Никола Кесаровски
Петият закон на роботиката (2)

Отвличането

Както и можеше да се очаква, първата реакция от страна на фирмата-производителка на робота към сигнала от Лейк Констънс, Южна Дакота, за задържането на нелегитимиращ се робот от серията „БИО-3“ беше спокойно-ироничното „Не може да бъде!“. Но и втората реакция не закъсня: „Всеобща тревога!!!“.

А в края на краищата камъните се струпаха в градината на Института за психороботи.

Институтът за психороботи вече трета година наблюдаваше с високомерно самочувствие света и хората през манхатънско-кафявите прозорци на двестаетажния си небостъргач. Той беше се сдобил с тази импозантна сграда чрез приходите, реализирани от най-оригиналната му и тънка разработка напоследък. Става дума за прословутия проект „РАБЛЕ“, чиято цел беше включването в системата от програми на роботите и на още една, и то принципно нова програма — чувството за хумор. Много и трудно преодолими усложнения бяха срещнати и триумфално форсирани при разработката на „РАБЛЕ“. Смешно наистина, но, както вече досадно често се случва, най-драматична си остана пак борбата за вишестоящото съгласие. Някои смятаха, че програмата е излишна, други я намираха за полезен, но прекомерно скъп лукс. И както си му е редът, прогнозираната крупна печалба от „веселите роботи“ реши въпроса.

… Атмосферата в залата за съвещания към кабинета на директора на института беше наелектризирана до краен предел. Директорът мълчеше с каменно лице. Заместник-директорите недоумяваха. С едно око гледаха тревожно директора, а с другото — въпросително към експертите. Експертите нямаха право на чувства — те мислеха. Попоглеждаха, все по-рядко, към директора, затваряйки кръга от погледи, и видът му им даваше нов стимул за мислене.

За кой ли път претегляха на логическите си везни вероятността да се случи това, което се беше случило — робот-андроид „БИО-3“, проектиран от тях и произведен под техен контрол, да наруши Четвъртия закон на роботиката! Резултатът бе неизменно един и същ: въпросната вероятност е равна точно на нула! И теоретически, и практически: точно нула! И практически, и теоретически: абсолютно невъзможно!

Дните минаваха, а тези три страни — директорът, заместник-директорите и експертите — търпеливо и методично натискаха с цялата си неизмерима в числа мощ двете страни на орехотрошачката, докато орехът вътре в нея така си и оставаше нестрошен, иронично-спокоен и… абсурден! Нещо повече! С всеки отминал ден задачата ставаше все по-ясно нерешима! За кой ли път започваха от „а“ и „бе“, но стигаха все до същата принципна безизходица…

Никоя от тези страни обаче не се и досети за бившия им колега, феноменалния математик и програмист Дик Гордон, който напусна института две години преди това. И не от несъобразителност не се досетиха! Просто никой от тях все още не знаеше пълната истина за онова, което се беше случило тогава с Дик. А то лежеше в основата на цялата тази история…

И тъй, две години преди инцидента с нелегитимиращия се робот, един военен институт, известен неофициално като Институт на Осбърн (по името на началника му), се беше сблъскал с неочакван проблем. Неизвестно как, но неговите агенти по кадрите не бяха забелязали навреме един рядко надарен ум, макар че инак добре се справяха със задачата си — да откриват още в колежите, в училищата и детските заведения бъдещите таланти. (В един младеж дори, работещ като шофьор на кола при Нюйоркското пристанище, те бяха успели да надушат неподозирана и от самия него гъвкавост на ума и сега този бивш шофьор е звезда в една от брейнсторминговите групи на института!) Да, добре си вършеха работата, но ето че бяха пропуснали този забележителен Дик Гордон. Той се изяви и прочу в Института за психороботи. Не просто талант, а гений в роботиката — това беше несъмнено. И естествено, Институтът на Осбърн направи необходимото, за да го привлече.

Но не успя!

Факт, с който военните, разбира се, не бяха свикнали и на който гледаха само като на временно затруднение. Досадното (за шефовете) и неприятното (за подчинените) беше, че това „временно“ се проточи повече от допустимото.

… Суровата, строга, спартанска обстановка в кабинета на генерал Уиндърмит беше сякаш неговото продължение. Висок, блед, кокалест, с много генералски вид той говореше на един свой пълен антипод — полковник Крейсли, пълничък, почти дебел, свеж и хрупкав като името си.

— Прекрачихте всякакъв срок, полковник! Дик отдавна трябваше да работи за нас!

— Господин генерал…

— Привличането на Дик е акция от решаващо значение! Можете ли да си представите какво изпитвам, полковник, докато докладвам пред генерал Осбърн, че още не сте успели?!

— Мога, господин генерал — чинната полуусмивка на полковника се трансформира в доза изстрадана умора. — Нали и аз идвам на доклад при вас…

— Грешите! Търпението се изчерпа! След един месец Дик трябва да работи тук!

— Може ли един въпрос, господин…

— Не! Защото след един месец и Осбърн ще ходи на доклад. Пред президента!

Малките началства по-умеят да си угаждат. Кабинетът на полковник Крейсли би изглеждал пред генералския като мастилница върху бюро, но затова пък разкошът му се е отразил сякаш и в качеството на въздуха. И самочувствието на полковника тук е друго. Разбира се, доколкото мръсната история с този маниак Дик още не е размърдала почвата под краката му. Откровено презрение и злоба се редуваха на червендалестото му лице.

— Негово светейшество Дик Гордон не желаел, моля ви се, да работи за военни цели! Сякаш някой някъде работи за нещо друго! Профан!… Лесно му е на шефа. Трябвало! А как!… То впрочем и на мен ми е лесно…

Полковникът бързо си върна доброто разположение на духа — други чувства трудно се задържаха в него. Съсредоточено, все едно върши отговорна работа, той се настани в креслото си. Замислено изчерта някакви фигури по терминала и натисна един от клавишите му.

