Тихомир Димитров
Душа назаем (9)

Санкт Петербург, Русия

След раздялата започна един от най-мрачните периоди в живота на Алексей. Опитваше се да се успокои, че времето лекува всичко, но в ежедневието си не намираше нищо, за което да се хване. Дългите смени зад волана го изтощаваха психически и физически. Парите му стигаха, колкото да продължава мизерното си, самотно съществуване, но само дотук. Нямаше никакви приятели в големия град и не познаваше човек, на когото да се опре, с когото да сподели. Затъваше все повече в бездната на самотата.

Водката му правеше компания, но тя само влошаваше нещата, защото напиеше ли се — в главата му се раждаха надежди, че някога отново може да се съберат с Таня. Непрекъснато се унижаваше пред нея. Молеше я за среща, обаждаше й се по телефона и ту заплашваше, ту обиждаше, ту плачеше и умоляваше. Искаше един-единствен шанс да поговорят на четири очи. Беше сигурен — ще успее да й припомни, че тя е неговото портокалово момиче, че двамата са създадени един за друг. Вярваше в силата на любовта — единственото оръжие, което му беше останало в този груб материален свят.

Затънал в мрачни мисли и спомени, Алексей не можеше да заспи. Търкаляше се изпотен върху двойния матрак на пода на тясната спалня и въпреки умората, сънят отказваше да го споходи. Празната бутилка стоеше изправена до леглото, върху прашасалия мокет. За какво да чисти? Та той никога не посрещаше гости. Хаосът на неподредената квартира допълваше душевната нищета, в която беше изпаднал. Хаос цареше и в мислите, които го тормозеха.

Да отиде на работа беше безотговорно — все още подпийнал, рискуваше да го спрат и да му отнемат разрешителното. Не можеше и да заспи. Реши, че е добра идея да вземе почивен ден и да се поразходи на чист въздух из града — поне за малко да подиша свободата, към която толкова дълго се беше стремил.

Често се залъгваше, че вместо самотен, трябва да се чувства свободен. Но тези опити да изманипулира себе си не му вършеха никаква работа. Крайните форми на самота изобщо не го устройваха.

Копнееше да подари свободата си на някого и познаваше само един човек, подходящ за целта. За съжаление Таня дори не искаше да чува за него. В началото на раздялата им, когато тя все още си правеше труда да отговаря на отчаяните му обаждания по телефона, той беше разбрал, че се е преместила да живее в къщата на някакъв заможен пластичен хирург. Никога нямаше да може да й осигури лукса, който предлагаше един новобогаташ, но пък „къде остана любовта?“ — питаше се той. На моменти му се струваше, че е последният човек на земята, който все още вярва в любовта. Всички други се интересуваха единствено от парите!

„Да вървят по дяволите!“, Алексей стана, облече се и напусна тясното жилище. Задушаваше се в него. Тръгна по стълбите, без да ползва асансьора. Нуждаеше се от малко движение. След 15 минути вече пътуваше с метрото към центъра.

Странно му беше за пръв път да се разхожда из улиците на града така — без кола и без посока, в делничен ден, когато всички бързаха за някъде, а той самият не беше на работа. Изтегли пари от банкомат и реши, че няма да се прибира, докато не ги изхарчи. Направи си план за деня. Животът в армията го беше научил да планира всичко, дори свободното време. Първо щеше да хапне в някоя пицария, за да потисне алкохолния глад, после се канеше да отиде на кино. Не беше стъпвал в кинозала от дете, а Санкт Петербург предлагаше фантастични кина, за които само беше чувал. След филма щеше да потича за тонус по крайбрежния булевард или в някой от парковете, а после — после щеше да си намери непознат, с когото да изпият бутилка водка.

Неоновият надпис „Интернет кафе“ няколко метра по-надолу по улицата му привлече вниманието. В главата му се зароди идея. Реши да напише писмо на старите си другари в Одеса. Да ги покани на гости. Не беше ги виждал от години, а те толкова много му бяха помогнали навремето. Тъкмо щеше да наруши убийствената самота, пък и трябваше по някакъв начин да им се отблагодари най-после. Искаше да ги види. Да поприказват за живота. Кой знае, някой от тях можеше да има интересна идея, можеше да познава правилните хора на правилното място, нали всичко на този свят ставаше с връзки. Със сигурност щяха да измислят начин да си помогнат сами, за да излязат от нищетата. Как не се беше сетил по-рано! „Ако ще правиш частен бизнес, по-добре да е с приятели! — окуражи се Алексей, — в тези вълчи времена всеки друг е готов да те преметне за пари“. Стана му любопитно какво ще се получи. Нуждаеше се от разнообразие. Освежен от ентусиазма на новата си идея, Алексей влезе в интернет кафенето.

