Тихомир Димитров
Душа назаем (11)

Токио, Япония

Училищният автобус зави, провря се през входа и остави зад себе си празния двор, който изведнъж онемя без виковете и смеховете на децата от последната смяна. На пейката пред спирката остана само една самотна, крехка фигура. Хитоми потреперваше от нощния хлад. Тази вечер беше по-различна от останалите. Нямаше да пътува с училищния автобус и нямаше да се блъска в метрото. Баща й щеше да мине да я вземе. Тя с нетърпение очакваше да види изненадата, която той й беше приготвил. Още щом му звънна, за да се похвали с отличната оценка на писмения тест по математика, баща й изведнъж се промени. Тонът му омекна и стана приятелски, разбиращ, а не строг и заповядващ, като на баща. Самият факт, че щеше да я вземе лично от училище, въпреки хилядите си ангажименти, я караше да се чувства щастлива. Каква ли беше изненадата? Отдавна не беше оставала насаме с него, а той рядко се интересуваше от нещо друго, освен от нейните успехи в училище.

Най-после щяха да поговорят като баща и дъщеря и той щеше да я изслуша, доволен от високата оценка. Искаше да сподели с него като с истински родител: да му разкаже за злобните си съученички, да обясни за комикса, който рисуваше в пълна тайна от света и в който влагаше много надежди. Възнамеряваше да го помоли да не я записва в университета за технологии, ако събереше достатъчно смелост. Трябваше да използва момента! Искаше да учи изкуства. Може би той щеше да хареса комикса, да оцени таланта й. Душата й плачеше да сподели. Душата й плачеше…

Хитоми настръхна от спомена, който я връхлетя. Подлата усмивка на Сатаната изплува в съзнанието й. Желанието й беше изпълнено! Тя извади iPhone-a от ученическата си чанта и с треперещи пръсти зарови из менютата, в търсене на интернет страницата на училището. Искаше да погледне оценката си още веднъж, за да се увери, че всичко това е някакъв лош сън, а не действителност, в която Дяволът е изтъргувал душата й срещу някаква бележка.

Името й фигурираше в списъка на учениците с отлични резултати. Чак сега Хитоми си даде сметка защо й се паднаха толкова лесни въпроси, защо така интуитивно подходи към задачите и на какво се дължи лекотата, с която ги реши. Устройството се изплъзна от ръцете й, но тя нямаше воля да го задържи. По бузите й потекоха сълзи.

Още щом видя фаровете на семейната тойота, Хитоми извади бяла кърпичка от джоба на ученическата си униформата и започна да си трие сълзите. Вдигна iPhone-a, внимателно го прибра в чантата, пооправи си поличката и едва след като се убеди, че всичко е наред, се обърна, за да поздрави баща си, който вече беше паркирал до нея.

— Скачай, отиваме за риба! — провикна се весело той.

— За риба? По това време? Та ние дори нямаме лодка! — Хитоми слагаше предпазния колан. — Какво си намислил, татко? — попита с фалшив ентусиазъм.

— Сега ще видиш. Това е изненада. Наградата за твоята отлична оценка по математика!

— Но… — опита се да възрази Хитоми.

— Никакво „НО“! Винаги съм вярвал в теб и знам, че ще станеш отличен инженер. Говорих с началника на стажантската програма в нашата компания. Мястото ти е 100% гарантирано, ако успееш да изкараш първите две години в университета с висок успех. Оценката по математика е много важна за теб.

— Но татко, аз…

— Знам, знам, няма нужда да ми благодариш, всеки баща би го направил за дъщеря си. А сега да се позабавляваме!

— Да се позабавляваме — въздъхна Хитоми и се отпусна безпомощно на седалката.

Пътуваха около час във вечерните задръствания. Стъклените фасади на високите сгради отразяваха токийската неонова нощ. „Свечеряването е като ново утро за този град“, — мислеше си тя. Изпуснати на свобода от тесните си офиси, хората се втурваха да пазаруват, да пият саке, да ядат екзотични ястия в скъпите ресторанти, да си определят срещи с приятели или просто да киснат в някоя пачинко зала. Ставаше й тъжно, че не можеше да бъде част от цялото това оживление. По същото време обикновено или пътуваше в метрото, между стотици непознати, или си пишеше домашните, или беше на един от многобройните задължителни уроци след училище. Нямаше търпение да настъпи мигът, в който най-после всичко щеше да зависи от нея! „Правилата са създадени, за да се спазват“ — успокояваше се тя, но тайничко си мечтаеше за един свят с по-малко правила.