— Джони, вземи Клод и веднага елате при мен! Толкова време вече тези двамата не успяха да се справят с Дик. Сега ще им даде да разберат! Бивши научни работници, специалисти по психология, сега оперативни работници за специални поръчки, двамата се появиха със съвсем вкиснат вид. Нима е дошло времето за първия им, и последен, разбира се, провал?

— След един месец Дик трябва да работи тук. Казвам трябва, но вие разбирайте ще работи. Свободни сте — бавно, без да повишава глас, с благ и малко скръбен тон, произнесе полковникът. Но Джони и Клод много добре знаеха какво се крие зад тази благост.

Ясно им беше и другото. Още днес те трябва да се срещнат с Дик. Още днес трябва да решат възможно ли е въобще да се очаква той да склони. И ако не, да обмислят мерки за натиск върху него. Натиск без ограничения! Обвинение в подривна дейност, в шпионаж, заплаха със съд и затвор, отвличане на сина му… Всичко! Защото тяхната, на Джони и Клод, съдба се сплете здраво с тази на Дик — след един месец или и тримата ще работят тук, или ще са вън от играта.

— След час те чакам в колата — каза Джони, докато вървяха по подтискащо дългия коридор.

Да, здраво се сплетоха съдбите им… Александър на времето добре решил задачката на гордиевия възел. С меча! Но ако едно от въжетата на възела е нишката на твоята собствена, топла и крехка, съдба? А другото е от… от някакъв безумно твърд, студен метал? Странно впрочем как съдбата на всеки за самия него е все топла и крехка, докато същата тя, гледана отвън, през дистанцираното и себично чуждо око, е студена и корава, ожулваща и протриваща отсрещната съдба, в този неизбежен възел — живота. Живот с хора и сред хора. А адът, това са другите, твърдял някога Сартр! Но и тази мисъл не е всичко, само част от злото е, което, за да не остане сякаш незавършено, е допълнено и се кипри с бляскавите шипове на още един ужасяващ факт, наранявал и ослепявал и самия Достоевски — фактът, че другите са мнозинство!… Вероятно и Дик, ако подозира решимостта ни да не го оставим на мира, докато не дойде при нас (а той не може да не знае това, достатъчно умен е), за него ние пък, аз и Клод, ние, военните, сме тези ужасни други, сме студеното и кораво стоманено въже, оплело в неогордиев възел топлата и крехка нишка на неговата съдба. Както и да е!

Едно е важното — трябва да направим така, че да се окаже прав той. Ние да бъдем металът и да скъсаме неговата нишка. И ще я скъсаме! Остава само „дребната“ подробност — как?

Джони извади дебела папка, досието на Дик. Запрелиства я. Да, ето го тук един от най-острите ръбове на Дик, съвсем оголен в изказванията му по разни събрания: на колко минути по колко долара се изразходвали за въоръжаване, по колко тона експлозиви се падали на човек от планетата, колко пъти повече средства се харчели за военни цели, отколкото за образование и здравеопазване, колко болници можели да се построят с парите от един бомбардировач или самолетоносач и т. н., и т. н.

Досадно наистина, но това е той, Дик — човек щедро, без мяра надарен с пробивен математически ум, който обаче не си гледа таланта и дарбите, а отблизо следи профсъюзните, студентските и какви ли не още борби и дори се заканва, че някой ден ще се включи в тях. „При евентуална промяна в насоката на активност — извънредно опасен!!!“ — е записал по-долу съответен служител от съответното ведомство. Това малко вълнува Джони, защото профсъюзните, студентските и т. н. лидери рядко свършват нещо повече, освен да оплетат кошницата си и да се заемат с пълненето й. Пък и грижа на други е да наблюдават и контролират този забележителен процес. Задачата на Джони сега е да мисли не за „евентуалната промяна в насоката на активност“ на Дик, а за промяна на мястото на неговата активност — от Института за психороботи в Института на Осбърн. Една уникална задача наистина, поне по своята структура: дадено ти е условието, даден ти е и отговорът й, а от тебе се иска (само!) да откриеш път до него. минавайки през отбрани тресавища и джунгли…

Джони прерови, за кой ли път, досието на Дик. Дълго барабани с нервни пръсти по бюрото, загледан в една меко изплъзваща му се точка. А малко по-късно, докато колата гълташе километрите към Института за психороботи, каза на Клод:

— Знаеш ли, жал ми е все пак за този Дик! Ако и сега не склони, ще трябва…

— Дано склони…

— Но Дик не склонил…

Баща ми лежеше на тревата, очите му — затворени, чашата — върху корема. Ще речеш, заспал. Нищо подобно! Знаех възгледите му, знаех ненавистта му към военните (единствен сериозен конфликт между нас!) и не се съмнявах какво садистично удовлетворение му носеше фактът, че все пак именно те, военните, участвуват по някакъв мерзък начин в отнелата спокойствието на старините му история.

Помълчах, отпих от чашата си… Отпи и той! Спи ли?! Не го познавате! Вероятно сега го притеснява само едно — да не би участието на военните да се окаже недостатъчно мерзко! И „Хайде, продължавай!“ — ми вика наум.

— Да, Дик не склонил — повторих.

Фоайе в Института за психороботи. Млад, двайсет и седем годишен мъж, облечен по младежки и с младежки движения, пие поредното си кафе. Едва ли някой би открил в него корифея на роботиката и приложната математика, онзи Дик, за когото се говори и по симпозиумите, и по кафенета, и в президентски резиденции. Онзи Дик, който за ужас на съответните делови кръгове отказваше категорично да се премести в оборудвания до границите на фантастичното Институт на Осбърн, където за месеци щяха да го направят и милионер на всичко отгоре.

— Привет, Дик! Току-що негово височество компютърът ме сюрпризира със следното: „Съжалявам! Реорганизираната трета секция на помощната програма, от седмо подниво не е в състояние да приеме отговора на зададения въпрос. Възможни причини: индикаторът за изчакване“.

— Здрасти, Бил! Брат ти спечели конкурса, нали?

— Да, Дик. С двайсет и девет точки пред втория! Приема поздравления.

— Кой… кой приема поздравления?…

— Как кой?

— … трета секция… седмо подниво… Бил, а как ти се стори корелационната таблица?

