Брайън Перо
Кулата Ал Баб (4)

3
Господин Грюмсон, синовете му и Мелстрьом

Когато екипажът на беоритите се прибра от почивните си дни, в пристанището ги очакваше великолепен дракар. Беорф бе похарчил почти цялото злато, за да осигури този подарък за жителите на Упсгран. Корабът беше изработен от червен дъб и блещукаше със светлата си полировка. Дървената фигура на носа представляваше мангуста, поглъщаща змия. Беорф бе избрал този кораб именно заради скулптурата. Амос бе спечелил първата си голяма битка в Брател велики тъкмо с мангусти и оттогава дребното животинче заемаше особено място в сърцето му.

Малкият дракар бе натъпкан почти до борда с покупките на екипажа, след което бе привързан за новия кораб. Добре че Беорф го бе купил! В противен случай беоритите никога нямаше да намерят достатъчно място да натоварят всичко, което бяха накупили за Упсгран.

— Е, Беорф — попита Амос, — успя ли да намериш хора, които да ни придружат в пътуването?

— За съжаление не — призна дебеланкото. — Ходих и при писаря да ми напише обяви, които разлепих из целия град. Досега никой не се е отзовал.

— А за пътуването по голямата Източна река ще ни трябва екипаж. Това е най-бързият и най-лесен начин да се озовем в центъра на континента.

— Наистина ли не желаеш моите хора да ни съпроводят по-нататък? — подхвърли старейшината на Упсгран, който със свито сърце приемаше мисълта да замине без тях. — Никой по-добре не познава морето, а и знаеш, че беоритите винаги са готови да оголят зъби и нокти, когато възникне опасност.

— Вече ти казах, Беорф, и дума не може да става тези хора да изложат живота си на риск — отвърна Амос с нетърпящ възражение тон. — Жителите на Упсгран още не са оплакали мъртъвците си. И мога да ти гарантирам, че заради тази експедиция няма да допусна техният брой да се увеличи. Можеш да си говориш каквото си искаш, няма да променя решението си. Нужни са ни добри моряци, които да разбират от речно плаване — това е всичко! После ще продължим нататък само четиримата.

Беорф така и не успя да намери допълнителни аргументи, за които и бездруго знаеше, че ще са безполезни. На брега се разнесе шумна гълчава. Очевидно някой се давеше и упорито отказваше помощ. Двете момчета притичаха към мястото на разиграващата се драма.

Петима младежи, едри и добре сложени, бяха наклякали край кея и викаха:

— Подай ръка, тате! Хайде, тате, подай ни ръка!

Мнозина зяпачи се бяха събрали да гледат абсурдното зрелище. Мъжът поглъщаше вода и яростно се мяташе, но отказваше да приеме каквато и да е помощ. Тълпата на кея се увеличаваше с всеки изминал миг и скоро се надигнаха викове:

— Хайде де! Подайте им ръка! Ама какво прави той? Дайте си ръката! Вие сте до самия бряг! Боже мой! Да няма памук в ушите? Дайте си ръката!

— Ами да върви да се дави, скъперникът му със скъперник! — възкликна един от зяпачите.

— Получи си заслуженото, скръндза такава! — добави друг.

— Направо се чудя как синовете му търпят подобна стипца! — кресна една жена, нервирана от разиграващото се. — Да го оставят да потъне.

Един от синовете на удавника се надигна и се обърна към тълпата:

— Аз и моите братя обещаваме да станем слуги на онзи, който успее да вразуми баща ни!

В този миг Амос се обърна към Беорф:

— Ето го нашия екипаж!

След което младият Пазител на маските си проправи път, клекна на кея и се провикна:

— Дръжте! Хванете ръката ми, господине!

Скъперникът тутакси сграбчи ръката на Амос и той го издърпа към синовете му. Младежите побързаха да изтеглят баща си от водата. Тълпата вяло изръкопляска на Амос и се разпръсна. Беорф се приближи до приятеля си:

— Не разбирам, Амос, обясни ми. Как направи така, че да приеме помощта ти, след като отказваше дори на собствените си деца?