Таня го беше научила как да работи с компютър преди много време. Дори бяха купили една машина на старо и пуснаха интернет в квартирата, за да може тя да чати с новите си приятелки, когато не са заедно. След раздялата компютърът стоеше прашен и изключен, а сметката към доставчика — вечно неплатена. Самата мисъл, че може да докосне клавиатурата, върху която толкова дълго бяха шарили пръстите на неговата любима, го изпълваше с тъга. Пък и сам се оправяше трудно, но ето че сега бързо си припомни как да влезе в пощенската си кутия. „Хората са го измислили да е «дуракоустойчиво», миличък! — в спомените му изплува усмивката на Таня. — В днешно време дори първолаците имат имейл“. Сърцето му се сви.

В пощенската му кутия се бяха натрупали много писма, които той знаеше, че трябва да различава от обикновените. Наричаха ги СПАМ — предложения за печалба от лотарията, безплатен софтуер, всякакви кредити, онлайн казина, какво ли не. Тайната му надежда, че някъде измежду тях ще намери писмо от Таня се изпари. Въздържа се да не й напише поредния сърцераздирателен имейл. Знаеше, че тя със сигурност чете тези писма, а може би след това ги изтрива, но никога не си правеше труда да им отговоря. Безразличието и след толкова години съвместен живот го убиваше. Все едно беше някакъв досаден непознат, а не мъжът, с когото все още имаха сключен граждански брак.

Едно от писмата беше по-различно то останалите. В темата му пишеше:

„Дай си душата назаем и ние ще ти изпълним едно желание.“

„Що за глупост е това?“ — Алексей щракна върху съобщението и засрича на разваления си английски. Дяволът му предлагаше сделка. Трябваше да предаде душата си в Негово притежание само за една седмица, а в замяна през същата тази седмица Дяволът щеше да му изпълни едно желание. Желанията се изпълнявали независимо дали вярваш в окултните сили, или не. „Те така или иначе съществуват без твоето знание или одобрение“ — беше мнението на авторите. Имаше ограничение желанието да разрешава някакъв практически проблем от ежедневието, а не да включва свръхестествени сили и способности. Алексей прочете няколко пъти писмото, за да се увери, че никъде не искат от него да изпраща пари. Нямаше желание да се занимава с мошеници. Стана му любопитно. Семената на надеждата най-лесно покълват в душата на отчаяните.

Той проследи линка в края на текста, за да разбере малко повече за тази странна „сделка с Дявола“.

Озова се в много красив и добре направен сайт. Беше пълен с истории на хора, чиито желания вече са се сбъднали. Имаше въпроси и отговори. Най-отгоре стоеше въпросът на „анонимен потребител“ от САЩ, който с основание питаше:

„Защо му е на Дявола душата ми само за една седмица? Мислех, че тя му е необходима за цяла вечност?“

Алексей засрича отговора с интерес:

„Успоредно с материалния свят, в който живеете, съществува и един друг, невидим свят. Той се управлява от силите на Отвъдното. Те също са невидими за Вас. Тяхната логика е непостижима за Вашия разум, но в същото време материалният свят се подчинява на нея. За нас е по-лесно да изпълним Вашите желания, отколкото да ви обясним защо Отвъдното се нуждае от душата Ви за толкова кратко време.“

В дъното на сайта мигаше голям червен надпис:

„Дай си душата назаем и превърни желанията си в реалност. Подпиши Договора СЕГА!“

Имаше и бланка за попълване на желанието в свободен текст. Договорът беше абсолютно анонимен, от потребителя се изискваше единствено да даде съгласието си с общите условия.

„В крайна сметка, ако това е някаква шега или измама, сътворена от хора, те няма какво да спечелят от мен, защото дори не знаят кой съм, — разсъждаваше Алексей, — ако пък наистина Дяволът или някаква по-висша сила стои зад всичко това, тя със сигурност вече знае всичко за мен“. Хладни тръпки полазиха по гърба му. Да си продаде душата на Дявола! Никога не беше предполагал, че животът ще го изправи пред подобен избор.

Алексей се прекръсти, помоли за прошка и написа в карето:

„Искам тя отново да се върне при мен“.

След това натисна Send.

На екрана се появи зловещо лице, което трябваше да представлява лицето на Сатаната. С доволна усмивка то му съобщаваше, че ще бъде изненадан от бързите резултати. За момент изпита силната вътрешна съпротива на вярващ човек, но побърза да се успокои: „Не е грешно човек да воюва за любовта с всякакви средства. Дяволът ми я отне, може би Дяволът ще ми я върне. Прости ми, Господи, за това, че съгреших пред Теб и опетних името Ти! Аз просто искам да обичам и да бъда обичан. Това е всичко. Готов съм да платя цената!“ Отново се прекръсти и забеляза недоверието, с което момичето от касата го гледаше да изпълнява религиозния си ритуал, седнал пред компютъра. Това го смути. Погледна брояча. Сумата за плащане нарастваше застрашително. Все едно се возеше в собственото си такси, но този път като клиент. Нямаше време за губене! Трябваше внимателно да обмисли писмото до Одеса.