— Сякаш малко по-дълга от необходимото. Но не успях да…

— Ясно. Фландърз още не е прехвърлила модула на Мол в новата библиотека. Нареди да й отчислят двайсет долара. А засега пусни от последната контролна точка, впрочем… да, от последната. И ме информирай. Дори при резултат „О, кей!“.

— Разбирам, Дик.

— Брат ти спечели конкурса, нали, Бил?

Бил само се усмихна.

С димящ сандвич в ръка, кокетно придържайки го с върха на пръстите си, към тях приближава — красива и луксозна! — Мери Фландърз. Засипва ги с нетърпимата чернота на очите си. Косите й — още по-черни. Вълни от женственост нагъват пространството около нея. Нещо котешко меко и наелектризирано изпълва далечния й, добре обмислен алт. Жена!

— Колко е часът, Дик?

— За теб винаги ще намеря време, Мери!

— Обещаваш ли, Дик?

— Обещанието е вежлива форма на отказ, Мери.

— Откажи ми тогава направо, Дик!

— Надеждата крепи човека, Мери.

— Днес си чудесен, Дик!

— Нищо ново под слънцето, Мери.

— Не си твърде скромен, Дик.

— Скромният само пази в тайна доброто мнение за себе си, Мери.

— Обожавам ви, Дик Гордон!

— Не забравяйте да преместите новия модул на Мол, Мери Фландърз! Втория му вариант, с моите корекции.

— О! — възкликна тя и погледна въпросително Бил. Той потвърди с бавно кимване. — Съжалявам, Дик, наистина съжалявам!

От погледа й личеше, че оценява пропуска си на повече от двайсет долара. Бил галантно й направи път и двамата взеха асансьора за машинната зала.

Въпросният модул беше програмиран по алгоритъм на Дик. Корекциите, които той направи впоследствие, бяха временни, чрез тях провеждаше някои чисто свои експерименти върху стратегическите възможности на програмите — да формират и развият у роботите съзнание за собствен субективен свят, а в перспектива и възможност роботите-андроиди да се себеосъзнаят като хора. Принципната разлика между човешкия и машинния интелект не можеше да не доведе до принципни различия и по въпроса за самосъзнанието. Едно от тези различия (а може би и определящото!) Дик виждаше в конкретния път към постигане на самосъзнание — едва ли ще се окажат прави привържениците на идеята за определящата роля на социалното, на социалния опит в еволюцията и на машинния интелект. Твърде механично е това прехвърляне. При човека е така, но при робота то може да стане милионкратно ускорено! Защото родител на човека беше природата със своя супертърпелив метод на пробите и грешките. Докато ролята на родител и акушерка при раждането на самосъзнанието на робота ще бъде изпълнявана от… от един обект, несравнимо по-борбен и по-динамичен от самата природа, един многократно изпреварващ я по компактност и концентрация на възможностите обект — човекът!… Дик долавяше нещичко от онова, което трябва да се направи, за да се зачене самосъзнание у робота. Това беше колкото перспективна, толкова и деликатна (че и опасна!) възможност. За използуването й засега не ставаше и дума, но Дик обичаше да е наясно с нещата, които го интересуват. Свикнал беше — и умееше — да посреща подготвен бъдещето. Бъдещето трябва първо да се очовечи, а после да се изживее — ако биха го попитали за собствен девиз, би посочил тази своя сентенция. По-късно, след като направеше изводите си, той щеше да върне истинските, тактически ориентираните команди, задоволяващи изискванията на сегашните задачи на института.

За същността на тези експерименти не знаеше никой друг! Никой — с всичките непредсказуеми плюсове и минуси, произтичащи от това. Впрочем, Бил знаеше, но само за някои. И как се плашеше той от тях!

Дик пусна празната чаша и цигарата в отредените за тази цел места и тръгна към изхода. С радушно и малко позабавено вдигане на ръка мълчаливо отвръщаше на „Здравей, Дик!“ и „Как е, Дик?“.

Изведнъж пред него изникнаха Джони и Клод. Дик ги заразглежда свъсено. Уплашен, че ще ги отмине, Джони вдигна ръка в смисъл на „Чакай-чакай!“ и тихо каза:

— Имаме нови предложения…

Дик явно не възнамеряваше да говори.

— Удесеторяваме заплатата ти. Сваляме всякакъв финансов таван за изследванията ти. Милиарди искай и ще ги имаш!

— Отказът ми е окончателен и безапелационен, господа! Бях останал с впечатление, че се разбрахме. Имате си достатъчно офицери-роботи, за да ви майсторя и роботи-офицери!

— Има и още нещо, Дик! Днес вече мога да ти го кажа. Нещата са много сериозни… Предупреждавам те, ще съжаляваш. Разбирай го както намериш за добре, но ще съжаляваш!

— Възможно е, не се съмнявам. Но ще съжалявам много повече, ако дойда да работя при вас. Впрочем, приемете неблагопожеланията ми!

Дик се поклони презрително и ги остави. Двамата веднага напуснаха фоайето.

— Е, Клод? Вече ни остава само едно…

— … и то доста съмнително — промърмори Клод, форсирайки колата така, както го правят във филмите: десетки свистящи обороти на гумите, преди да се зацепят в асфалта.

— Свържи ме с професора!

Клод го погледна напрегнато-въпросително.

Професор Форд от Института на Осбърн, един от най-способните ученици на легендарния Хосе Делгадо, беше постигнал обнадеждаващи успехи в областта на модификация на поведението чрез мозъчни операции. Вярно, засега само върху животни. Но имаше всички изгледи да бръкне успешно и в човешкия череп, да впрегне окончателно дявола… И това беше последният коз на Джони и Клод.

— Свържи ме! После ще искаме разрешение!

Клод се наведе към радиофона.

— Форд слуша…

— Професоре! Подгответе се за операция!

— На куче или маймуна? — стереоефектът в колата бе слаб, но хрипкавият глас на професора запълни цялото й пространство.

— На човек!

— На човек?! Но това… това не е правено досега!

— Още по-добре, професоре! Все някога трябва да се направи за пръв път. И бъдете благодарен, че тази чест се пада на вас!