— Много просто — рече Пазителя на маските. — Доколкото разбрах от зяпачите, този човек се ползва с репутацията на краен скъперник. Затова, вместо да му кажа да си даде ръката, аз му предложих да вземе моята! Един истински скъперник никога нищо не дава, само взема!

— Невероятно! — прихна Беорф. — Мислиш ли, че щеше да се остави да умре заради… заради един нюанс на езика?

— Сартиган вече ми е казвал, че хората чуват добре само онова, което искат да чуят!

Спасеният, мъж на около шестдесет години, небръснат и с посивели коси, пристъпи към Амос. С него бяха и синовете му — петима яки момци, русокоси и мускулести. Петимата братя си приличаха до неузнаваемост. Имаха почти еднакви устни, еднакви очи, бяха еднакви на ръст. Скъперникът се прокашля, преди да заговори:

— Нямаше нужда да ми се притичвате на помощ, синовете ми щяха да го сторят, но вие ги изпреварихте!

— Синовете ви отдавна бяха дошли и се опитваха да ви помогнат, господине! — поправи го Амос.

— Ами! — престори се на изненадан мъжът. — Пък аз нито съм ги чул, нито съм ги видял! Както и да е… Можете да ме наричате господин Грюмсон, а това са синовете ми Магнус, Маркус, Моркус, Микус и Мекус. Те са пет близнаци… Тяхната… тяхната майка умря при раждането им! Пет гърла за хранене. Каква беда ме сполетя!

— Аз съм Амос Дарагон, а това тук е приятелят ми Беорф Бромансон.

— Добре, много добре — заключи скъперникът. — Ще се радвам да се срещнем някой ден! А сега да вървим, момчета!

— Момент! — понечи Амос да ги задържи. — Трябва да уредим две неща!

— И какви са те? — избоботи татко Грюмсон.

— Един от синовете ви се закле да стане слуга, заедно с братята си, на онзи, който ви измъкне от водата. Тъй че имате дълг към мен и… и то тъкмо когато се нуждая от екипаж за кораба си. Ето защо настоявам да ми служите в продължение на един месец, а след това ще бъдете свободни.

— Хм — начумери се скъперникът. — Това е доста неприятно. Никога не се разделям със синовете си и ако те трябва да заминат с вас, идвам и аз!

— Ами добре дошъл тогава! — зарадва се Беорф.

— Трябва обаче да сте наясно, че ако дойда с вас, ще трябва да ми платите! — уточни стипцата.

— И колко ще ми искате? — попита Амос.

— Аз струвам скъпо, защото съм човек с богат опит — поде мъжът, като потриваше ръце. — Да речем… шест златни монети на седмица!

— Но това е нечувана цена! — провикна се Беорф. — Две монети седмично са превъзходна заплата!

— Няма да се пазаря — въздъхна мъжът. — Времената са тежки и…

— Чудесно! — прекъсна го Амос. — Утре призори елате със синовете си на пристанището, ще ви плащам в края на всяка седмица.

— Добре, значи до утре — потвърди скъперникът, като се подсмихваше.

— И още нещо — добави момчето. — Вие дори не ми благодарихте, задето ви спасих живота… Защо?

— Ще го направя скоро — кимна скъперникът, докато се отдалечаваше със синовете си. — Много скоро.

* * *

През цялото време, докато се връщаха към Упсгран, господин Грюмсон гледаше как синовете му работят, без да си мръдне и малкия пръст да им помогне. Момците не си поплюваха, оправяха платната и почистваха палубата на новия кораб. Когато корабът се отбиваше на някой остров, те подготвяха терена, вдигаха палатките, събираха дърва за огън, готвеха и се грижеха за удобствата на беоритите. Нито веднъж не направиха гримаса и не бягаха от работата, която трябваше да свършат. Нещо повече — Магнус, Маркус, Моркус, Микус и Мекус бяха и чудесна компания.

