Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor
- Източник
- bezmonitor.com
Издание:
Никола Кесаровски. Петият закон. Фантастични разкази и новели
Първо издание
Биб. Фантастика №25.
Рецензенти: Любен Дилов, Агоп Мелконян
Редактор: Елена Коларова
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Асен Баръмов
Художник: Христо БРАЙКОВ
Българска. Изд. № 882.
Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11. Тираж: 40 115. Страници: 178. Цена: 0,53 лв.
Държавно издателство „Отечество“, София, 1983
Печат: ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново.
История
- —Корекция
Симфония без фа-диез
(по разказа на баща ми)
Следователят се бе видял в чудо с убийството на Скот Мърфи от нелегитимиращия се робот! Следствието, неговото последно следствие, защото пенсионирането му беше въпрос на месеци, тъпчеше на едно място. А самият той тъпчеше от вратата до прозореца и обратно. И до терминала.
Многократно разговаря с андроида. Всеки давещ се си намира сламка. И той бе намерил своята — тъничка и безперспективна, но винаги ясно я чувствуваше в дланите си, когато произнасяше:
— Роботът на разпит!
Надяваше се самият робот да му подскаже нещичко, но не откриваше нищо ново нито в думите, нито във все същата мирова скръб в израза на лицето му.
— И така, БИО-3, вие твърдите, че сте човек!
— Много съм объркан, господин следовател…
— Кога сте роден? Къде?
— Оставете това, господине!… През тази нощ… започнах да си спомням времето, когато бях робот.
— Тоест как… когато бяхте робот…
— Нейде по пътя от Ню Йорк до тук неусетно за самия мен е станала промяна в самосъзнанието ми…
Следователят беше принуден да се изправи! Това беше вече твърде много за него! Бавно — което му струваше неимоверно усилие — се приближи до прозореца с притихналата в следобедната жега топола. Тихо попита:
— А сега, прощавайте за въпроса, но… сега какво сте?
Роботът дълго мълча. Объркано търсеше отговор и за самия себе си.
— Сега, не знам…
— Не сте ли робот?!
— По всичко изглежда, че трябва да съм…
Следователят гледаше в тополата. Усещаше, че в този момент той не бива да гледа робота. Нямаше чувството впрочем, че това е робот, просто не можеше да приеме това! По-скоро зад него стоеше човек, изпаднал в страшна беда, в беда, превишаваща съпротивителните му сили, един отчаян човек, който той не можеше и не искаше да погледне, сякаш с погледа си щеше да прибави последната капка, за да се сгромоляса онзи и духовно, и физически.
— Но знаете ли, питам се, ако тогава, при входа на хотела ме бяха спрели и попитали кога съм роден… Питам се, какво ли щеше да стане с мен тогава? Какво щеше да стане с ума ми? С мозъка ми?
Следователят се облегна на перваза на прозореца. Чувствуваше, че вече не може да мисли, че повече не може да възприема, че сякаш всичко се отплесва от повърхността на мозъка му и донесло само едно физическо потръпване, се изгубва с тих звънтеж в пространството. С тих звънтеж, с тънък писък… Следователят изведнъж разбра какъв е онзи звук на „прекършващ се слънчев лъч“, за който чете тези дни в един много поетичен очерк за негов нашумял колега…
— Сега сякаш ми е по-ясно. Това ужасно убийство… Аз убих, разбирате ли?! Убих!!! А в същност прегърнах…
Какво ли правеше роботът зад него? В каква ли поза беше? Сигурно го гледаше.
— Това ме кара да приема, че е изключено аз да не съм робот… Макар че пък не разбирам как е възможно това да е истина?…
Едно желание имаше следователят в този миг — роботът да спре да говори. Или дори друго едно — да е вече пенсионер и да лови риба при Южния завой. А вместо това чу:
— Вие робот ли сте, господин следовател?
Изведнъж отчуждеността му изчезна и той осъзна истинските бездни на зададения абсурден въпрос! Обърна се.
— Извинете ме, моля. Не ми отговаряйте — каза роботът.