Всъщност Хитоми вече никога нямаше да гледа на света със същите очи. Сега, когато знаеше със сигурност, че Дяволът съществува и че търгува с душите на хората по интернет, обикновените неща й се струваха като резултат от действието на много по-могъщи и невидими сили, които управляват света. Успокояваше се единствено с мисълта, че съвсем скоро щеше да си получи душата обратно. Такава беше уговорката. Все пак, какво повече можеха да искат от нея в замяна на една-единствена оценка? В договора беше ясно записано: „назаем за една седмица“.

Тойотата потъна в подземния паркинг на огромно здание — бивш футболен стадион, който беше превърнат в изкуствено море.

— Едно от чудесата на модерната архитектура — усмихна се баща й, хвана я под ръка и я поведе сред тълпите от туристи, които чакаха ескалаторите да ги отведат на приземния етаж.

Пред тях се разкри невероятната гледка: имитация на кристалносиньо море, заобиколено от пясъчни плажове, пълно с истински водорасли и подводни скали, около които плуваха стотици мънички цветни рибки. Огромни прожектори от високия таван превръщаха нощта в ден, а единственото, което издаваше изкуствения произход на светлината, бяха четворните сенки около плажуващите туристи в бански костюми.

— Забелязваш ли малките изкуствени вълнички? — попита баща й.

Хитоми кимна с глава.

— Под дъното на морето има механизъм, който раздвижва водата, за да може и на двата му бряга да се образуват вълни. Все едно си на брега на океана, само че тук няма акули и времето никога не се разваля!

— И денят никога не свършва! — допълни тя, въодушевена от неговия ентусиазъм и от очевидното му преклонение пред постиженията на човешкия гений.

Тясна алея водеше до плаваща в средата на морето платформа, върху която бяха разположени риболовните зони. Тук водата беше най-дълбока и буквално гъмжеше от риби, които плуваха необезпокоявани и надалеч от шумотевицата на плажа. Развъдникът беше отделен от плувната зона с мрежи. Очертанията му бяха маркирани със светещи шамандури. Бащата на Хитоми купи два билета, взе въдици, стръв и пластмасов контейнер за улова, след което двамата се настаниха удобно на рибарските седалки.

— Тук една и съща риба може да бъде уловена няколко пъти на ден — започна да обяснява баща й. — Помириши тази стръв! — той доближи яркочервено гумено топче до носа й.

Лъхна я остра миризма на океан, сол и развалена риба.

— Това е изкуствена стръв, която само имитира плячката. Яркочервена е, за да виждаш къде хвърляш въдицата и къде се намира стръвта на съседа — баща й посочи възрастния човек до тях, който търпеливо чакаше поредния си улов. Неговата стръв беше яркожълта на цвят.

— Рибите не изпитват никаква болка, защото стръвта е напълно безопасна. Още щом налапат гумата, балончето се пълни с въздух, и единственото, което ти остава, е да навиеш макарата. После ги връщаш обратно в „морето“. Виждаш ли онзи екран там? — той посочи огромно електронно табло, останало още от времето, когато тук е имало стадион. — Там се изписва класацията. Тези, които успеят да уловят най-много мъжки риби, най-много женски риби или най-рядко хващаните риби, печелят награди — безплатен втори час, рибарски принадлежности и разни други подаръци.

— Но… как ще разбереш, че си хванал една риба два пъти? — попита Хитоми.

— Всяка от тях си има баркод, глупачето ми, като стоките в магазина. Пластмасовият контейнер, в който ги поставяш, съдържа сканиращо устройство. Така можеш да разбереш пола, възрастта на рибата, колко пъти е била улавяна днес, колко тежи и всякакви други неща.

— Наистина ли?

— Да, разбира се! Хайде, грабвай въдицата и да започваме, че сме на дъното на класацията, а другите вече пълнят кошниците. Ще видиш колко е забавно!

Имената им действително бяха изписани върху огромния екран. Имаше точки срещу всеки състезател. Публиката ликуваше, когато някой извадеше успешен улов.