С умислено движение Клод изключи радиофона.

— Ако операцията сполучи, този Дик ще стане кротък като… като…

— Като агънце.

Разрешение за операцията получиха веднага. При едно условие, разбира се — самият Дик да не разбере нищо!

Дик бавно вървеше по улицата. Види се, решил бе да се поразтъпче. Заглеждаше се тук и там. Спря пред витрина, отрупана с дребни барокови предмети и екзотично осветена от две големи свещи на поставка в същия стил. „Красиво. Странно наистина, но как все по-често ни се налага да свързваме по един съвсем неестествен начин тези две думи — старо и красиво. Като че ли, имайки все по-голяма нужда от красивото, ние в същност отделяме все по-малко време за създаването му. Времена… Всичко, което древните са създавали, е било красиво, красотата е била първото условие. Но после я детронирала функционалността… И сега я търсим, красотата, но само в рамките на функционалното… Изгубена или почти изгубена кауза…“ Загледа се в едва потрепващия пламък на свещите. „Истински огънчета, а не светещи цветни лампички… Пък моето момче си мисли, че има два вида огън! Единият — добър, на свещта, на газовата печка… Другият — лош, той правел пожарите… Колко е щастлив с наивността на петте си годинки!…“ Въздъхна, запали цигара и с нежелание се откъсна от витрината. „А то, огънят си е един и същ!… Както и роботът си е един и същ — нито добър, нито лош. Такъв е, какъвто го измайсторим ние. А можем да го измайсторим прекрасен! Все повече да наподобява по всичко човека! Плюс металната му физика и огромния капацитет на паметта… Плюс самосъзнанието му за личност, което ще се опитам да му създам… Можем да го усъвършенствуваме, докато го научим да замества човека във всичко! Освен в яденето и пиенето, разбира се… А Бил се плаши от опитите ми. Той само да знае за последния! За «РАБЛЕ-7»! Добре го замаскирах в програмата за вежливост, само чрез няколко променени и няколко допълнителни команди. Случайно или не, но се оказва, че вежливостта и хуморът си имат нещо принципно общо. поне от математическа гледна точка… За да се сработи по-добре с хората, роботът трябва да има чувство за хумор. С това се справихме. Но онази тихичка възможност, която се долови в някои от вариантите на «БИО-3-РАБЛЕ», толкова тихичка, че почти да ми убегне, от нея може да се очаква колосалното!… Подкрепена от комплексна програма за самообучение, тя може да накара робота да постигне самосъзнание, да се себеосъзнае като личност! Което в същото време обаче е един много остър нож — той трябва да се хване сръчно и точно за дръжката, иначе ръката отива! Не е без значение и в чия ръка ще попадне!… Защото и ножът, както и всичко на този свят, може да върши и добро, и зло… За всеки случай още утре ще преместя основния вариант на «РАБЛЕ-7» на друг магнитен диск. Че току-виж… Каква гаранция, че ей сега някой автомобил няма да се качи на тротоара, както се е случвало неведнъж? Човек си мисли обикновено, че такива неща се случват само на другите. А нали за другите аз съм другият! И поне засега, с тези мои експерименти, не бива да смятам така! Защото има да се чудят после колегите защо някои роботи започват да се държат особено! Страх ме е да си го помисля дори…“

Това се случило през същата година, когато аз се запознах със Сюзън Келвин. Тя нерядко употребяваше понятието „самосъзнание“, по-право вмъкваше го в разговорите. Дали е било случайно? Съмнявам се. По-скоро чудовищната интуиция й е подсказвала, че проблемът „робот-самосъзнание“ чука по вратите на институтите и лабораториите. Този въпрос, по-късно си дадох сметка, сигурно я е занимавал властно, но е занимавал повече мислите, отколкото думите й, било то защото все още си беше само в сферата на чистата теория или защото и самата тя се е чувствувала с него като върху податлива почва. Отначало допусках, че е второто, но по време на събитията на остров Гуам разбрах, че греша! Тя бе прозряла много по-дълбоко, отколкото можеше да се допусне! Прозряла бе много по-дълбоко и Дик! Само сега си го мисля, просто се е страхувала да говори, надявала се е нещата да се поотложат! Позволявала си е пред мен понякога, но ето, дори пред биографа си Азимов не е отваряла въпрос — което не е учудващо, а по скоро намеква, че ме е подценявала може би… Не знам дали е познавала Дик, вероятно не. И жалко, защото събитията може би щяха да се развият по-иначе, ако тя беше посветена в механизмите им. Не мисля, че би могла да ги предотврати, но сигурно би участвувала по някакъв начин и те биха протекли по-иначе… А това „по-иначе“ би стигнало и до баща ми. Тогава и той би преживял по-иначе последните месеци преди пенсионирането си. И после бихме прекарали времето си с него по-иначе, а не там, на брега край Южния завой, или поне по-друг начин бихме седели и на по-други теми бихме разговаряли…

Баща ми продължаваше да лежи неподвижно, слушаше ме внимателно и кой знае с какви епитети допълваше наум разказа ми…

Дик пресече на зелено. Колата — на червено. Добра реакция от страна на водача. В последния миг леко отпусна спирачка. Конична струя газ изпод радиатора обви падналия. Двама мъже бързо го вдигнаха и разположиха върху задната седалка. Джони сложи маска на лицето му, защото ударът беше премерено слаб — колкото да го уплаши и събори, а Дик не биваше да се събуди преждевременно. Свидетели, слава богу, нямаше. Пък и да имаше…

Джони се облегна удобно. Не откъсваше поглед от лицето на Дик. Мощната кола летеше по асфалта. Хубав асфалт, хубава амортизация, движението не се усеща. Само една къдрица от светлата коса на Дик леко се полюлява и насила привлича погледа на Джони.

— Къдрица от косите на Медуза… Добре е казано, нали, Кейджи?

— Да, Джикей. Кой го е казал преди теб?

— Дон Кихот.

— Добре го е казал!

Джони не откъсваше поглед от къдрицата на Дик.

