Дъглас Адамс
Сбогом, и благодарим за рибките (36)

ГЛАВА XXXVI

Летящата чиния, с която Форд Префект беше пристигнал гратис, беше изумила света.

Накрая вече нямаше съмнение, нямаше вероятност за грешка, нямаше халюцинации, нямаше мистериозни агенти на ЦРУ, намирани да плават в резервоари.

Този път тя беше реална, беше определена. Беше доста определено определена.

Тя беше слязла с чудесно незачитане на всичко под нея и беше разрушила голяма площ, покрита с най-скъпите недвижими имоти в света, в които влизаше голяма част от Харъдз.

Нещото беше масивно — почти миля в диаметър, биха казали някои — убитосребристо на цвят, набраздено, опърлено и обезобразено от белезите на неизброими жестоки космически сражения, водени срещу свирепи сили под светлината на слънца, непознати на човечеството.

Един люк се отвори, като разби „Хранителната зала в Харъдз“, унищожи „Харви Никълз“ и с последен смилащ трясък на поругана архитектура прекатури Парковата кула Шератън.

След дълъг сърцеспиращ момент на вътрешни разрушения и ропот от разцепващи се машинарии от него излезе по една рампа един много голям сребрист робот, висок около сто фута.

Той вдигна ръка.

— Идвам в мир — каза той, прибавяйки дълъг момент на скърцане. — Заведете ме при вашия Гущер.

Форд Префект, разбира се, имаше обяснение за това, но той седеше с Артър и гледаше безспирните френетични телевизионни репортажи, никой от които не казваше нещо по-различно от това да отбележи, че нещото е причинило толкова и толкова разрушения, които се оценяват на толкова и толкова милиарда лири стерлинги, и е убило съвсем различен брой хора, и после да го кажат отново, и после да го повторят отново, защото роботът просто си стоеше там, полюлявайки се много леко и издавайки кратки неразбираеми съобщения за грешки.

— Виждаш ли, той идва от една много стара демокрация…

— Искаш да кажеш, че идва от свят на гущери?

— Не — каза Форд, който по това време беше малко по-разумен и последователен от преди, защото накрая си беше изпил кафето, което го беше ободрило, — не е толкова просто нищо, което е толкова прямо. На неговия свят хората са хора. Управниците са гущери. Хората мразят гущерите, а гущерите управляват хората.

— Странно — каза Артър. — Мисля, че каза, че това е демокрация.

— Казах — каза Форд. — То си е…

— Е, и — каза Артър, надявайки се, че думите му няма да прозвучат нелепо тъпо, — защо хората не се отърват от гущерите?

— Честна дума, това не им идва наум — каза Форд. — Всички те имат избирателни права, така че всички приемат, че правителството, за което са гласували, повече или по-малко отговаря на правителството, което желаят.

— Искаш да кажеш, че наистина гласуват за гущерите?

— О, да — каза Форд, като сви рамене. — Разбира се.

— Но — каза Артър, задавайки отново големия въпрос, — ЗАЩО?

— Защото ако не гласуват за един гущер — каза Форд, може да спечели друг гущер. Имаш ли джин?

— Какво?

— Попитах те — каза Форд с нарастващ тон на спешност, назряващ в гласа му, — имаш ли джин?

— Ще погледна. Разкажи ми за гущерите.

Форд отново сви рамене.

— Някои хора казват, че гущерите са най-доброто нещо, на което някога са попадали — каза той. — Естествено, изцяло грешат, напълно и изцяло грешат, но някой трябва да го е казал.

— Но това е ужасно — каза Артър.

— Слушай, пъпко — каза Форд, — ако получавах по един алтериански долар за всеки път, когато чувах една частица от Вселената да погледне друга частица от Вселената и да каже „Това е ужасно“, нямаше да седя тук като лимон, който си търси джин. Но не съм получавал и съм тук. Както и да е, защо изглеждаш толкова спокоен и замечтан? Влюбен ли си?

Артър каза да, беше, и го каза спокойно.

— В някоя, която знае къде е бутилката с джин? Ще се срещна ли с нея?

Това стана, защото Фенчърч влезе в този момент с купчина вестници, заради чието купуване беше отишла в селото. Тя спря в удивление пред отломките на масата и отломките от Бетелгиус на дивана.

— Къде е джинът? — попита Форд Фенчърч. И Артър: — Между другото, какво стана с Трилиън?

— Хм, това е Фенчърч — несръчно каза Артър. — За Трилиън не знам нищо, ти трябва да си я видял последен.

— О, да — каза Форд, — тя отиде някъде със Зейфод. Имат си няколко деца или нещо такова. Поне — прибави той, — си мисля, че правят това. Зейфод много се успокои, знаеш ли.

— Наистина ли? — попита Артър, като забързано се завъртя около Фенчърч, за да я освободи от покупките и.

— Да — каза Форд, — поне едната от главите му сега е по-нормална от някое ему, потопено в киселина.

— Артър, кой е този? — попита Фенчърч.

— Форд Префект — каза Артър. — Може да съм ти споменавал за него между другото.