— … Аз наистина не знаех какво да мисля… Баща ми наля в опразнените чаши, пусна лед, отвори нова кутия с фъстъци. Вършеше всичко така, сякаш чрез биопротези предаваше движенията си на друг контингент. Свърши и ме погледна. Беше мой ред.
… В същото това време на няколкостотин мили североизточно и трийсетина етажа по-високо Бил влезе при секретарката на директора на Института за психороботи.
— Какво му е на шефа? Не можах да го позная!
Секретарката, хубава като ангел, женствено повдигна рамене:
— Не знам. Но е бесен! Чака те.
Свъсен, директорът не го и погледна.
— Сядай! Всеки миг ще дойде Фокс от министерството на войната.
Думите му нервно се защураха из кабинета, докато намерят отворения прозорец. Замени ги невероятна, неструктурирана тишина, тишина, в която просто няма за какво да се заловиш, в която не би могъл да мериш времето. Безкрайност или миг! Кой знае! Остро отворената врата й постави точка.
Фокс влетя и се разположи в едно кресло. Охраната му се изправи до вратата.
— Господа! Жал ми е за вас! Как можахте да сторите това?!
Директорът отвърна неочаквано остро:
— Това го сторихте вие, господин Фокс!
— Пак с Дик ли ще се оправдавате? — гласът на Фокс беше сложна смесица от досада и раздразнение.
— Не се оправдавам. Обяснявам! Ако не бяхте взели Дик или поне ако бяхте изчакали, това нямаше да се случи…
— Но то се случи! И сега трябва да се оправяте! Да чуем, впрочем, тесния специалист и… съучастник!
Фокс се взря в Бил, който едва ли не осезателно усети натиска на погледа му.
— Господине! Алгоритмите, чрез които Дик реализираше и усъвършенствуваше чувството за хумор на роботите, бяха тайна и за самия мен!
— Малко черен се оказа този техен хумор! Те вече не се подчиняват на човешките заповеди!
— Какво мисли Дик за това? — намеси се директорът.
— Дик е болен. Много болен. Ще трябва да се справите без него — отговори Фокс с присъщия му властен тон, но се долови все пак, че не казва всичко.
— В същност роботите, анализират[1] човешките заповеди и само понякога не ги изпълняват…
— Те се променят с всеки изминат ден! И все по-често не се подчиняват!… Чакам вашето предложение по следния въпрос: как да изтрием чувството за хумор от мозъците на всички тези над трийсет хиляди робота „БИО-3-РАБЛЕ“?
— Препрограмирането им е почти невъзможно в разумен срок. И безбожно скъпо! Но все пак това е може би единственият изход! — каза директорът, поглеждайки въпросително към Бил.
— Да — потвърди той.
— Тогава?
— Нека помислим още.
Фокс погледна часовника си.
— Имате два часа!
И все така устремно, в пакет с охраната си, напусна кабинета. Застанал до прозореца, директорът проследи с нищо неизразяващ поглед отдалечаващия се ескорт от автомобили — гледани оттук, малки като играчките на внуците му и почти толкова красиви.
… Ескортът спря пред института на Осбърн. Минута след това Фокс беше горе.
— Те обещаха да помислят, господин генерал!
Генерал Осбърн, дребно старче, старче-вамп, потулено сред висящите върху му цивилни дрехи, каза:
— Нямаме време, Фокс! — И веднага допълни ехидно:
— Пък и вече решихме задачката…
— Решихте!
— Да. Дик предложи ПЕТИ закон на роботиката!
— Дик?!
— Да. Това беше може би последната искра от мозъка му… Но добра искра! — каза Осбърн бавно, с една съвсем несвойствена за него почит и подаде на Фокс машинописен лист.
… Ескортът с генерал Фокс прелетя няколкото мили до министерството на войната.
— Господин министър! Осбърн реши въпроса! — Фокс подаде листа на министъра. Министърът го зачете съсредоточено, попривдигна рамене в знак на неразбиране и го подаде на секретаря си:
— Веднага да се приведе в действие!
Фокс се облегна удобно. Въздъхна облекчено.
— А какво ще правим със следователя, господин министър? Онзи, който разследва убийството на писателя?