— Само не разбирам как можеш да прецениш, че е казано добре, след като не знаеш защо го е казал.

— Аз знам коя е Медуза!

— Но контекстът, Кейджи, контекстът! Така рискуваш да изгубиш контекста!

— Човешкият живот е достатъчно кратък и за текстовете, Джикей. Всяко задълбочаване в контекст е загуба на нов текст, не мислиш ли?

Джони Кратерсън и Клод Годуотър открай време се назоваваха с инициалите си. Нещо символично имаше сякаш в тяхната симетрия — Джи Кей и Кей Джи. Символично, защото още от времето, когато почти едновременно постъпиха в един от филиалите на Института на Осбърн те разбраха, че е истинско щастие, дето се срещнаха. Допълваха се добре както мускулите и костите на юмрук!

Джони запали цигара. Съвсем отчетливо си спомни думите на полковник Крейсли, когато вчера, малко преди обяд, се срещнаха случайно пред асансьора. Нещо наистина меко, бащинско и тревожно имаше в тях:

— Джони, след един месец Дик наистина трябва да бъде тук. Иначе… не знам! Намини към мен през уикенда. С въдица в ръка все ще можем да измислим нещо…

А Джони му беше отговорил:

— Много по-вероятно е, господин полковник, в първите дни след уикенда да получите картичка без адрес на подателя нейде от Далечния Изток. И знаете ли от кого? От мен. И знаете ли защо? Защото с Дик Гордон и господ-бог не може да се оправи!

Това за Далечния Изток беше шега, разбира се. Но и не съвсем! Осбърн и Дик се оказаха два воденични камъка! И пази, боже, да ти попадне дори пръстът между тях — ще те смелят целия! Джони познаваше добре и единия, и другия… И се чувствуваше тъй притеснен, тъй потиснат, че наистина му се прищя да излети за Сингапур. Временно, за стотина години.

„Ало, как са утрешните самолети за Сингапур?“ „Благодаря, добре са.“ „Има ли. има ли…“ „Има, има…“

Цигарата му димеше тогава в пепелника, докато се ровеше в досието на Дик. къдравата й синя лентичка го биеше право в лицето, но той, забравил я, запали нова. Няколко дълбоки всмуквания, като за да я разпали. Всмуквания излишни, защото тя си беше разпалена добре. Посегна към телефона и в мига, в който го докосна, той иззвъня! Джони се сепна тогава, уплаши се! Силно! Както никога през вече четиридесетгодишния си живот не беше се уплашвал! Прокара ръка по челото си. Гневните бръчки не се очистиха. Телефонът продължаваше да звъни. Без да му обръща внимание, той се изправи, застана пред огледалото, дълго дълба с поглед в застаряващите си очи и процеди:

— Да, Джони, да! Право е казано: когато ботушът започне да мисли, на мозъка не му остава нищо друго. освен да марширува!

И отиде при професора.

За пръв път се запита — съвършено ясно като формулировка — дали наистина не сгреши, като изостави цивилната си научна кариера? Неведнъж мисълта му. тласкана от обстоятелствата, се беше навъртала около този извод. Но сега причината беше достатъчно силна и успя да го избистри! Да отсее другите „за“ и „против“, станали несъразмерно дребни в сравнение с предстоящото — предстоящото, което имаше категоричността на удар с юмрук! Променяне на човешката личност с аргументите на… скалпела! В какво щеше да се преобрази оперираният? Как ще възприеме спомена за себе си преди операцията? А близките му? Как ще си обяснят те неговата промяна? Какъв съпруг и баща ще бъде? Кой може да отговори?!

Всичко е така ужасно, дори в представата! А в действителността? Няма ли тя пак да надхвърли възможностите на въображението, както вече не един път се е случвало? Дали в края на краищата, когато „укротяването“, „облагородяването“ на неудобните и обратното — „освирепяването“ на съответните пазители на реда и на нечиите конкретни интереси, дали когато тези сюжети от вчерашни готически приказки станат утре ежедневие, дали тогава всичко това няма да се превърне в реален аналог на косите на Медуза? Които да вцепеняват сърцата и бъдещето ни?

А ето че и сам трябва да участвуваш в пускането на този механизъм без спирачки…

Джони запали нова цигара. Полюляващата се къдрица на Дик приковаваше погледа му.

— Ама е добре казано, нали?

— Кое?

— Къдрица от косите на Медуза.

— Добре е казано.

И къдрицата започна да оживява… Бавно се заразлива по лицето на Дик, докато постепенно го превърна в лице на Медуза, косите на Дик — в коси на Медуза. Погледът й се впи в Джони и с неговия собствен глас, но метален и отекващ, каза: „Скок в неизвестното, господине! Скок в неизвестното! А когато скачаш в неизвестното, е по-добре… Какво е по-добре, господин Кратерсън?!“. Джони потръпна от този необичаен протуберанс на подсъзнанието си, предизвикан от чисто човешкия страх пред необозримите последствия на експеримента, в който участвуваше. Той тръсна глава. Реалният Дик и реалната му къдрица си заеха местата.

— Нали, Кейджи?

— Разбира се, Джикей!

Клод шофираше, цигарата димеше в левия ъгъл на устата му, а отпред над летящия срещу им асфалт никнеше многоетажната грамада на Института на Осбърн.

Асансьорът отнесе Дик към операционните зали. Джони и Клод отвориха бутилка в кабинета на Джони. Тостът на Клод издаваше тревогите му:

— Да пием за професора! Всичко сега е в неговите ръце… И Дик, и ние…

Отпиха почти ритуално.

— А ако Дик умре на операционната маса? Или… полудее след операцията?

