво правя — каза генералът.

— Огъваш кламери.

— Позна. А освен това броя часовете. Като пълен глупак — в гласа му се надигна овладяна рязкост. — Седя тук с потни длани, със сплъстена коса, с биещо сърце и броя часовете. Сега вече са минути. Седемдесет и две минути, Дон. Седемдесет и две минути и те ще кацнат на летището.

— Добре. Тогава защо нервничиш? Нещо нередно ли има?

— Не, нищо. Взехме го без никакъв проблем. Измъкнали са го направо от ръцете им без никаква засечка, доколкото зная. Качил се е невредим на самолета, един стар …

— Да, знам това.

Картър поклати глава. Целта му беше не да съобщи някому нещо ново, а просто да си поговори.

— Решихме, че Те ще решат, че Ние ще решим, че най-важно е времето, така че ще го качим на Х-52 и ще го изстреляме в ниска орбита. Само че Ние решихме, че Те ще решат това и поставихме антиракетната система в преситено състояние …

— Параноя — прекъсна го Рейд, — така го наричаме в моята професия. Имам предвид този, който би повярвал, че Те биха го направили. Биха рискували да избухне война и да последва анихилация.

— Способни са да рискуват точно това, за да спрат хода на събитията. Почти усещам, че и Ние трябваше да рискуваме, ако ситуацията беше обратната. Така че избрахме търговски четиримоторен реактивен самолет. Чудех се дали ще успее да излети.

— И успя ли?

— Какво да успее? — за момент генералът потъна в черни мисли.

— Успя ли да излети?

— Да, да. Пристига нормално. Получавам докладите си от Грант.

— Кой е той?

— Отговорния агент. Познавам го. Щом той е поел отговорността, аз се чувствам сигурен, доколкото е възможно, което всъщност не е чак толкова много. Грант задвижи цялата операция — измъкна Бенеш от ръцете им като семка от диня.

— Е, и?

— Все още се безпокоя. Казвам ти, Рейд, има само един начин да се справиш в тази плетеница. Повярвай ми, Те са толкова хитри, колкото и Ние; за всеки номер, който Ние сме им приготвили, те имат контраномер; за всеки човек, който Ние сме внедрили на Тяхната страна, Те са внедрили един от Нашата. Това продължава повече от половин век. Трябва да сме равностойни, иначе всичко отдавна щеше да е свършило.

— Успокой се, Ал.

— Как бих могъл? Това, което сега Бенеш носи със себе си, това ново знание може да сложи край на паритета веднъж и завинаги. И при това ние ще сме победителите.

— Надявам се — вмъкна Рейд, — че Другите не мислят същото. Ако Те бяха на това мнение … Знаеш, Ал, че досега в тази игра имаше правила. Едната страна не бива да прави нищо, което да притисне до такава степен другата страна в ъгъла, че да използва ракетните си бутони. Трябва да им оставиш сигурен перваз, на който да стъпят. Притискай силно, но не твърде силно. Когато Бенеш пристигне тук, Те могат да останат с впечатлението, че са притиснати твърде силно.

— Нямаме друг избор, освен да поемем този риск — след което добави мисълта, която го тормозеше — Ако стигне до тук.

— А няма ли?

Картър скочи на крака, като че ли за да се впусне в бърза разходка напред-назад. Насочи се към Рейд, след това рязко седна.

— Защо всъщност да се вълнувам? Погледът ти има такова омиротворяващо излъчване. Не се нуждая от никакви успокоителни хапчета. Но да предположим, че той пристигне след седемдесет и две — не, шейсет и шест минути. Да предположим, че кацне на летището. Все още ще предстои да бъде докаран тук, да бъде държан тук, в безопасност … Рибата е още в морето …

— А тиганът е вече на огъня — почти изтананика Рейд. — Виж, генерале, трябва ли да говорим за последствията? Имам предвид, какво ще се случи, след като той дойде тук?

— Е, Дон, нека да изчакаме, докато дойде тук.

— Е, Ал — изимитира го полковникът. — Не трябва да чакаме, докато дойде тук. Тогава ще бъде твърде късно. Тогава ще бъдеш твърде зает и всички мравчици в щаба ще започнат бясно да се суетят, така че нищо от това, което мисля, че е необходимо, няма да бъде направено.

— Обещавам… — жестът на генерала беше смътно отрицание.

Рейд го игнорира.