Колкото до господин Грюмсон, той непрестанно се жалваше от артрита си и болките в гърба. Тъпчеше се като прасе, като не оставяше почти нищо за синовете си. Мърмореше безспир, винаги заставаше нарочно на най-неподходящото място, забавляваше се с грешките на екипажа, критикуваше командването на Беорф, скришом се присмиваше на Амос и плитката му, а на всичко отгоре струваше цяло състояние. За щастие синовете му бяха безупречни и напълно заслужаваха заплатата, която Пазителя на маските изплащаше на баща им.

Когато дракарът акостира на пристанището на Упсгран, беоритите с нескрита радост се прибраха по домовете си, а и с облекчение, задето повече не се налагаше да слушат дрънканиците на татко Грюмсон. Настаниха цялото семейство на тавана на странноприемницата, за голямо неудоволствие на стария мърморко. Много му се искаше да си има самостоятелна стая с дебел сламеник за старите му кости, със закуска, поднесена в леглото, и балкон с изглед към морето. Близнаците горещо благодариха на стопанката за гостоприемството и дори предложиха да помогнат в кухнята.

Колкото до Амос и Беорф, те се прибраха в къщата си в селото.

— Хайде да отидем на гости на Медуза и Лолия — предложи дебеланкото. — Ще се зарадват много, като видят какво сме им донесли!

— Чудесна идея! Тръгвай, аз ще те настигна — отвърна Амос. — Първо смятам да мина през пещерата. Искам да видя какво прави Мелстрьом. Впрочем донесъл съм куп неща за него и Гезер.

— Добре. Аз ще взема всички пудри, помади и другите дреболии, които купихме за момичетата. Чакам те у тях, в колибата на Сартиган. Не се бави, Амос!

Беорф навлезе в гората, а Амос тръгна покрай брега в посока към хълма, надвесен над селото. Там вече го чакаше Гезер Михсон, по прякор Невестулката. Той размаха ръце и се развика:

— Привет, Амос! Видях, че дракарът пристигна. Е, как мина пътуването? И как е старият Харалд?

— Пътуването беше успешно, а Харалд е добре, въпреки някои дребни финансови проблеми!

Гезер Михсон бе участвал в голямата битка в планината Рамусбергет. Този беорит беше много нескопосан моряк, но нямаше равен на себе си на сушата. Познаваше всички дървета и храсти, както и всички животни, все едно дали са насекоми, птици или влечуги. Гората беше неговата стихия. От известно време бе поел грижата за малкия дракон Мелстрьом.

Сега Гезер живееше със създанието в старата крепост, издълбана в самия хълм, където вече не стъпваше беоритски крак. Тези останки от едновремешни битки вече бяха съвършено неизползваеми. В селото дори ги бяха забравили. Никой не знаеше, че в този момент на хълма дреме дракон и че Гезер е неговият пазач.

Докато все още беше в черупката си, Мелстрьом бе подарен на Амос от дракона на Рамусбергет. Бе се излюпил по време на пътуването към острова на Фрея, а после бе умрял след многоседмична агония в резултат на битката с грифона. Лолия бе използвала едно човешко сърце, омагьосано от мъртвата вещица Бая Гая и бе успяла да върне звяра към живот. Сега драконът се възстановяваше от раните и от операцията. Беорф го бе нарекъл Мелстрьом заради силата му.

— Ела, Амос! — покани го Гезер, зарадван от посещението на приятеля си. — Мисля, че няма търпение да те види!

— Как е той? — попита момчето и запали една факла.

— Да слезем в голямата зала и ще се изненадаш от работата, която съм свършил! — похвали се Гезер.

Амос и Гезер заслизаха към вътрешността на хълма по старото каменно стълбище.

Докато се приближаваха към Мелстрьом, Пазителя на маските попита:

— Още ли е все така агресивен?

— Никога не съм виждал по-кротко създание! — увери го Гезер. — Ти ми беше казал, че е войнствен и много зъл, но аз виждам у него само привързаност, нежност и кротост. Впрочем започна да разбира нашия език. Все още не се движи много, но има бодър дух и се справя доста добре. Мелстрьом е силен! Много е здрав! Внимавай, наведи се!