— Знаеш ли… — Джони говореше тихо, ясно артикулирайки думите си като тонове в пиеса на Шопен. — Това ще е може би най-добрият вариант. За всички. И за Дик, и за нас… и за човечеството…

— Не! Не и не! Аз не мисля така! И ти не бива да мислиш така! Ние трябва да ги лекуваме, Джикей! Трябва! Трябва да ги лекуваме тези, които… които… които трябва да бъдат лекувани! Защото увеличаването на престъпността например в нашите мили Щати вече много пъти превишава прираста на населението! А с всяка изминала година графиките на престъпността щръкват все по-отвесно! Докога? И какви са причините? Мекушавите закони и наказания? Наркоманията? Безработицата? Бедността, въпреки относителността на това понятие? Лошото възпитание? Влиянието на киното, телевизията и всичките му там масмедии? Бездушието, безразличието на хората? Враждата? Конкуренцията на всичко срещу всичко? Кой е отговорът на тези въпроси? И как да се борим с престъпността, без да сме наясно с причините й?

— Виж какво, профсъюзните агитатори са по-опасни, ако питаш мен…

— Не говоря за степенуването на опасностите. То е друг въпрос. За мен всички те са нарушители на реда, престъпници, люде, които трябва да, които трябва да бъдат лекувани. Не затваряни в зандани. лекувани! И слава богу, вече сме готови за това!

… Дик Гордон щеше да бъде първият „лекуван“ при реални условия…

След три часа Дик се съвзе там, където беше ударен от колата. Надигна се с объркан поглед. Не можеше да разбере какво става с него и къде се намира. Приседна, облегна се на дървото. Спомни си.

— Убийци! Блъскат човека и бягат! Мерзавци!… Повече от три часа да лежа тук! Те ти тебе пристрастие към самотни разходки по безлюдни места!… Добре поне, че съм читав. Можеше да ме смачкат.

Това остана за Дик като истина по произшествието!

За малката манипулация с един от мозъчните му центрове той и не подозираше.

Надигна се тромаво, с усилие. Огледа се. Опипа се още веднъж. Наистина нищо тревожно. Само е понатъртен и омаломощен. Продължи към дома си. Движеше се много по-бавно от обикновено. Потриваше слепоочията си. Имаше вид на човек, който последователно, всеки миг, се пробужда. Изобщо не забеляза колата, която го следваше на стотина метра. Джони и Клод не откъсваха поглед от него.

— Сигурен ли си, че ще може да се прибере сам?

— Направиха му необходимата инжекция. Професорът каза, че ще може, Но, както знаеш…

В същия миг Дик се олюля. Облегна се на крайпътен кестен.

— Дик е зле! Веднага таксито!

От близката пресечка изскочи такси и се насочи към Дик.

— Затвори прозорците! Ще обогатя кабината с кислород и стимулиращ газ — каза седящият до шофьора на таксито и приличащ по нещо на Исус от иконите мъж.

Когато спряха до Дик, той беше прегърнал кестена и бавно се свличаше по него.

— Какво ви е, господине? Елате, ще ви заведем до вас! — каза онзи от иконите и почти пренесе съвсем отпуснатия вече Дик в колата.

— Ето, сега сте по-добре, нали?

Спряха пред дома му. Дик беше чувствително освежен.

— Много съм ви признателен, господа! Благодаря ви. Вече съм по-добре.

Двамата от таксито го съпроводиха с поглед. И съобщиха по радиофона:

— Дик си е в къщи. Добре е, но кой го знае докога.

Побързайте!

Колата на Джони и Клод се виждаше в края на улицата.

— Карай! — рече Джони. — И господ да ни е на помощ!

В това време Дик с неимоверни усилия прекрачи прага на хола. Жена му го огледа с тревожен поглед.

— Но, Дик… какво ти е?

— Какво да ми е?

— Ти си болен!

— Остави ме на мира, скъпа. Просто съм уморен… Виж, някой звъни — и тежко се отпусна в първото попаднало му кресло.

Джони и Клод влязоха леко възбудени.

— Е, Дик? Размисли ли върху последното ни предложение? — усмихнато запита още в движение Джони и двамата се разположиха край него.

— Размислих — светът ставаше някак все по-ясен за Дик. — И признавам, най се чудя защо, по дяволите, упорствувах досега.

Под крайно изненадания поглед на жена си Дик подписа някакви документи.

Приветствуваме те от името на ръководството и лично от Осбърн! Лабораторията ти те очаква! Разполагаш с персонална кола и утре ще дойдат да те вземат.

След сърдечно здрависване двамата си отидоха. Жена му обаче остана на мястото си. Не ги изпрати.

— Какво означава това, Дик?

— Как какво? Нали знаеш какви условия ми предлагат?

— Но ти винаги си отказвал!

— Какво съм отказвал?

— Винаги си отказвал да работиш за военните!

— Е, ако не аз, друг ще работи. Каква разлика…

— Има разлика, Дик! Ти си талант, гений си! И те много добре знаят това!

— Е, ще си гледам таланта значи. При тях ще постигна много повече.

— Дик! Ти ли си това?

— Че кой друг, скъпа?… Аз разбирам от роботи, друг — от политика. Всеки с работата си…

— О, Дик! — жена му просто не знаеше какво още да каже на този съвършено непознат в същност за нея човек.

Останалата част от вечерта Дик прекара в едно ново за него, сладко и безметежно, спокойно равновесие на мислите. Това, разбира се, не му направи никакво впечатление. Само поведението на жена му го озадачаваше малко, намираше я необяснимо променена…

— Той — нея, нали?! — стресна ме гласът на баща ми, одрезгавял от дългото мълчание. — Чудна работа, как ли пък е могла да се промени тъй внезапно и тъй много жена му!

Хвърли празната си чаша на тревата до хладилната чанта и се изправи необичайно енергично и ще речеш, развеселен.

— Е, момчето ми? Дотук — добре! Значи и това го е имало вече — „аргумента на скалпела“… И как тъй аз цели двайсет и осем години да не съм чувал за това забележително постижение на военната наука?

Разбирах иронията му.

— Почти никой не е чувал, не само ти. Върши се в голяма тайна. Човек и сам на себе си пред огледалото не бива да го произнася…

— Жалко, жалко! Такова постижение, а да се мълчи за него! Много жалко! Даже и пред огледалото… То, тук, няма огледала и хайде, щом си почнал, продължавай…

Изправен високо над мен, той ме гледаше през грозно надвисналите си побелели вежди.

— Представям си колко изненадан е бил на другия ден бившият шеф на Дик! — каза.

