Тихомир Димитров
Душа назаем (20)

Санкт Петербург, Русия

Таня носеше дълго палто от норка. Прясно одраните, кървави кожи бяха грубо зашити една за друга. Палтото се влачеше след нея, като булчинска рокля и оставяше тъмночервена диря, все едно беше огромна четка на полудял художник-импресионист. Алексей пълзеше на четири крака и я умоляваше да се върне. Без да погледне назад, тя хвърляше едри стодоларови банкноти през рамо. Те падаха по земята и залепваха за съсирената кръв. Той ги обираше и ги слагаше в устата си като прегладняло куче. Коленете му бяха оплескани с лепкавата, миризлива течност, дланите му — също. Сините му дънки се напоиха с прясна кръв. Станаха черни. Алексей погледна настрани. Там беше паркирана жълтата му Волга. Няколко едри мъжаги в костюми простираха прясно одрани кожи върху капака на колата му — слагаха ги на стъклото, на предния капак, върху покрива, навсякъде. Волгата се превръщаше в огромно космато чудовище — хищник, приклекнал за скок, фаровете й бяха зловещи очи, съсредоточени в плячката. Очите премигнаха, опръскани от струйка кръв.

Двама месари с бели престилки деряха животните и подаваха кожите на мъжете в костюми. Първо пребиваха норките с метални прътове. „За да отделят повече адреналин, така кожата им се отлепва по-лесно“ — информира го единият. После, докато норките още дишаха и ритаха с крачета, месарите забиваха нож в симпатичните им муцунки и ги одираха живи. Алексей извика от ужас.

Отвори очи. Облян в студена пот разбра, че е сънувал кошмар. Все още се намираше върху малкото канапе в тясната кухня на панелния апартамент. Тялото го болеше от изкривената поза, в която беше спал. Мечокът лежеше по очи върху пода. Около него се търкаляха изпочупени рози от смачкания букет. Печеното беше изсъхнало. Мазнината в чиниите се беше превърнала в лой. Чекът за сто хиляди долара не беше помръднал от мястото си.

Алексей стана, наведе се над мивката и изми лицето си със студена вода. Гадеше му се. Главата го болеше. Имаше ужасен махмурлук. Чувстваше се така, сякаш бе погълнал отрова за мишки, но не водката тровеше тялото му — с нея беше привикнал. Тровеше го изгубена надежда.

Споменът за ужасния кошмар го накара да потрепери. Още чуваше ужасните звуци, които издаваха норките, докато ги пребиваха с метални прътове и смъкваха кожата от гърба им. Мощен спазъм се надигна в корема му, придружен от неприятна тежест в брадичката. Повърна обилно. Почувства се малко по-добре. Докато си миеше зъбите, погледна часовника: беше 12 на обяд.

До срещата с Таня и адвоката й оставаха само три часа! „Продадох душата си на Дявола и какво получих в замяна? Сто хиляди долара! Не получих това, което исках! Душата ми не може да струва сто хиляди долара! Любовта ми не може да струва САМО сто хиляди долара!“ — той плю в мивката, облече си палтото и излезе в освежаващата прегръдка на студения зимен ден.

Шофираше към центъра и разсъждаваше върху различните варианти, между които можеше да избира. Таня никога нямаше да се върне при него, това беше ясно! Пък и той вече не я искаше такава. Не я искаше в онова кърваво палто от норки! Беше се превърнала в чудовищна версия на неговото портокалово момиче. Трябваше да свиква с мисълта, че Таня вече не съществува. „Все едно е мъртва“. Така щеше да му бъде много по-лесно. Сърцето му се сви. Коремът отново го заболя. Заплака.

Отби колата и спря. Не можеше да шофира в такова състояние. Трябваше да диша дълбоко, за да се успокои. „Я се стегни! Виж какъв мъж си, а ревеш като момиченце!“ — говореше си на глас, нямаше кой да го чуе в празното купе на автомобила. Малко му присветна. Даде си сметка, че не му тежи толкова от любовта, която загуби. Любовта си беше заминала отдавна. Тежеше му повече от предателството и най-вече от безвъзвратно изгубената надежда в доброто.

Но пък имаше сто хиляди долара. Трябваше само да подпише един документ и получаваше зелена светлина за всичките си планове. Получаваше билет за влака, който напуска мизерията на досегашния му живот. За Бога, това бяха ужасно много пари! Вчера се радваше на триста, а днес можеше да получи сто хиляди! Имаше ли смисъл да се съпротивлява? Хората в костюми, които деряха норки и разстилаха кървавите им кожи върху автомобила, щяха да дойдат и да го одерат жив. Щяха да намерят начин да го накарат да подпише.

Тогава той наистина губеше всичко: губеше Таня, губеше и парите. Можеше да загуби дори собствения си живот. Трябваше да пристигне на срещата навреме. Погледна часовника в средата на таблото — стрелките показваха един без двадесет. Какво, по дяволите, щеше да прави през следващите два часа и двадесет минути? Хрумна му идея.

Влезе в същото интернет кафе, откъдето беше изпратил писмото на Николай. Тук поне можеше да убие времето на топло. Щеше да пише на своя приятел, че вече имат финансиране за съвместния им проект. Оставаше само Николай да пристигне в Санкт Петербург, да регистрират фирма като съдружници и да купят луксозен автомобил „втора ръка“ от някоя автокъща. После можеха да започват работа. Николай беше харизматична личност, имаше дар слово и общуваше лесно с хората. Той щеше да набира клиентите, а Алексей щеше да върши това, което беше правил цял живот — да кара такси, но този път за себе си, а не за таксиметровата компания.

