Тихомир Димитров
Душа назаем (3)

Токио, Япония. В наши дни

Всяка сутрин бащата на Хитоми я изпращаше до училището, което беше на трийсетина километра от семейния им дом в покрайнините на японския мегаполис. Тъй като работеше до късно, той нямаше как да я прибира вечер, затова Хитоми разчиташе на градския транспорт. След продължителните смени в училище, след уроците по английски, компютърен дизайн и плуване, това беше единствената възможност за момичето да остане насаме със себе си.

Двата часа, които прекарваше в метрото всяка вечер, бяха нейните два часа. Обикновено тя или слушаше музика на миниатюрния си i-Pod, сгушена между стотиците правостоящи, или ако успееше да намери място за сядане, отваряше книга и четеше. Понякога гледаше филм. У дома нямаше никакво време за тези свои дребни прищевки. Трябваше да помага на майка си да сложат и да вдигнат масата (вечеряха късно — към 11 през нощта, всички се прибираха около десет и бяха смазани от работа и учене), а след това идваше ред на домашната й подготовка. Вперила очи в синята светлина на монитора, Хитоми решаваше тестове, пишеше си домашните, общуваше виртуално със съученици и приятели и лягаше чак към три. На следващия ден, в седем сутринта, всичко започваше отначало — два часа с колата на баща й до централната част на града в непоносимия трафик — време, което Хитоми използваше, за да навакса с домашните. После следваха продължителните и скучни часове в училище, обяд в голямото междучасие, втора смяна, уроци по английски, уроци по плуване, уроци по дизайн, два часа с метрото до вкъщи, чистене, готвене, сервиране и отсервиране на масата, писане на домашни и няколко безкрайно къси и съкровени часа за сън.

Хитоми имаше чувството, че живее в някакъв омагьосан кръг. Подобно на всяка японка тя беше възпитана в уважение към правилата и традициите. От нея се очакваше пълно подчинение пред родители, учители и висшестоящи. Токио беше скъп град, а родителите й даваха всичко от себе си, за да могат да й осигурят прилично бъдеще. Тя им беше благодарна, но това не правеше убийствения цикъл на ежедневието й по-поносим. Сякаш не играеше никаква роля в собствения си живот, а беше страничен наблюдател. Родителите й бяха избрали гимназията, те определяха курсовете, на които да ходи, знаеха дори в кой университет ще учи, планираха и в коя компания ще работи до края на живота си.

От нея се искаше само едно — да изкарва високи оценки. И тя го правеше. Стараеше се във всичко — в спорта, в класните и извънкласните занимания, опитваше се да изпъкне в очите на своите родители. Винаги се стараеше да бъде добра и послушна дъщеря. Завиждаше на някои от съученичките си за това, че имат по-либерални семейства или че живеят по-близо до центъра, което им позволяваше да излизат и да се забавляват след занятията. Не всички имаха толкова много задължителни уроци и извънкласни занимания като нея, не всички се стремяха към високи оценки. Някои си имаха собствен живот, имаха истински приятелства, дори гаджета и бяха щастливи. За разлика от нея. Самотата я задушаваше и отнемаше от желанието й за живот всеки ден по мъничко.

Хитоми се опита да пропъди тягостните мисли от главата си и се загледа в приказната панорама, която се разкриваше пред нея. Намираше се в своето скривалище. Много рядко си позволяваше едно безумно бягство от правилата. За щастие учителката по плуване се разболя и не можа да дойде на тренировките, което й подаряваше още един час лично време. В моменти като този тя идваше в любимото си скривалище, където можеше да наблюдава света отвисоко и да разсъждава на спокойствие върху проблемите си. Намираше се в едно от сервизните помещения на 42-ия етаж на бизнес център „Акишима“, а в малкото прозорче пред нея беше побран цял Източен Токио.

Здрачаваше се и милионите автомобилни светлини ставаха все по-ярки в полумрака. Светваха неоновите реклами по високите сгради. „Странно, — мислеше си тя, — дали светът, който са изградили хората, за да избягат от природата, не е прекалено изкуствен?“ От високо целият урбанизиран пейзаж на японската столица изглеждаше като една добре подредена компютърна платка. Улиците бяха проводниците, високите сгради — електрическите блокове, дори паркингите и градинките сякаш играеха някаква специфична роля в целия комплекс. Беше идвала тук и преди, но за всеки случай се огледа дали междувременно в помещението не са инсталирали противопожарни датчици. След като се увери, че такива няма, тя с облекчение извади от джоба на ученическата си униформа кутия Marlboro и запали цигара. Пушеше рядко, но с голямо удоволствие. Никой не трябваше да разбира за този неин порочен навик, ето защо тя запалваше само тогава, когато беше абсолютно убедена, че е напълно сама и че никой не я наблюдава. В град като Токио това се случваше много, много рядко.