— Да!

— Горкичкият…

Небето зад баща ми беше блестящо и светло, той ме гледаше, аз не виждах очите му и това ме караше да се чувствувам твърде неудобно.

Следващият ден наистина донесе огромна изненада за бившия шеф на Дик. Тъй огромна и тъй неочаквана, че сякаш тънката жица на видеофона се затрудняваше да я пренесе. Макар връзката да беше съвършено чиста, директорът отначало не можеше да разбере:

— Какво? Дик Гордон… напуска? Не може да бъде! Как? От днес?! При военните?!… По дяволите!

Веднага извика Бил.

— Това е необяснимо, господин директоре! С Дик сме стари приятели…

— Били сте, Бил, били сте… Който влезе при Осбърн, знаеш, изгубва се за света — И сам той едва сега започваше да разбира новината в нейната делнична конкретност. Няколко пъти измери с бавни крачки дължината на елипсовидния килим. Спря върху слънцето точно в центъра му и дълго мълча. — Ще се справим ли без Дик?

— Мисля, че да, но трудно… — отговори Бил. И той все още не можеше да схване реалността на тази колкото ненадейна, толкова и нелепа вест. Някак всичко се плъзгаше по повърхността на мозъка му; напъните да го осъзнае не само не успяваха да наберат дълбочина, но ускорявайки и завихряйки току-що чутите абсурдни фрази, го караха да чувствува главата си празна и безтегловна. Една само мисъл изникна отнякъде и натрапчиво се развъртя като от повреден грамофон: трябва тайно да препише и изтрие от компютъра експерименталните програми на Дик; после ще ги анализира и ще опита сам да стигне до изводите му…

Половин година се изтъркаля като ден. Бил се справи. Първият екземпляр от новата серия андроиди „БИО-3-РАБЛЕ“ се представи успешно пред специалната държавна комисия. Вярно, с известно закъснение и може би не точно такъв, какъвто би излязъл изпод ръцете и ума на Дик. Но и в този си вариант андроидът удовлетворяваше напълно. Въпросът за закъснението изобщо не се постави, защото плановете на института бяха съобразени с участието на Дик.

Когато държавната комисия приключи деловата си работа и съответните документи за пускане на андроида в серийно производство бяха оформени, поканиха официалните гости. След кратко изложение председателят на комисията обобщи:

— Искам още веднъж да поздравя целия колектив на Института за психороботи. Андроидът „БИО-3-РАБЛЕ“ е едно забележително постижение! Неговото елегантно чувство за хумор го прави още по-съвършен и общителен. Ето, той е пред вас.

— Въпрос от пресата! Ню Йоркър. В какви случаи роботът проявява своето чувство за хумор?

— Общо взето, нормално: когато му се говори шеговито или когато чрез афоризъм може да се предаде идеята за трудно уловими същности. Впрочем, можете да изпробвате хумора му. Обръщайте се към него с „БИО-3“.

Журналистката от Ню Йоркър, много млада, много красива и много безцеремонна на вид, веднага използува шанса си. Запъти се към андроида и още в движение го запита усмихната:

— Колко е часът, БИО-3?

— Един без четвърт, госпожице… Но това няма никакво значение. За вас винаги ще намеря време!

„Но… но това беше дежурен израз на Дик! — помисли си Бил сред импулсивния смях на присъствуващите. — Успял е да вложи в програмите структурата и на собствения си начин за генериране на хумор!… Което, впрочем, никак не е лошо!…“

— О, благодаря, БИО-3! — отвърна журналистката с подобаваща усмивка. — И за миг не съм се съмнявала във вкуса ви, разбира се, но кажете ми все пак и една съвършено безспорна истина.

— Две плюс две е равно на четири. Ако това ви дразни обаче, можете да прибегнете до системни излети в планината…

Тя се усмихна кокетно:

— А можете ли да бъдете сериозен, БИО—3?

— Разбира се, госпожице! Стига да е необходимо…

Всички присъствуващи се бяха скупчили край двамата. Андроидът беше просто един от тях — съвсем човек по форма, облечен в подчертано елегантен сив костюм.

— И все пак такава пълна прилика с човека не ми се нрави нещо…

— Не се притеснявайте! Четвъртият закон на роботиката ще го застави да ви се легитимира като робот още преди да успеете да се влюбите в него или в нея, ако е роботка…

— Ами ако той се влюби в мен, преди още да успее да се легитимира?! — възкликна журналистката от Ню Йоркър като че съвсем искрено.

— О! Тогава ще чакаме мемоарите ви!… — подхвърли някой.

Пресконференцията се проточи необикновено дълго. Това бяха приятни за Бил минути, защото много скоро той се оказа в центъра на вниманието. С удоволствие отговаряше на неизчерпаемите въпроси за организацията, структурата и реализацията на вътрешния мир на новия андроид; за това как различните му качества се дължат, но само условно, на отделни програми, защото в същност връзката, комбинирането и организацията на тези програми едва при функционирането им донасят истинските нови качества; че интелектът на робота е, тъй да се каже, нещо повече от сбора на програмите в неговия мозък и че при съвкупността от тези програми е налице така нареченото „системно свойство“, синергизмът, две плюс две по-голямо от четири…

Неведнъж Бил използува като пример програмата за вежливост у робота.

Но той и не подозираше за скритата в нея експериментална програма „РАБЛЕ-7“, за която Дик не беше му говорил. Програма, която си остана в мозъка на робота и която твърде скоро щеше да повлече тревожни събития след себе си…

Първите кълнове на тези тревожни и необясними събития се появиха след малко повече от година. Официално за тях се заговори на поредното съвещание на акционерното тяло на Института за психороботи.

— Господа! До днес произведохме над десет хиляди андроида от серията „БИО-3-РАБЛЕ“. А поръчките вече надхвърлят сто хиляди! Дирекционният съвет апелира за съгласието и участието ви в разширяването на производствената база.

— Има сигнали за иронично отношение на андроидите към някои човешки заповеди! А този факт е свързан, струва ми се, с вашето предложение за разширяване на производството…

— Да, има такива инциденти. Те се разследват. Създадена е специална комисия. Но причини за тревога засега няма.