— Не. Ще бъдеш неспособен да изпълниш каквото и да е обещание за бъдещето. Обади се на шефа веднага, чуваш ли? Веднага! Можеш да се добереш до него. Точно сега ти си единствения, който може да се свърже с него. Накарай го да разбере, че ОМОС не е само прислужница на отбраната. Или пък, ако ти не можеш, свържи се с комисаря Фърналд. Той е на наша страна. Кажи му, че аз искам няколко трошички за био-науките. Посочи му, че има причини за това. Ал, трябва да викаме достатъчно силно за да ни чуят. Щом веднъж Бенеш е тук, върху него ще наскачат всичките истински генерали, проклети да са, и ние ще изгубим завинаги влиянието си.

— Не мога, Дон. А и не искам. Ако искаш да бъда прям, няма да направя нищичко, докато Бенеш не пристигне. И не ми е приятно да се опитваш да ме заангажираш в този момент.

Устните на Рейд побеляха.

— Какво трябва да направя, генерале?

— Чакай, както чакам аз. Брой минутите.

Рейд понечи да си тръгне. Гневът му оставаше добре овладян.

— На твое място бих преразгледал отношението си към успокоителните, генерале.

Картър го изгледа как излиза без да каже нищо. Погледна часовника си.

— Шейсет и една минути! — промърмори той и се пресегна за друг кламер.

* * *

Рейд влезе почти с облекчение в офиса на д-р Майкълс, цивилният ръководител на медицинската секция. Изражението на широкото лице на д-р Майкълс никога не ставаше по-весело от тиха бодрост, придружена най-много от сух смях, но, от друга страна, никога не падаше по-долу от тържественост, чието отсъствието би му придало твърде сериозен вид.

В ръцете си държеше неизменната карта или, по-точно, една от тях. За полковник Рейд всички тези карти бяха еднакви — всяка представляваше безнадежден лабиринт, а събрани заедно те бяха безнадежност умножена по няколко.

Понякога Майкълс се опитваше да разясни картата на него или на някой друг — той беше трогателно настойчив да ги обяснява.

Движението на кръвта се маркираше посредством слабо радиоактивен изотоп и организмът, бил той човек или мишка, получаваше, така да се каже, собствена фотография, направена на лазерен принцип, която създаваше тримерно изображение. „Е, няма значение, — би казал Майкълс в този момент. — Получавате картина на цялата кръвоносна система в три измерения, която можете да запишете в голям брой двумерни сечения и проекции, в зависимост от необходимостта. Можете да достигнете до най-малките капиляри, ако картината бъде подходящо увеличена.“

„ И това ме прави просто географ — би добавил Майкълс. — Географ на човешкото тяло, който чертае неговите реки и заливи, извивки и потоци, много по-сложни от всичко на Земята, уверявам ви.“

Рейд надникна над рамото на Майкълс и попита:

— Чие е това, Макс?

— Всъщност ничие — Майкълс я остави настрани. — Просто чакам, това е. Когато някой друг чака, чете книга. А аз чета кръвоносната система.

— Също си в очакване, а? И той също — Рейд кимна по посока на офиса на Картър. — Чакаш същото нещо?

— Очаквам Бенеш да дойде тук. Разбира се. И все пак, знаеш ли, не вярвам напълно.

— Не вярваш напълно в какво?

— Не съм сигурен, че този човек притежава онова, което твърди. Всъщност аз съм физиолог, а не физик — Майкълс повдигна самообвинително рамене, — но предпочитам да вярвам на експертите. Те твърдят, че е невъзможно. Чувал съм ги да казват, че принципа на неопределеността го прави невъзможно за по-дълго от определено време. А със принципа на неопределеността не може да се спори, нали?

— Аз също не съм специалист, Макс, но същите тези експерти заявяват, че Бенеш е един от най-добрите в тази област. Другата страна го притежаваше и успяваше да е наравно с нас само благодарение на него, само благодарение на него. Те нямат никой друг от такава величина, докато ние притежаваме Залецки, Крамър, Рихтхайм, Линдсди и всичките останали. И нашите най-способни вярват, че щом го твърди, наистина има нещо.

— Дали е така? Или просто не искат да рискуват да изпуснем възможността? В края на краищата, дори ако се окаже, че той не притежава нищо, ще спечелим и само поради бягството му. Другите няма да могат повече да го използват.

— А защо трябва да лъже?

