Тихомир Димитров
Душа назаем (18)

Токио, Япония

Мотрисата на Токийското метро беше препълнена с непознати, уморени хора, които се връщаха от работа. Някъде в ъгъла, между силуетите на правостоящи, изнервени от дългото пътуване японци, се беше сгушила една невинна ученичка, която за два дни загуби едновременно душата и достойнството си по най-унизителния начин.

Как да оправдае себе си за онова съобщение? Как да измие срама от гузната си съвест? Споменът за случилото се в учителския кабинет не излизаше от главата й. Преподавателят се беше навел до земята, все едно, че коленичеше пред нея, за да може още по-отблизо да я наблюдава как пишка. Техните щяха да се зарадват на отличната оценка, да, но те не знаеха какво й костваше тя.

Мрачната тайна щеше винаги да тежи върху крехкото й, все още детско съзнание, заедно със спомена за унижението, което беше преживяла. Светът се сви до една малка точица и там се намираше само тя. Изпитваше огромна вина за това, че не успя да оправдае доверието на своите родители. За това, че продаде душата си на Дявола. За това, че не събра смелост да възрази на учителя и да си понесе последствията. Виновна беше, защото избра по-лесния път — пътя на лъжата. Ето какво значеше да си продадеш душата на Дявола!

Хитоми не можеше да живее с толкова много вина. Като истинска японка, тя предпочиташе да сложи край на живота си, вместо да носи срама. Но дали нямаше да се уплаши от смъртта и отново да се прояви като страхлива глупачка? Тя огледа безразличните физиономии на непознатите мъже и жени, които пътуваха в метрото. Никой не се интересуваше от нея. На никого не му пукаше за нейните проблеми. Светът беше безразличен към страданието й.

Вкъщи посрещнаха новината за отличната оценка с нескрит ентусиазъм. Рядко си позволяваха да демонстрират чувства пред Хитоми. Страхуваха се да не я разглезят и да не загубят респекта, който всяко дете трябва да изпитва пред родителите си. Но тази вечер по изключение бяха особено мили и любезни. Радваха й се, хвалеха я, обещаваха й бляскаво бъдеще, предвиждаха добра диплома и кариера в голяма корпорация. „Ако продължава все така, един ден ще настигне и дори ще размине баща си.“ — разсъждаваха те.

По време на семейната вечеря Хитоми се усмихваше насила и с нищо не издаваше огромното вътрешно напрежение, което заплашваше всеки момент да избухне. Тя използва първия удобен случай, за да се извини, че има да учи, семестърът все още не беше приключил, и се затвори в стаята си.

Просна се по корем върху леглото и заплака. Трябваше да намери някакъв израз на мъката си. „Не е справедливо да нямаш право на избор, да се стараеш винаги да угаждаш на всички, да даваш най-доброто от себе си и накрая пак да грешиш!“

От самоубийството я делеше не толкова страхът, колкото мисълта за тъгата и разочарованието, които щеше да причини на своите родители. Виждаше ги на собственото си погребение — скърбящи и разтреперани от мъка. Баща й протягаше ръка към ковчега, милваше го и обещаваше всичко, само и само тя да се върне, да си промени решението. Но вече беше прекалено късно! Ковчегът бавно влизаше в пещта.

Мрачното видение изчезна, пропъдено от безразличния глас на компютъра, който й съобщи, че има поща. Като насън, водена от някакво вътрешно усещане за съдбовност, Хитоми скочи от леглото и седна пред монитора. С нетърпение отвори получения имейл. Писмото гласеше:

„Човек се учи, докато е жив, и вие току-що получихте един много ценен урок: сделките с Дявола не са хубаво нещо! Ако нашите наблюдения са точни, би трябвало в момента да преживявате огромно разочарование от последствията на желанието, срещу което толкова лекомислено продадохте душата си. Можете да изберете да ни повярвате или не. Това няма никакво значение за нас! По-важното е, че разполагаме с писмен документ, който потвърждава съгласието ви да предадете душата си ЗАВИНАГИ във владение на Тъмните сили. Ето още един ценен урок: когато подписвате някакъв договор, четете всичко, дори малкия шрифт. В случая: «общите условия», с които се съгласихте, без да мислите. Адът е едно доста мрачно и самотно място, където можете да прекарате хилядолетия насаме със собствените си страхове. Уверяваме ви, те са много повече и много по-ужасни, отколкото предполагате. И ви очакваме с огромно нетърпение! Животът е кратък. Наслаждавайте му се, докато можете!

Послепис: ще бъдем честни и ще Ви съобщим, че все пак има някакъв начин да си върнете душата обратно. Така и така след време сами ще разберете, няма защо да го крием от Вас. Какъв е той ли? Ами трябва да направите огромна саможертва в името на доброто, за да компенсирате собствената си глупост. Какво ще кажете за 50 хиляди долара дарение в полза на бездомните сираци? Имате три дни, за да наберете и изпратите средствата и само 30 секунди, за да се възползвате от тази възможност сега!“

Отдолу се мъдреше надпис:

„Обещавам да събера и да изпратя 50 000 долара дарение в рамките на следващите 72 часа, в противен случай декларирам, че се отказвам от душата си завинаги в името на Сатаната и съм готов да отида при него, когато и както той пожелае.“

След текста мигаше червен бутон: „ЗАКЛЕХ СЕ“ и брояч, който отмерваше оставащите секунди: 30, 29, 28, 27, 26…

Хитоми загуби ума и дума. Откъде, по дяволите, щеше да намери 50 000 долара? За толкова кратко време? Оставаха само няколко секунди, когато в главата й се роди гениална идея. Тя бързо кликна върху надписа „ЗАКЛЕХ СЕ“. На екрана се появи банковата сметка на фондацията, където трябваше да преведе парите, за да се откупи от силите на мрака. Натисна Print, прибра листа в чекмеджето и извади iPhone-a, за да говори с единствената истинска приятелка, която й беше останала. Познаваше Юми от малка. Споделяха си всички тайни. Със сигурност можеше да й се довери.

Планът на Хитоми беше прост. Преди няколко седмици Юми беше получила официално писмено потвърждение от Токийския университет, че са я приели в специалността, за която момичето си мечтаеше от малка — „Напреднали компютърни технологии“. В писмото беше упомената и банкова сметка, на която трябваше да се преведе таксата за първия семестър — около 52 000 долара, в японски йени. Трябваше само да фалшифицира документа. Заниманията й със специализиран софтуер покрай комикса се оказаха изключително полезни за целта. Хитоми сканира документа, вкара го в компютъра, промени имената и номера на банковата сметка, след което го принтира на цветен лазерен принтер, така че печатите и подписът на декана да изглеждат като истински. Двете се Юми се заклеха да пазят фалшификацията в тайна до края на живота си.

После тя представи документа пред своите родители. Каза им, че дълго време е криела радостната новина като изненада, но вече не можела да издържи и ето — любимата им дъщеря имаше възможност да се запише в най-подходящата специалност на престижния университет! Оставаше само да се плати семестриалната такса. Без да се замисли, още на следващия ден баща й изтегли част от семейните спестявания и нареди превода. Вечерта Хитоми скочи под бързия влак „Шинкансен“ и с това сложи край на тъжния си, самотен живот. Статистиката за самоубийствата в Токио нарасна с единица.