Председателят на дирекционния съвет много дипломатично вмъкна думата „засега“ в отговора си, така че тя хем да остане в протоколите, където, изписана, ще тежи колкото останалите думи, а хем, произнесена тук съвсем между другото, да не стресне акционерите. Предложението за разширяване на производството бе прието.

След по-малко от месец Бил поиска спешна среща с директора.

— Господин директор! Специалната комисия прие някои от ироничните отговори на андроидите за пряко неподчинение!

Понеже Бил беше член на тази комисия, и то най-компетентният в известен смисъл, директорът го погледна продължително, с мрачното достойнство на патилите хора.

— Основателно ли е това?

— Да.

— Незабавно да се свържем с Дик!

— За съжаление това е невъзможно. Дик нямал секунда свободно време. Министърът на войната е категоричен. Няколко пъти вече говоря с него. И днес също…

— Но, господин…

— Това е, Бил…

В тона на директора имаше такава уморена безпомощност, каквато Бил не беше виждал у него, и тя го разтревожи дори повече от другото! Загледа го внимателно. Крило на прилеп и оценка за обреченост бяха ясно изписани със сложния език на човешкото лице. Директорът не се и опитваше да скрива всичко това, въпреки че умееше — което, също, нима е случайно? Не! Ей сега той ще заговори, ще продължи. Ето:

— И знаеш ли защо днес, дори не днес, а преди малко, говорих с министъра на войната?

Бил не каза нищо. Въпросът беше риторичен. Директорът продължи веднага, с още по-уморена безпомощност:

— Защото наш андроид е убил човек, Бил! Да, убил е човек… Убитият е Скот Мърфи, онзи нашумял напоследък млад писател.

Макар и подготвен за какво ли не, Бил бе така изненадан, че въобще не реагира. Само очите му се поуголемиха.

— Не се легитимирал като робот…

Бил продължаваше да го гледа с уголемяващи се очи. А директорът не свършваше. Само дето уморената безпомощност в тона му се трансформира в странен мазохизъм! Да, той едва ли не с наслада съобщаваше своите абсурдни факти! Факти все пак, колкото и абсурдни да бяха, защото Бил го познаваше добре… Но отде и защо този мазохизъм? Бил усещаше, че следват още факти. В проточилата се пауза, плод на същия мазохизъм, като забавяне пред дълго чакано писмо, в тази заредена до експлозия пауза Бил си спомни за препоръката в края на една книга от времето на Втората световна война: след повече от двеста страници съвети към американските жени как и с какви спортни хватки могат да се предпазят при опит за изнасилване, накрая книгата препоръчваше, ако защитата им върви към провал, да се възползуват от случая… Фактите, които директорът съобщаваше, го бяха поставили в нокдаун и той, не намерил в себе си сили за по-нататъшна съпротива, „се възползуваше от случая“, превключвайки на мазохизъм… Директорът продължаваше:

— Казал, че не знае, че е робот… И завърши:

— Без него още двайсет и четири хиляди шестстотин деветдесет и три наши „БИО-3-РАБЛЕ“ вече са продадени по цял свят…

Спрях и погледнах към баща ми. Той здраво стискаше челюсти.

— И аз, значи, извадих големия късмет да попадна на първия очовечил се робот… — каза.

— Да.

— И мога да бъда щастлив, защото последното ми следствие сигурно ще остане в историята на роботиката…

— Ще остане, вярно.

— Бих… благодарил на онези генерали… на които в същност дължа тази огромна чест! И знаеш ли как хубаво бих им се отблагодарил… как бих…

— Не се гневи, ако можеш…

Баща ми стана, бавно се насочи към брега, спря досами водата и се загледа в нея. И добре стори, защото какъв по-ефикасен транквилизатор от течащата вода, а в тези минути той имаше нужда от такъв! Болно ми беше да виждам отпуснатите му рамене. Сведени не под тежестта на осемдесет и петте му години, не. Друга някаква тежест ще да е то, не дай, боже, никому… По едно време се полуобърна към мен и ме погледна с едното си само око, досущ като птица; като птица олекнал, омърлушен и размит сред вибриращия въздух.

— А… имало ли е и други подобни истории? Като тази с моя робот?

— Да. Още една. Шест дни след твоята. Ето как е изглеждал разпитът след този втори инцидент.

— Известно ли ви е, че сте робот-андроид от серията „БИО-3-РАБЛЕ“?

— Да.

— Винаги ли сте знаели това?

— Да. С изключение на няколко секунди…

— Разкажете как се случи това.

— Господарят ме беше изпратил да обходя бижутерийните магазини. Наближаваше рожденият ден на жена му и той искаше да намеря подходящ подарък. И ето, докато оглеждах експонатите в поредния магазин и мислено ги разполагах по ръцете, ушите и деколтето на господарката, чух как някакъв мъж произнася с тих, но остър глас: „И помни добре какво ти казах! Ако не дойдеш, ще те убия!“. Много изненадан от чутото, аз погледнах дискретно. Възрастен мъж говореше на младо и нежно момиче, а то беше пребледняло като бяло платно. „Разбра ли ме?!“ — продължи мъжът и я стисна за лакета така, че тя сгърчи лице. В този миг забеляза, че ги наблюдавам и погледът й се изпълни с безпомощна молба! Веднага се намесих:

— Господине, не ви познавам, но това, което вършите, не е красиво.

— Гледай си работата! — изръмжа той. Аз много се учудих и казах:

— Веднага пуснете жената!!!

— Пръждосвай се, магаре такова! — рече той и още по-силно стисна лакета на момичето. То само дето не извика.

Причерня ми! Вбесих се! Двайсет и шест микросекунди след думите му го ритнах!

И той… той литна! Прелетя над щанда, превъртайки се, и се разби в отсрещната стена. Когато се свлече на пода, беше мъртъв…

През тези няколко секунди аз не знаех, че съм робот… Защо и как си позволих да го ритна, не мога да разбера. Той ме нарече магаре и аз го ритнах — това е единственото логично обяснение, което сега виждам…