— Защо не? — повдигна рамене Майкълс. — Това му помогна да избяга оттам. Ще го доведе тук, където, предполагам, иска да бъде. Ако се окаже, че не знае нищо, едва ли ще го върнем обратно, нали? Освен това, възможно е да не лъже, а просто да греши.

— Хмм … — Рейд се наклони назад и сложи краката си върху бюрото по най-неподходящ за един полковник начин. — Може би си прав. И ако ни мами, ще свърши добра работа на Картър. Ще свърши работа на всичките глупаци.

— Нищо не си получил от Картър, нали?

— Нищичко. Не иска да направи нищо, преди Бенеш да е дошъл. Брои минутите, а сега и аз започнах. Остават четиридесет и две.

— Докога?

— Докато самолетът, който го вози, кацне на летището. А за био-науките няма нищо. Ако Бенеш просто се опитва да се измъкне от Другата страна, няма да получим нищо; ако е това, за което се представя, също няма да получим нищо. Отбраната ще обере всеки къшей, всяка троха, всеки мирис. Ще им бъде твърде приятно да си играят с него за да го изпуснат.

— Глупости. Възможно е в началото да не го изпускат, но ние също имаме някакво влияние. Можем да насъскаме срещу тях Дювал — яростния, богобоязлив Питър.

По лицето на Рейд пробяга сянка на отвращение.

— Да го пуснем срещу военните е добра идея. А при сегашното ми настроение, бих го насъскал и срещу Картър. Ако Дювал е зареден отрицателно, а Картър — положително и успея да ги събера заедно, и да ги накарам да мятат искри един срещу друг, докато се избият …

— Не ставай деструктивен, Дон. Вземаш Дювал твърде на сериозно. Хирургът е художник — скулптор на живите тъкани. Великият хирург е велик художник и съответно има темперамента на такъв.

— И аз имам темперамент, но не го използвам за да ходя по нервите на другите. Какво дава на Дювал монопол върху правото да бъде оскърбителен и високомерен?

— Ако той имаше монопола, щях да бъда възхитен, многоуважаеми полковнико. Ако го имаше, щях да му го отстъпя с най-големи благодарности. Бедата е там, че има толкова други оскърбителни и високомерни личности на света.

— Предполагам, че си прав — промърмори неспокойно Рейд. — Трийсет и седем минути.

* * *

Ако някой беше повторил пред д-р Питър Лоурънс Дювал краткото му описание, направено от Рейд, то щеше да бъде посрещнато със същото кратко грухтене, както и обяснение в любов. Не че Дювал беше нечувствителен към обидите или обожанието — той просто реагираше на тях само когато имаше време, а такова имаше рядко.

Лицето му всъщност не беше намръщено, а това беше по-скоро мускулна контракция в резултат на мислите, които бяха навсякъде. Навярно всички хора имат място, където да се скрият от света. Дювал просто се концентрираше върху работата си.

Този начин на живот му беше донесъл международно реноме на мозъчен хирург, а също и статута на ерген, макар едва ли го съзнаваше.

Нито пък вдигна поглед от внимателните измервания, които правеше върху тримерните рентгенови снимки, които лежаха пред него, когато вратата се отвори. Асистентката му влезе с обичайните безшумни стъпки.

— Какво има, мис Питърсън? — попита той и се загледа дори още по-внимателно в снимките. Усещаното за перспектива беше достатъчно за окото, но измерването на действителните разстояние изискваше точно отчитане на ъгли и в добавка — дълбоки познания за това каква приблизително би могла да бъде тази дълбочина.

Кора Питърсън изчака за момент да отмине допълнителното съсредоточаване. На двайсет и пет години, точно двайсет години по-млада от Дювал, тя беше получила преди година магистърска степен и внимателно беше я положила в краката на хирурга.

В писмата до близките си почти винаги обясняваше, че всеки ден с Дювал е университетски курс; че изучава методите му и техниката му на диагностика; че боравенето му с инструментите е далеч отвъд това, което могат да повярват. Привързаността му към работата и каузите на лечението можеше да бъде описана само като вдъхновение.

Казано по-просто, тя беше сигурна, с убедеността на професионален физиолог, в ускоряването на пулса си, когато наблюдаваше чертите на лицето му, надвесен над своята работа и гледаше бързите, сигурни, точни движения на пръстите му.

Лицето й, обаче, оставаше безучастно, понеже тя не одобряваше действията на своя неинтелектуален сърдечен мускул.

