Тихомир Димитров
Душа назаем (6)

Малмьо, Швеция

Свен се беше приготвил за събирането на своите приятели типично по мъжки: поръча пица и китайска храна по телефона, купи чипс и бира, а специалната изненада — две бутилки „Столичная“, скри в хладилника.

Жена му беше на някакъв стаж в чужбина и той използваше времето в нейно отсъствие, за да си навакса пропуснатото от ергенския живот. „Човек винаги цени това, което няма“ — помисли си Свен, докато с любов гледаше червените етикети на известната руска водка. Седна на канапето пред огромния плазмен телевизор, запали цигара и търпеливо зачака пристигането на своите приятели, като безцелно сменяше каналите.

Първи пристигна Макс — едър, рус мъжага с кръгло лице и типичен за дебелаците благ, шегаджийски характер. Макс беше единственият „бачкатор“ в тяхната компания. Само той не изкарваше парите си зад бюро и компютър, а работеше като багерист по строежите. Беше интелигентен, имаше висше образование, но казваше, че чистият въздух и физическата работа крепят духа му и го поддържат в добро здраве. Преди време се беше пробвал като стажант в една банка — откри, че тесните офисни пространства и вратовръзката го задушават, смени си квалификацията, изкара курсове за багерист и оттогава работеше по строежите. Макс обичаше да си пийва, а грамадният му организъм можеше да побере много алкохол. Ето защо Свен се притесняваше дали запасите му от водка ще стигнат за всички. Надяваше се, че и другите ще донесат по нещичко.

Едрият, русокос викинг го премаза в мечата си прегръдка (обичаше да причинява лека болка със силните си ръце), напсува го няколко пъти гръмогласно, както беше прието да се поздравяват в техния малък антураж и постави върху масата хартиена торба, пълна с нарязани мезета от супермаркета.

— Как е, женичката в командировка, а ти организираш пиршества, а? — ухили се Макс. Зъбите му бяха развалени и имаше отвратителен дъх, но цените на зъболекарите в Швеция бяха непосилни за бачкаторската му заплата. От години се канеше да отиде на „стоматологичен туризъм“ в Източна Европа и да си оправи усмивката, но май не се решаваше повече от страх, отколкото от липса на желание.

— Как мислиш, дали нашите женки не ни слагат рога на тези командировки, а? Като знам ние какво правим в Петербург… — попита той.

— Предпочитам да не разсъждавам върху този въпрос — усмихна се дружелюбно Свен. — А и какво значение има? По-добре човек да разполага с някаква свобода, по-добре да кръшне от време на време, щом душицата му го иска, вместо да си разваля семейството. А и ние винаги се прибираме при жените си след това, нали така?

— Може би си прав! — Макс изсипа огромното си туловище върху канапето. — Притеснявам се само моята да не се влюби в някоя чернилка и да не ме зареже, нали знаеш, жените все разнообразие си търсят. Не могат да разсъждават с главата си.

— Ти пък все едно можеш — перна го Свен по темето. — Мислиш само с долната си глава.

Двамата се сборичкаха върху канапето, ритнаха масата и замалко да разпилеят храните и напитките по земята. Прекъсна ги звънецът на входната врата.

— Остави ме, прасе такова, — ухили се Свен. Отивам да отворя на другите. Макс го изпрати към вратата с другарски шут по задника.

Бяха Питър и Йохан — двама неразделни приятели, израснали от детинство заедно. Йохан работеше като специалист по компютърна защита в местния клон на голяма международна банка, а Питър проектираше машинни части за корабостроителницата в града. И двамата се ожениха по едно и също време. И на двамата им се родиха деца в един и същи месец. Дори жените им си приличаха. Приятелите се шегуваха, че сигурно си ги менкат, без да усетят разликата. Бяха неразделни като братя. Мъкнеха се навсякъде заедно.

— Я да видя какво сте ми донесли! — Свен любопитно надзърна в пазарските торби, които стискаха в ръце.

— Откраднах една бутилка джин от колекцията на баща ми, вчера бях на гости у тях — ухили се Питър. — Старият ще ме убие, ако разбере. И трябва да ходя до Лондон да му купувам. Нали знаеш за неговата мания да колекционира рядък вносен алкохол.

— Някой ден ще му отидем на гости и ще унищожим цялата колекция — поклати глава слабичкият и дълъг Йохан. После сложи в ръцете на Свен туба с два литра домашно вино, произведено незаконно в мазето му.

