Волфрам фон Ешенбах
Разцъфват цветята

Разцъфват цветята, напъпват листата,

и в майския въздух пак екват полята от старите песни:

аз нося все нови напеви в душата,

дори и в сланата, госпожо, без твоите дари чудесни.

Че скоро и горските звуци отслабват,

комай от средата на лятото вече слуха ни не радват.

 

Цветята сияят от багри прекрасни,

навсякъде ярко блестят, озарени от росните капки:

през целия май с гласовете си ясни

приспиват децата си дивните птички с мелодии сладки.

Там славеят бдеше сред нощите сини:

днес бодър съм аз, песента ми ехти в планини и долѝни.

 

Но моята песен сега се нуждае

и ти да я чуеш, омайна госпожо: раздай милостта си.

Награда прилична от теб тя желае,

тогаз ще ти служа, ще служа с безкрайна любов до смъртта си.

Дари ми утеха с усмивка ефирна,

та с песните да се избавя от тежката мъка безспирна.

 

Красива госпожо, сърцето ми бедно

се пита дали милостта ти с възторг ще заслужи правдиво,

та моята скръб да изчезне безследно

и дългото тъжно очакване с чест да приключи щастливо?

Тъй мили са твоите погледи сладки,

че само за тебе са моите песни, и дълги, и кратки.

 

Достойна госпожо, словата добри,

но също гневът ти чаровен ме радват без мяра, уви.

Душата ми искаш ли да заискри?

Знай, дума едничка на отклик веднага ще ме оздрави,

тъгата с ликуване днес замени,

та бодро духът ми да пее до края на земните дни.

 

ок. 1217