Огледалото й казваше достатъчно ясно, че тя не е обикновена. Напротив. Тъмните й очи бяха раздалечени, на устните й трептеше весела усмивка, което не се случваше често, а фигурата й я дразнеше, тъй като явно пречеше за правилното възприемане на професионализма й. Искаше й се да подсвиркват, или да проявяват съответния интелектуален еквивалент, след нея заради способностите й, а не заради извивките на тялото й.

Дювал поне ценеше високо квалификацията й и изглеждаше неподатлив на привлекателността й, заради което тя го уважаваше още повече.

Най-накрая тя заговори:

— Докторе, Бенеш ще кацне след по-малко от трийсет минути.

— Хмм … . Защо сте тук? Работното ви време свърши.

Макар Кора да можеше да възрази, че същото се отнася и за него, тя замълча, понеже знаеше, че работният му ден свършва, когато е приключил работата си. Беше стояла с него толкова пъти по цели шестнайсет часа, но въпреки това той може би щеше да заяви при това напълно искрено, че тя работи по осем часа на ден.

— Чакам, за да го видя — добави тя.

— Кого?

— Бенеш. Това не ви ли вълнува, докторе?

— Не. Защо трябва да ме вълнува?

— Той е голям учен, а освен това казват, че има важна информация, която може да революционизира всичко, което правим.

— Наистина ли? — Дювал взе от купчината най-горната фотография, остави я встрани и посегна за следващата.

— Целта ни ще бъде по-лесно достижима с тези знания.

— Това вече се прави. Всичко, което Бенеш ще ни каже, ще послужи само на тези, които искат война. Всичко, което Бенеш ще направи, ще бъде увеличената вероятност за унищожение на света.

— Но, д-р Дювал, вие казахте, че подобряването на техниката би могло да бъде от голяма важност за неврофизиолозите.

— Така ли? Е, добре, казал съм го. Но дори и така да е, бих ви препоръчал да си тръгвате, мис Питърсън — той я погледна отново . Стори й се, че гласът му омекна за малко. — Изглеждате уморена.

Кора механично вдигна ръка към косата си, защото, преведена на женски, думата „уморена“ означава „разрошена“.

— Веднага щом Бенеш пристигне — заяви тя. — Обещавам. Между другото …

— Да?

— Утре ще използвате ли лазера?

— Точно това се опитвам да реша сега. Ако, разбира се, ми позволите, мис Питърсън.

— Моделът 6951 не може да се използва.

Дювал остави фотографията и се облегна.

— Защо?

— Не е достатъчно надежден. Не мога да го фокусирам правилно. Предполагам, че проблемът е в един от тунелните диоди, но все още не съм открила точно кой.

— Добре. Пригответе един годен за всеки случай и то преди да си тръгнете. А утре …

— Утре ще разбера какво не е в ред с 6951.

— Да.

Кора тръгна към вратата, хвърли поглед към часовника си и каза:

— Двайсет и една минути, а казват, че самолетът се движи по график.

Отговора беше неопределен звук, който показваше, че не беше я чул. Тя излезе и бавно затвори вратата след себе си.

* * *

Капитан Уйлям Оуънс потъна дълбоко в меката седалка на лимузината. Потри уморено острия си нос и стисна широките си челюсти. Усети, че колата се издига върху силните струи сгъстен въздух и след това се насочва напред напълно хоризонтално. Не долови и най-слаб шум от турбо-двигателя, макар че в него тръпнеха нетърпеливо петстотин конски сили.

През бронираните прозорци отляво и отдясно се виждаше мотоциклетния ескорт. Другите коли бяха разположени отпред и отзад, съживявайки нощта с проблясъците на полузатъмнените си фарове.

Това го караше да се чувства важен, тази полуармия от стражи, но, разбира се, не той беше причината. Не беше дори и заради човека, когото отиваха да посрещнат — не заради човека, просто като човек, а само заради съдържанието на големия му ум.

От ляво на Оуънс седеше шефът на Сикрът Сървис. За анонимността на службата говореше фактът, че Оуънс не беше сигурен за името на човека до него, който от очилата без рамки до консервативните обувки, приличаше на професор или на продавач в галантерия.

„Полковник Гендър“ — беше казал предпазливо Оуънс, докато се здрависваха. „Гондър — беше тихият отговор. — Добър вечер, капитан Оуънс“.

Сега се намираха в покрайнините на летището. Някъде напред и нагоре се намираше допотопният самолет, приготвящ се за кацане.

— Велик ден, нали? — каза меко Гондър. Всичко около този човек приличаше на шепот, дори и ненатрапчивата кройка на дрехите му.