— Е, нека го поразследва още ден-два… После прекратете следствието. И дайте гласност на изводите му.
— Прощавайте, но до какви изводи може да стигне той? — усмихна се Фокс.
— Все до някакви ще стигне… — отговори разсеяно министърът. — А аз… не го разбирам нещо този ПЕТИ закон. Хубав ли е?
— Разбира се! Напълно спасява създалото се положение. И второ, ще ни предпази от евентуални неприятности при новите усъвършенствувания на роботите!… Жалко само за Дик! Мозъкът му беше като бръснач!
— Неврохирурзите казват, че са си направили фундаментални изводи и че усложненията, станали с Дик, няма да се повторят.
— Това добре. Но много скъпи излязоха тези техни изводи. Защото само един господ знае какво още можеше да измисли той!
— Все още не е изгубено всичко, Фокс! Да! Осбърн е възложил на професор Форд да обмисли незабавното… как беше, незабавното трансформиране на Дик в… киборг!
Фокс вдигна високо вежди и се замисли.
По всички закрити информационни канали течеше съобщението:
СЪВЪРШЕНО СЕКРЕТНО!
ВРЕМЕННА МЯРКА!
ПЕТИ ЗАКОН НА РОБОТИКАТА:
РОБОТЪТ Е ДЛЪЖЕН ДА ЗНАЕ, ЧЕ Е РОБОТ!
Издирването на андроидите, които бяха започнали или скоро щяха да забравят, че са роботи, отне много време и средства. До нови произшествия обаче не се стигна, без да се броят онези, имащи по-скоро комичен характер и които влязоха във фолклора за роботите…
— Такава значи присъда ми е издал тогава министърът на войната — промълви баща ми тихо, така че изтръпнах. За пръв път чувах у него този глас и тази интонация. Все едно грамадна бяла мечка изведнъж да изгука… Омекнал и стопен беше той, двойно отпуснат след като се освободи от злобата към неизвестното… — Такава присъда… НЕКА ГО ПОРАЗСЛЕДВА ОЩЕ ДЕН-ДВА… ДО НЯКАКВИ ИЗВОДИ ВСЕ ЩЕ СТИГНЕ… Тъй било значи… Така е изглеждал краят на последното ми следствие. Лебедовата ми песен… Черен лебед ми я изпя… — Мислех вече да се намеся в това сгромолясващо се себеизстрадване, когато той, слава богу, смени тона. — А само ако можеш да си представиш как се чувствувах аз тогава! Едва сега разбирам в какво смешно положение съм бил поставен… тогава…
Дните си минаваха, а следствието по убийството на нашумелия писател от нелегитимиращия се робот тъпчеше все на същото място. Не бяха сметнали за целесъобразно да информират следователя за същността на загадката и за взетите мерки. По този начин той беше поставен в ролята на композитор, който спешно трябва да напише симфония, но без да използува някои тонове. Симфония без фа-диез например. (Бях подусетил вече това!) Разбира се, той не написа тази симфония. Мургавият му южняшки тен се поощави от избилите под него бледи петна, очите му хлътнаха, изгуби седем килограма. И как иначе при такава храна — закусваше с надежди, обядваше с информация, вечеряше с ругатни… Той не написа тази симфония без фа-диез, а следствието бе прекратено и турено към дело. И самият той бе турен към дело, пенсиониран преждевременно… Един ден, скоро след като се беше пенсионирал, следователят научи за Петия закон на роботиката. Много се учуди и диви над измислиците на професорите, тези учени прахосници, свикнали да пилеят за щуротии готовите пари на данъкоплатците, на обикновените хорица, на които им е дошло до гуша и от законите на всекидневието, а онези, дай им дейност да отчитат с теореми, природни закони, че и роботски заизмисляха… И за да прогони спомена за единствения си провал в следователската кариера, руга дълго, сладко и неадресирано. Питието му пригорча, излъга приятелите, че го боли глава, прибра се. Таванът беше слязъл ниско, притискаше го. Пък си събра такъмите и отиде на риболов. Тук, при Южния завой, разбира се…