Тихомир Димитров
Душа назаем (8)

Кайро, Египет

Касим очакваше с нетърпение да получи някакво потвърждение от студентската програма за културен обмен, по която беше кандидатствал, и всеки път, когато си проверяваше електронната поща, тайничко се надяваше, че най-после са му назначили дата и час за интервю с истински американец. Разбира се, той не губеше надежда и за зелена карта, но тази възможност му се струваше някак по-далечна и непостижима. Студентските бригади бяха къде-къде по-лесен начин да се измъкне оттук.

За пореден път с досада установи, че кутията му е пълна със спам. Нямаше нито едно лично съобщение — нито от приятел, нито дори от момичето във Вирджиния, с което си пишеха вече близо година и което тайничко се надяваше да срещне, щом веднъж кракът му стъпеше на американска земя. Харесваше я не само заради хубавите снимки, които му изпращаше — беше красива, доста красива за американка, но по-важното: тя беше интелигентна и различна, точно като него. Вярваше в мечтите му и го разбираше. Нямаше нищо против, че е арабин, дори намираше това за привлекателно. Те бяха нетипични представители на два твърде различни свята, между които безплатните интернет технологии бяха изградили здрав мост на доверие, приятелство и защо не — любов?

Прииска му се да й напише дълго писмо, да обясни как постоянно мисли за нея, как прави всичко възможно да замине за Америка и как всеки ден с нетърпение очаква отговор от студентската програма, но той все не идва и не идва. Искаше му се някой да му вдъхне малко кураж, нуждаеше се от нейната подкрепа, от нежните думи, които беше свикнал да получава.

Погледна си часовника — не разполагаше с никакво време. Немците са точни и той не биваше да закъснява. Реши само да изтрие спама и да хване първото такси. Щеше да й пише друг път, когато е по-свободен. Започна да трие съобщенията, но курсорът на мишката му спря върху едно от писмата, което беше по-различно от останалите. Темата му гласеше:

„Дай си душата назаем и ние ще ти изпълним едно желание“

Касим щракна върху съобщението и с любопитство зачете. Предлагаха му да сключи договор с Дявола. Душата му щеше да бъде Негово притежание в продължение на една седмица, а в замяна през същата тази седмица, независимо дали вярва в окултните сили, или не, Дяволът щеше да му изпълни едно желание. Единственото ограничение беше желанието да разрешава някакъв реален проблем от ежедневието, а не да включва свръхестествени способности и други невъзможни неща. Все пак даваше душата си назаем само за една седмица!

„Каква глупост!“ — възмути се Касим. „Кой нормален човек ще повярва в това? Не стига, че лъжат хората, ами правят и голям грях, задето подтикват вярващите към прегрешение. Да сключиш сделка с Дявола! Харам, харам!“ Въпреки че бързаше и че намираше идеята за отвратителна, любопитството в него надделя и той щракна върху линка в края на текста, за да разбере малко повече.

Озова се в един много добре направен сайт. Имаше въпроси и отговори, както и споделени впечатления на хора, чиито желания вече са се сбъднали. „Доста убедително написани измислици!“ Направи му впечатление въпросът на „анонимен потребител“ от САЩ, който питаше:

„Защо му е на Дявола душата ми само за една седмица? Мислех си, че тя му е необходима за цяла вечност?“

Отговорът гласеше:

„Успоредно с материалния свят, в който живеете, съществува и един друг, невидим свят. Той се управлява от силите на Отвъдното. Те също са невидими за Вас. Тяхната логика е непостижима за Вашия разум, но в същото време материалният свят се подчинява на нея. За нас е по-лесно да изпълним практическите Ви желания, отколкото да Ви обясним защо Отвъдното се нуждае от Вашата душа.“

След като изчете всичката информация в сайта, за да се убеди, че няма рекламни уловки или пък някакво плащане от негова страна, Касим с интерес щракна върху линка:

„Дай си душата назаем и превърни желанията си в реалност. Подпиши Договора СЕГА!“

Следваше кратка бланка за попълване, в която вместо някаква лична информация се изискваше единствено съгласието на потребителя с общите условия. Даваш душата си назаем и получаваш едно сбъднато желание. Простичко и ясно. Имаше място, където да напишеш желанието в свободен текст. С известно колебание и голяма доза недоверие Касим написа:

„Искам да замина за Америка.“

Той вярваше в Бога като всеки мюсюлманин, но за разлика от повечето му сънародници, религията не заемаше централно място в неговия живот. Намираше я за скучна и изостанала. Не ходеше на джамия и не се молеше по три пъти на ден. Връзката му с Бога беше дискретна, лична и свещена. „Вярата е въпрос на убеждение, а не на ритуали“, обичаше да повтаря. Толкова много млади момчета затриваха живота си заради сляпата вяра. Ставаха жертва на манипулатори, които им обещаваха място в Рая, ако извършеха престъпление. За съжаление тези момчета не можеха да прочетат Корана и да се убедят сами, че той забранява убийството. Вместо това слушаха какво им се преподава. Заради своята неграмотност те петняха името на Исляма по широкия свят и се подчиняваха на престъпници, които злоупотребяваха с вярата им. Касим беше интелигентен и образован. Даваше си сметка, че връзката с Бога не се нуждае от посредници.

„Това сигурно е някаква шега“ — помисли си той и натисна Send. На екрана се появи зловещо лице, което с доволна усмивка му съобщи, че ще остане изненадан от бързите резултати. За миг Касим потръпна. Обзе го лошо предчувствие, но той махна с ръка и побърза да го прогони от съзнанието си. „Суеверието също е грях! Нямам повече време за глупости!“ — стана, поздрави Абдула, който все още си допушваше наргилето, и пое към оживения булевард, където се надяваше бързо да хване такси.