— Да — съгласи се Оуънс, като се опита да скрие напрежението в едносричния си отговор. Не че се чувстваше особено напрегнат, просто гласът му винаги звучеше така. Изглежда, че напрегнатата атмосфера подхождаше на тесния му, изострен нос, на издължените му очи и на продълговатите му скули.

Усещаше, че понякога става точно това. Хората очакваха да бъде нервен, когато всъщност не беше. Поне не повече от останалите. От друга страна, по тази причина, понякога хората се отдръпваха от пътя му, без дори да беше помръднал пръст. Това, може би, беше нещо като компенсация.

— Докарването му тук е голям удар — заговори Оуънс. — Разузнаването заслужава похвала.

— Заслугите принадлежат на нашия агент. Той е най-добрия ни човек. Мисля, че тайната му е в това, че изглежда като романтичен агент.

— Като какъв?

— Слаб е. Играл е футбол в колежа. Изглежда добре. Има ужасно приличен вид. Един поглед към него и врагът би си казал: Вижте. Ето как би трябвало да изглежда един от Техните тайни агенти, така че разбира се той не би могъл да бъде такъв. След което го отхвърлят и откриват твърде късно, че той е такъв.

Оуънс се намръщи. Сериозно ли говореше? Или само се шегуваше за да разсее напрежението.

Гондър продължи:

— Разбира се, вие осъзнавате, че вашето участие не е никак маловажно. Ще трябва да потвърдите, че това е той.

— Ще го направя — засмя се нервно Оуънс. — Няколко пъти съм го срещал на научни конференции от Другата страна. Една вечер се напихме с него. Е, не бяхме напълно пияни, а просто весели.

— Изпусна ли се да каже нещо?

— Не го напих за да го накарам да говори. Във всеки случай, той не каза нищо. Не беше сам. Техните учени през цялото време се движат по двама…

— А вие казахте ли нещо? — въпросът беше зададен меко, но намеренията зад него очевидно не бяха такива.

Оуънс повторно се засмя.

— Повярвайте ми, полковник, няма нищо, което аз да знам, а той да не знае. Бих могъл да му говоря цял ден без никаква опасност.

— Иска ми се и аз да знаех нещо за това. Възхищавам ви се, капитане. Това е технологично чудо, което може да преобрази света и има само неколцина души, които могат да го разберат. Човешкият ум се отдалечава от човека.

— На практика не е точно така — възрази Оуънс. — Доста сме. Бенеш, разбира се, е само един, а аз съм на много мили от неговата класа. Всъщност, аз не знам много повече от това, което ми е необходимо, за да проектирам моя кораб. Това е всичко.

— Но ще разпознаете Бенеш?

Изглежда, че шефът на Сикрът Сървис изискваше безкрайно преосигуряване.

— Дори ако има брат-близнак, какъвто със сигурност няма, аз ще го разпозная.

— Не е само академичната гледна точка, капитане. Нашият агент Грант е добър, както казах, но все пак съм малко изненадан, че успя да го направи. Питам се, дали не става дума за двойна смяна? Дали Те не са очаквали, че ще се опитаме да им отнемем Бенеш и да са ни приготвили псевдо-Бенеш.

— Мога да открия замяната — настоя самоуверено Оуънс.

— Не можете да си представите какво може да се направи в наши дни с помощта на пластичната хирургия и наркохипнозата.

— Няма значение. Лицето може да ме излъже, но не и разговорът. Или познава Техниката — шепотът на Оуънс ясно постави главна буква на думата — по-добре от мене, или не е Бенеш, както и да изглежда. Могат да подправят тялото на Бенеш, но не и ума му.

Вече се намираха на пистата. Полковник Гондър погледна часовника си.

— Чувам го. Самолетът ще кацне след няколко минути — съвсем на време.

Към кордона, заобикалящ пистата, се присъединиха още въоръжени мъже и бронирани коли, и я превърнаха в окупирана територия, достъпна само за упълномощените лица.

На хоризонта в ляво загасваха последните градски светлини.

Оуънс изпусна въздишка на безкрайно облекчение. Най-после, след малко Бенеш ще бъде тук.

Щастлив край?

Намръщи се на въпросителната интонацията, която умът му неволно прибави към тези две думи.

„Щастлив край!“ помисли си мрачно, но интонацията отново му се изплъзна от контрол, така че мисълта му пак стана „Щастлив край?“.