Под ниския таван на подземната галерия Гезер запали няколко факли, закачени на стените, и помещението се обля в мека трепкаща светлина. В дъното малкият дракон понадигна глава. После отбори уста и тихо подвикна:

— Аааааааамос! Ааааааааамос!

— Научил си го да произнася името ми?! — удивено възкликна развълнуваният Пазител на маските.

— Ами да! — гордо отвърна Гезер. — Понеже още не може да се движи свободно, за да го разсея, го уча да говори!

— Геееезер! Аааааамос! Мелстрьооооом! — продължи огнедишащото зверче.

Разнежен, Амос седна съвсем близо до Мелстрьом, който сложи глава върху колената му. Дълго го гали по врата, както се прави с кученце.

— Знаех си, че от теб ще излезе един добър дракон, едно добро същество, което е способно да помага на хората, вместо да ги убива.

— Знаеш ли — приближи се Гезер до момчето, — не познавах това създание, преди Лолия да му присади човешко сърце, но мога да те уверя, че никога не съм виждал толкова интелигентно и приятелски настроено животно като това тук.

— Имаш право. Мисля, че Лолия му е присадила и друга душа.

— Аааааамос! — измърка драконът, като притвори блажено очи.

— Благодаря ти за помощта, Гезер — признателно се обърна към него Амос. — Ти беше като всички други беорити от селото, тоест беше в неведение за този дракон. Но въпреки изненадата и боязънта ти, реши да помогнеш на Мелстрьом и това е много благородно от твоя страна.

— Бдя над него и денем, и нощем, и през целия си живот не съм имал по-приятни мигове. Но я ми кажи, донесе ли онова, за което те помолих?

— Разбира се. Всичко е тук, в торбата. Има подсилващи растения, любимия ти чай и… въобще целият списък е изпълнен. И не ми дължиш нищо, това е щедър дар от пристанищните търговци. Те загубиха един разоряващ облог!

— Обичам да слушам разни истории. Хайде, разказвай!

Амос най-подробно разказа епизода със задника на крал Харалд под бурния смях и веселите възклицания на беорита. Мелстрьом също сякаш изпитваше удоволствие от разказа, както си кротуваше, докато му галеха главата. Точно преди края някакъв шум отекна в коридора.

— Угаси факлите, Амос! — прошепна Гезер и тутакси се преобрази на мечка. — Аз ще се заема с натрапниците!

Като изминаха няколко секунди в пълна тишина, драконът изрева:

— Беееееорф! Меееедуза! Лооооола!

— Не Лола! — чу се момичешки глас откъм коридора. — А Лолия!

— Спокойно, можеш да запалиш факлите пак, Амос! — подвикна Гезер с облекчение. — Това са нашите приятели!

Като използва магическите си умения на Пазител на маските, момчето щракна с пръсти и факлите в голямата зала пламнаха начаса. Щом зърнаха Амос, Медуза и Лолия се хвърлиха в прегръдките му.

— Когато Беорф пристигна в колибата и ни каза, че си тук, решихме да дойдем при теб — сияеща обясни тъмнокожата девойка.

— И донесохме продукти за пикник! — обяви Беорф, като потриваше търбуха си.

— Надявам се, че сте предвидили и мен! — подхвърли Гезер, като вече се облизваше.

— Има хлебарки, бели червеи и нощни пеперуди за всички! — изкряка Медуза.

— Ъъъ… вече не съм толкова гладен — призна беоритът.

— Хайде! — подвикна Лолия и започна да вади храната от плетената кошница. — Да ядем всички заедно! Успокойте се, взела съм и други неща, различни от обичайното меню на горгоните. Ето… Знаете ли, ние двете имахме едно малко приключение с едни варвари, което си струва да чуете!

— Още една история! — зарадва се Гезер.

— Днес наистина е голям ден.