* * *

Загледана в мегаполиса пред себе си, Хитоми с усмивка си спомни как бе открила това необичайно място за уединение. Веднъж, преди да се качи в метрото, тя забеляза магнитния пропуск да стърчи от кошчето за боклук на перона. Огледа се да не би някой да види, че бърка в отпадъците. След като се увери, че всички пътници са съсредоточени в една-единствена цел — да се наблъскат максимално бързо в пристигащата мотриса, с рязко движение извади пластмасовата карта и седна на една от пейките в чакалнята, за да я огледа на спокойствие. Беше пропуск за достъп до сградата на бизнес център „Акишима“ — на някакъв мениджър от средно ниво. „С подобна карта можеш да се намъкнеш почти навсякъде“ — помисли си тя и понеже сградата се намираше по пътя й от училище към метрото, още на следващия ден Хитоми се отби, за да си опита късмета.

Баща й веднъж беше изгубил собствения си пропуск за работа. Веднага му бяха издали нов и бяха дезактивирали стария. Дали поради техническа грешка, или заради обикновено човешко недоглеждане, картата проработи. Системата за контрол върху достъпа в корпоративния небостъргач беше напълно автоматизирана — вече почти никъде нямаше портиери като в доброто старо време, а само видеокамери и автоматизирани ключалки.

Прозрачните врати се разтвориха безшумно, щом момичето ги доближи с магнитната карта в джоба. Тайният и загадъчен свят на токийската корпорация беше отворил обятията си пред нея и сега тя имаше възможност да надникне в най-мрачните му кътчета. Предпочиташе да използва сервизните асансьори и помещения, където се мяркаха по-малко камери. Пък и вечер, след края на работния ден, в сградата оставаха само един-двама пазачи, които обикновено не си правеха труда да наблюдават охранителните записи, освен ако не възникнеше някакъв инцидент. Подобно на всички японци те безрезервно се доверяваха на техниката.

Хитоми идваше тук не повече от два пъти в месеца и винаги се опитваше да бъде максимално дискретна. След като се разходи из заседателните зали и надникна в няколко кабинета, тя си намери сигурно убежище — сервизното помещение на 42-рия етаж, където нямаше видеонаблюдение и детектори за дим. Именно тук тя обичаше да гледа залеза над града, да пуши Marlboro и да разсъждава върху личните си проблеми, необезпокоявана от никого.

Днес имаше основателна причина да бъде притеснена. На следващия ден й предстоеше семестриалният тест по висша математика, а тя никак не разбираше този предмет. Предпочиташе хуманитарните науки, поезията, изобразителното изкуство, литературата, историята. Точността на компютърните науки я привличаше заради неограничените възможности, които й даваха да се занимава с любимото си хоби — дизайна. Но математиката й беше противна. Питаше се кому е нужно да се изучават такива сложни и измислени хипотези, които нямат нищо общо с реалността. Нямаше как да признае пред родителите си отвращението, което изпитваше към този предмет, а още по-малко отвращението си от преподавателя, който го водеше.

Носеше се слух, че е педофил и че обича да унижава достойнството на своите ученички — причаквал ги в съблекалните на спортния салон и ги опипвал, като ги заплашвал със слаби оценки, ако се разприказват. Дори веднъж заловил някакво момиче от съседния клас да пуши марихуана и, според слуховете, я затворил за един час в кабинета си — време, в което тя е трябвало да „откупи вината си“ и да получи гаранции, че учителят няма да каже на родителите и на училищната управа за дребния й порок. Хитоми не знаеше дали да вярва на слуховете, но беше убедена в едно — утре щеше да се издъни на теста, а дори и да минеше някак писмения, гнусният преподавател задължително щеше да я скъса на устния изпит. Тя изпитваше силна неприязън към него и той очевидно я усещаше.

Колкото и да се напъваше да назубри теорията, колкото и да си блъскаше главата над логаритмите, за една нощ нямаше как да се подготви за изпит, обхващащ материала от цял семестър. Със сигурност щяха да й поставят слаба оценка. Как щеше да каже на родителите си, които се трудеха денонощно и деляха от залъка си, за да я изпратят в престижен университет? Та нали така щеше да предаде доверието им! С какви очи щеше да ги погледне, когато разберат за слабите й оценки по висша математика? И как щеше да изживее срама пред своите съученички, които се хвалеха коя къде ще учи наесен, а тя е провалила живота си заради един-единствен предмет, заради един-единствен преподавател?

Изнервена от тези мисли, Хитоми си погледна часовника. Време беше да се прибира у дома. Запали последна цигара и се загледа в далечината — някъде там, между високите комини на индустриалния квартал се намираше родният й дом. Мълчаливо обеща на себе си: „Ще направя каквото мога, пък да става каквото ще!“