— Някой ден ще влезеш в затвора за това — смъмри го домакинът. Но беше доволен. Събра се достатъчно пиячка за всички.

— И сега какво, липсва ни само Хелге, така ли? Както винаги ще пристигне последен — измърмори той под носа си, докато Макс грубиянски мачкаше другите двама за добре дошли: хващаше ги през кръста, вдигаше ги високо, докато гърбовете им изпукат, а после ги „изтърваше“ на земята и се смееше гръмогласно.

Зачервен и рошав, Йохан си придърпа един стол, бръкна в джоба на якето си, извади торба с марихуана, хвърли я на масата и започна да свива.

— Охо, — блеснаха очите на „Лудия Макс“, както го наричаха приятелите му, — добре сте се подготвили, момчета!

* * *

Хелге мълчаливо шофираше из чистите, тесни улички на Малмьо. Само той пристигаше на тези сбирки с кола, защото само той не пиеше. Презираше алкохола и подкрепяше сухия режим, налаган от правителството. Чувстваше се така не само заради лошите спомени от миналото. Искрено вярваше, че ако разрешат лесния достъп до алкохол на скандинавците, те бързо ще загубят високия си жизнен стандарт, ще деградират и ще станат мизерници като руснаците. А той не искаше това.

Макар и скучен, животът в малкото градче беше подреден, предвидим и най-вече богат. При всички случаи беше за предпочитане пред хаоса и анархията в съседна Русия, където хората изтрезняваха само сутрин и веднага след това започваха отново да пият. „Не, благодаря!“, казваше си Хелге и се радваше, че живее в една от зоните с най-стриктно отношение към алкохола в цялата страна. Практически на територията на родния му град беше абсолютно невъзможно да си купиш каквото и да било пиене, освен бира, и то в ограничени количества.

Най-близките магазини за алкохол се намираха в датската столица, където цените на пиячката стигаха до звездите, а шведското законодателство разрешаваше внос максимум една бутилка на човек, така че честите визити в Дания също не бяха решение за утоляване на жаждата. И понеже престъпност в града почти липсваше, повечето закононарушители, които попадаха под ударите на закона, бяха нелегалните производители на алкохол. Но шведските затвори нямаха нищо общо със затворите в останалата част на света. Те се гордееха с това, че залагат на превъзпитателната цел на наказанието, а не на назидателната. Попадналите там за нелегално производство на алкохол плащаха голяма глоба, конфискуваха им „частните пивоварни“, но зад решетките те не се превръщаха в престъпници и нямаха никакъв контакт с криминално проявените рецидивисти.

Зависимите от алкохола се лекуваха по специална програма, финансирана от правителството, посещаваха редовно лекции, семинари и прегледи при психиатър, извършваха общественополезен труд, а вечер имаха възможност да се прибират в къщи, ако искат. Дори получаваха заплата за труда си. Така „излежаването на присъда“ за алкохол повече приличаше на някаква държавна работа, отколкото на истинско наказание. И хората не се бояха от нея. Плашеше ги единствено глобата.

С тези мисли в главата Хелге паркира пред блока на Свен. Погледна си часовника. Закъсняваше с повече от час. Отново щяха да го ругаят. За да посмекчи гнева им, носеше бутилка гръцко вино, което беше купил от Копенхаген миналия уикенд. Нямаше нищо против техните малки гуляи.

В крайна сметка те не пречеха на никого. Поркането в домашни условия беше напълно легално, стига да не излизаш пиян на улицата и да не вандалстваш след това. Той осъзнаваше, че тези запивки служат като душевен отдушник за иначе интелигентните му и дисциплинирани приятели. За него бяха възможност да наруши убийствената рутина на ежедневието си и да поприказва с близки хора, които разбираха проблемите му. Надяваше се само Йохан да е взел от хубавата холандска трева, за която ходеше всеки месец до Амстердам. Ганджата му помагаше да се отпусне и го вадеше от депресията за няколко часа. Освен това компенсираше абсолютната му трезвеност за пред останалите.