Влезе в електронната си поща и пребледня. Имаше само едно ново писмо. Дланите му се изпотиха. Изпита студ, все едно беше попаднал в гъста, влажна мъгла. Щракна върху съобщението и засрича текста на разваления си английски:

„Човек се учи, докато е жив, и вие току-що получихте един много ценен урок: сделките с Дявола не са хубаво нещо! Ако нашите наблюдения са точни, би трябвало в момента да преживявате огромно разочарование от последствията на желанието, срещу което толкова лекомислено продадохте душата си. Можете да изберете да ни повярвате или не. Това няма никакво значение за нас! По-важното е, че разполагаме с писмен документ, който потвърждава съгласието ви да предадете душата си ЗАВИНАГИ във владение на Тъмните сили. Ето още един ценен урок: когато подписвате някакъв договор, четете всичко, дори малкия шрифт. В случая: «общите условия», с които се съгласихте, без да мислите. Адът е едно доста мрачно и самотно място, където можете да прекарате хилядолетия насаме със собствените си страхове. Уверяваме ви, те са много повече и много по-ужасни, отколкото предполагате. И ви очакваме с огромно нетърпение! Животът е кратък. Наслаждавайте му се, докато можете!

Послепис: ще бъдем честни и ще Ви съобщим, че все пак има някакъв начин да си върнете душата обратно. Така и така след време сами ще разберете, няма защо да го крием от Вас. Какъв е той ли? Ами трябва да направите огромна саможертва в името на доброто, за да компенсирате собствената си глупост. Какво ще кажете за 50 хиляди долара дарение в полза на бездомните сираци? Имате три дни, за да наберете и изпратите средствата и само 30 секунди, за да се възползвате от тази възможност сега!“

Отдолу се мъдреше надпис:

„Обещавам да събера и да изпратя 50 000 долара дарение в рамките на следващите 72 часа, в противен случай декларирам, че се отказвам от душата си завинаги в името на Сатаната и съм готов да отида при него, когато и както той пожелае.“

До текста мигаше червен бутон: „ЗАКЛЕХ СЕ“. Електронен брояч отмерваше оставащите секунди: 30, 29, 28, 27, 26…

Алексей натисна Enter. На екрана се появи банковата сметка и името на фондацията, на която можеше да преведе парите до точно определена дата и час, за да си върне душата обратно. Забравил за намерението си да пише на Николай, той принтира съобщението и напусна интернет кафенето.

Излезе на улицата и се огледа в двете посоки. Двеста метра по-надолу се вееха американското и руското знаме, а върху мраморната колона под тях, на голяма златна плоча беше издълбан надписът: „Alfa Bank“.

Той застана пред едно от многобройните гишета и пъхна под бронираното стъкло омачкания чек, плюс принтирания лист хартия с банковата сметка на фондацията.

— Искам да разкрия сметка при вас, на която да преведете половината сума по чека, а останалата половина преведете на тази сметка, моля!

Служителката го изгледа учудено, взе чека и го вдигна високо пред очите си, за огледа отличителните белези и водните знаци върху хартията. Прегледа и белия лист с банковата информация за дарението.

— Сигурни ли сте, че искате да направите безвъзмездно дарение в размер на 50 000 долара? — попита го касиерката.

— Да, сигурен съм.

— Ще ми бъде необходим Ваш документ за самоличност.

Касиерката прегледа паспорта на Алексей и го помоли да изчака, за да може да провери покритието на чека. Върна се след няколко минути с пакет документи, които провря под дебелото стъкло:

— Чекът ви има покритие. Ако предпочитате, можете да инкасирате половината стойност в брой, но за такава сума трябва да поискам разрешение от управителя и това може да отнеме известно време. Ако желаете, ще депозираме половината сума по банкова сметка, която ще разкрием на ваше име за целта. Така и комисионата, която ще платите на банката, е по-ниска. Моля, подпишете за дарението тук, тук и тук.

— Казах ви, че искам парите по сметка! — Алексей се разписа и пъхна листите обратно.

Служителката защрака върху клавиатурата на служебния компютър. От принтера започнаха да излизат още листи.

— Това е номерът на банковата Ви сметка, дължите 120 долара комисиона за паричния превод, разкриването на сметка при нас е безплатно. В долари ли ще платите или в рубли?

— В долари — Алексей извади портмонето, в което бяха останали 200 долара от бакшиша на шведа. Подаде парите на касиерката.

— Ако желаете, мога да Ви издам дебитна или кредитна карта, за да можете да теглите средства от Вашата сметка от банкомат или да плащате в магазини, снабдени с ПОС устройства. Цените за издаване и поддръжка на дебитни и кредитни карти са описани тук, — служителката му подаде рекламна брошура, представяща различните услуги на банката.

— Това ще стане някой друг път, сега бързам, благодаря!

— Моля, подпишете се тук, тук и тук, срещу „вносител“ и сме готови!

Алексей сложи подписа си върху документите и напусна сградата. До срещата му с Таня и нейния адвокат оставаше по-малко от половин час. „Какво пък“, — мислеше си той — „вече мога да спя с чиста съвест, а половината пари ще ни стигнат колкото да купим подходящ автомобил и да регистрираме фирма с Николай. С Божията помощ нещата ще потръгнат. Най-после мога да зарежа скапаната Волга!“ Прекръсти се и от сърце благодари за шанса, който беше получил, да откупи душата си.

Алексей можеше и никога да не стане богат, но през този ден той действително научи един много ценен урок — грешките и мъките от миналото трябва да останат там, където им е мястото. В миналото. Разведе се набързо с Таня и се почувства като прероден. Животът му започваше отначало.