Найдхарт фон Ройентал
Майка и дъщеря

„Най-после снеговете се стопяват,

        нощта е къса, дните дълги стават.

Настъпва вече пролетта,

        на всички носи радостта —

        ехти на птиците щастливи песента.

 

Светът е чиста радост за очите —

        съзираш дивни рози из лъките,

расте цветец подир цветец.

        Как свежо лъхаше ветрец,

        когато моят мил оплете ми венец.

 

Гората сивотата си прогони,

        седял е вече Май по всички клони —

от тях шуми зелен листак.

        Побързай, дружке с поглед благ —

        ти знаеш, имам среща с моя рицар драг.“

 

Но майката дочу това и рече:

        „Разбрах! Без полза ще отричаш вече.

Разпътна си и ще мълчиш!

        Днес трябва да се забрадиш.

        При дружки идеш ли, без рокля ще вървиш!“

 

„Но, майко, вечно слушам твойта воля.

        Защо пък и за дрехи да те моля?

В тях няма твой конец дори.

        Не вдигай шум, а се смири!

        Къде е ключът? Раклата ми отвори!“

 

Заключена бе дрехата в сандъка.

        С едно дърво разби го тя без мъка.

А майката се съкруши —

        детето скрина й строши.

        Езикът й скова се, гняв я задуши.

 

Извади роклята с кенари тънки,

        надиплена на чудни ситни гънки.

Коланчето й тясно бе с везма.

        И виж — на Ройентал сама

        подхвърли топката си кипрата мома.

 

ок. 1210