Тихомир Димитров
Душа назаем (14)

Токио, Япония

Два дни след писмения тест Хитоми трябваше да покрие и устния изпит по математика. Преподавателят викаше учениците един по един в личния си кабинет, преглеждаше решенията на задачите от теста, задаваше въпроси и поставяше окончателна оценка за семестъра. Някои от учениците излизаха с намусени физиономии, обаждаха се по мобилните телефони и с тих, извинителен тон съобщаваха на своите родители за резултата. Други изскачаха от кабинета с радостни възгласи, прегръщаха своите приятели, хващаха се за ръце и хукваха по дългия коридор към изхода на училището, където ги очакваше свободата.

Хитоми не се притесняваше особено много. При други обстоятелства би изпаднала в нервна криза. Но не и сега. От уединението на своята самота, тя изпитваше някакво чувство за превъзходство над останалите. Те, за разлика от нея, не знаеха крайния резултат. Дори „магията“ да не подействаше отново, тя грижливо беше запаметила всички аксиоми, теореми и правила. Освен това устният се взимаше много по-лесно от писмения, където се решаваха трудните задачи. Отличната оценка й беше в кърпа вързана. Трябваше само да изтърпи няколко минути в кабинета на противния учител и да се опита да бъде любезна. Дойде и нейният ред.

Преподавателят седеше замислен зад бюрото. Хвърли бърз поглед на ученичката, която се покланяше непрекъснато, и посочи стола пред себе си. Извади от купчината листи нейното контролно и започна да разглежда решенията на задачите. Това продължи безкрайно дълго. Мълчанието и напрегнатата тишина я влудяваха. Опитваше се да диша колкото се може по-тихо.

— Така, вашето име е Хитоми, нали?

— Хай!

— Надявам се, че нямате нищо против да проверя оценките ви по другите предмети — без да дочака отговор, преподавателят защрака по клавиатурата на лаптопа, поставен пред него.

— Хм, отличничка значи!

— Хай! — момичето се поклони отново.

— Бихте ли ми казали, ако не е тайна, какви са Вашите планове за бъдещето? Къде възнамерявате да следвате? Каква професия сте си избрали? Би трябвало вече да сте наясно по тези въпроси.

— Така е…

Хитоми се замисли, преди да продължи. Дали да каже истината: че предпочита да се занимава с изкуства, или да излъже, че мечтата й е да стане инженер, подобно на баща си. „За какво му е на тоя дъртак да знае истината. По-добре да вярва, че държа на оценката по математика заради техническата специалност.“ Тя внимателно се поклони и заяви с любезен глас:

— Надявам се догодина да ме приемат в Токийския университет за технологии. Искам да наследя семейната традиция. Двамата ми родители са инженери. Те биха се радвали, ако това се случи. Аз също.

— Това означава, че оценката по математика има голямо значение за кандидатстудентския Ви успех.

— Хай!

— Погледнете тези решения и ми кажете, моля Ви, каква оценка бихте поставили Вие, ако бяхте на мое място? — преподавателят гневно запрати в лицето й няколко листа хартия, съединени с телбод.

Изненадана, Хитоми улови листите във въздуха и се загледа в решенията. Бяха задраскани отгоре до долу с червен химикал. Нямаше нито едно правилно решение.

— Но… Нали Вие ми поставихте отличен на писмения тест?

— Да, защото не исках да погребвам бъдещето Ви! — учителят извика с рязък, нетърпящ възражение тон.

Отново настъпи тишина. Човекът зад бюрото наблюдаваше присвитото от срам момиче с любопитство и очакваше някакво оправдание от нейна страна, а тя смутено гледаше пода и се чудеше какви думи да подбере. Сърцето й биеше от тревога и недоумение. „Какво се случва тук, по дяволите?“

— Ще бъда откровен с Вас — преподавателят неочаквано наруши мълчанието. Говореше бавно и спокойно, като човек, който много добре знае какво прави:

— Има два варианта. Единият е да напуснете този кабинет със слаба оценка и да съобщите на родителите си, че могат да забравят за Токийския технологичен университет, а другият — да ми направите една малка услуга, срещу която аз ще си затворя очите за Вашите пропуски и ще Ви оставя да продължите напред, при това с отлична оценка по математика.

Хитоми замръзна. Какво се опитваше да й каже? Нима слуховете, че блудства с ученички, се потвърждаваха сега, тук, пред нея? Нима искаше да правят непристойни неща? Усети се безпомощна срещу неоспоримата власт, която притежаваше този човек над нейната съдба, и две тънки струйки сълзи потекоха по бузите й. Преподавателят любезно й подаде кърпичка:

— Няма от какво да се притеснявате, млада госпожице, не бих рискувал да ме дадат на съд за педофилия. Знаете ли какво се случва с педофилите в затвора?

Тя не му отговори. Само тихичко бършеше сълзите си и подсмърчаше.

— Бъдете сигурна, че ще излезете оттук, без да съм Ви докоснал с пръст.

Тя го погледна едновременно със страх и любопитство. Очите й продължаваха да се наливат със сълзи.

— Разбирате ли, всеки човек си има своите странности. Преди мислех, че те ме правят различен, но с течение на времето разбрах, че има много хора като мен. Молбата ми е проста, — учителят бръкна в шкафа под бюрото, извади малко стъклено бурканче и го постави пред нея.

— Искам да напълните този съд с урина тук — пред мен. След това можете да си вървите. И ако някога решите да споделите с някого, — учителят вдигна високо във въздуха задрасканите с червен химикал листи, — спомнете си за този документ. По всяко време мога да изпратя резултатите ви за преглед от комисия и да напиша доклад, че сте ми предложили подкуп за оценката, която Ви поставих. Тогава с Вас и с Вашите планове за бъдещето е свършено!

Разбира се, той знаеше, че унижението и лошата репутация никога нямаше да позволят на затворено момиче като нея да разкаже за преживяното.

— Но… аз… в момента, такова, не изпитвам нужда да уринирам — Хитоми се изчерви само при споменаването на срамната дума.

Никога не би допуснала, че ще каже нещо подобно по време на изпит, при това в кабинета на учител!

— О, това не е никакъв проблем! Ще изпиете тази течност на един дъх и природата ще свърши останалото — преподавателят постави бутилка минерална вода върху бюрото до празното бурканче.

Хитоми взе бутилката с треперещи ръце и на малки, къси глътки започна да поглъща леденостудената вода. Учителят я наблюдаваше търпеливо. Лицето му издаваше нездрав интерес и чувство за власт, за абсолютен контрол над ситуацията.