Вечерта мина както обикновено. Другарчетата се напиха като свине, смяха се до припадък на шегите на Макс. Той винаги имаше по някоя интересна история за разказване, пушиха от силния джойнт на Йохан и гледаха някакъв тъп филм с много специални ефекти, на който така и не запомниха името. След това огладняха, наплюскаха се зверски, пак пушиха, слушаха хеви метъл, играха „пого“, счупиха част от мебелите на Свен и не мирясаха, докато не пресушиха всичкото пиене. Накаря Макс, Питър и Йохан се метнаха в едно такси, което трябваше да ги остави по домовете им, а Хелге се качи на волвото и с леко размътен от „холандеца“ поглед го подкара през тесните улички към огромната си празна къща.

Беше четири и половина сутринта, а на него не му се спеше. Чувстваше се превъзбуден от цялата веселба, а и от леките наркотици. На другия ден пак беше втора смяна, така че спокойно можеше да си отспи преди обяд. В джоба му се мъдреше един много тънък джойнт, подарен от Йохан със заговорническа усмивка „за домашно“. Прибра се, пусна си компютъра и безцелно взе да рови из Интернет, като от време на време си опъваше от джойнта и после го гасеше. Чувстваше се леко и ефирно, сякаш беше най-щастливият човек на земята, и през тези няколко часа почти нищо не му липсваше… поне докато не влезе в служебния си мейл, за да провери кога ще се провежда родителската среща и да погледне учебната програма за следващата седмица.

В заглавието на едно от писмата пишеше:

„Дай си душата на заем и ние ще ти изпълним едно желание“.

Хелге щракна върху съобщението и се зачете. Предлагаха му да сключи сделка с Дявола. Душата му щеше да бъде собственост на Дявола в продължение на една седмица, а в замяна през същата тази седмица, независимо дали вярва в окултните сили или не, Дяволът щеше да му изпълни едно желание. Единственото ограничение беше желанието да разрешава някакъв практически проблем от ежедневието, а не да включва свръхестествени способности като преминаване през стени, четене на мисли или „имам едно желание: всичките ми желания да се сбъднат“. Този номер нямаше да мине. Все пак Дяволът искаше душата му само за една седмица! Никъде не се споменаваха пари. „Услугата“ беше напълно безплатна.

Развълнуван, Хелге доизпуши джойнта и щракна върху линка в края на текста. Озова се в красив и интелигентно направен сайт. Изчете въпросите и отговорите, както и споделените впечатления на хора, чиито желания вече са се сбъднали. Anonymous от САЩ задаваше интересен въпрос:

„Защо му е на Дявола душата ми само за една седмица? Мислех си, че тя му е необходима за цяла вечност.“

Отговорът под него гласеше:

„Успоредно с материалния свят, в който живеете, съществува и един друг, невидим свят. Той се управлява от силите на Отвъдното, които също са невидими за Вас. Тяхната логика е непостижима за Вашия разум, но в същото време материалният свят се подчинява на нея. За нас е по-лесно да изпълним Вашето желание, отколкото да Ви обясним защо Отвъдното се нуждае от душата Ви“.

Хелге се разсмя на глас. Първите автомобили забръмчаха по улицата навън, хората тръгваха на работа, нямаше повече за пушене, а и мозъкът му се беше превърнал в супа от дългата вечер. Трябваше да поспи, за да повъзвърне силите си. Той не вярваше в Бога, следователно не вярваше и в Дявола. Как можеше един благ и всеопрощаващ Господ да отнеме любовта на живота му по такъв нелеп начин? Подобна жестокост беше немислима! И какъв е този Бог, който принуждава невинните да страдат, а оставя главорезите на свобода, за да могат да организират войни, да търгуват с органи и да убиват безнаказано? Така разсъждаваше Хелге.

С интерес щракна върху линка:

„Дай си душата на заем и превърни желанията си в реалност. Подпиши Договора СЕГА!“

На екрана се появи бланка за попълване на желанието в свободен текст. Никаква лична информация не се изискваше, освен съгласието на потребителя с „Общите условия“ по договора. Хелге бързо защрака по клавиатурата и написа в празното поле:

„Искам отново да срещна любовта.“

След това тегли една майна на хората, измислили тази тъпа, но забавна шега, отбеляза, че е съгласен с правилата, и натисна копчето Send. Едно зловещо лице с доволна усмивка му съобщи, че ще бъде изненадан от бързите резултати. Настрои алармата на мобилния си телефон за след няколко часа и изключи монитора. Разтоварен от приятната вечер, Хелге се усмихна, зави се през глава и моментално заспа.