Брайън Перо
Кулата Ал Баб (2)

1
„Задният двор“ на Харалд Синия зъб

В един прекрасен летен ден, няколко дни преди лятното слънцестоене, Амос Дарагон слезе от кораба във викингската столица на земите около планината Рамусбергет. Малкият дракар от Упсгран, селището на беоритите, хвърли котва под палещите лъчи на слънцето. Беорф Бромансон, който тъкмо бе станал на тринадесет години и половина, разреши четиридневна почивка на хората си, като им пожела да си напълнят торбите с превъзходни стоки и да се забавляват на воля.

Онези, които не са проследили приключенията на Амос и Беорф, трябва да знаят, че беоритите са човеко-животни от много специален вид: те са викинги, способни да се превръщат в мечки винаги когато пожелаят. Може и да изглежда странно едно тринадесетгодишно момче да командва такива бойци, но след смъртта на баща му Еван Бромансон и на чичо му Банри Бромансон именно последният представител от големия род Бромансон бе избран за старейшина. Въпреки възрастта си и липсата на опит, Беорф бе приел да стане новия владетел на Упсгран.

Той бе организирал експедицията към столицата по молба на приятеля си Амос, който искаше да се срещне с крал Харалд Синия зъб — върховния господар на Северните земи.

Село Упсгран беше твърде далече от столицата и жителите му се бяха възползвали от случая да връчат на хората от екипажа дълги списъци с поръчки. Жените бяха заръчали най-модерни платове и красиво украсени глинени съдини за храна, а също и гребени, щипки за коса и куп други дрънкулки. Мъжете искаха нови инструменти за дърводелската си работа по корабите, лопати, нови ски за наближаващата зима и безброй дреболии, като например четки за бръснене — което си беше истинска революция в бръсненето!

Колкото до Амос, той искаше само да се срещне с крал Харалд Синия зъб, и то незабавно. Двамата се познаваха добре. Бяха се срещнали преди голямата битка при Рамусбергет. Кралят изпитваше безкрайно уважение към младия магьосник, защото Амос беше Пазител на маските, сиреч нещо като вълшебник, избран с мисия да възстанови равновесието в света във времето на бушуващите вече от няколко години войни между боговете. Той бе придобил магически сили именно благодарение на маските и камъните на могъществото, които отговаряха на четирите природни стихии и които се интегрираха в тялото му. Три от тях вече бушуваха в него — това бяха маските на огъня, на въздуха и на водата, а във всяка бе инкрустиран по един камък на могъществото. Следователно липсваше му една маска и тринадесет камъка, защото за всяка от тях бяха предвидени по четири камъка.

Както всички поданици от кралството, Амос искаше да се срещне с Харалд, за да го моли за пари. Тъй като възнамеряваше да замине на продължително пътуване, имаше нужда от добре напълнена кесия. Пазителя на маските знаеше, че кралят понякога финансира експедиции във вътрешността на континента, за да установи контакт с други кралства и да изгради търговски пътища. Трябваше да опита късмета си.

Амос и Беорф влязоха в голямата тронна зала. Харалд весело се надигна от трона и отиде при тях да ги прегърне.

— О, ето ви и двамата! Какво удоволствие е да ви видя пак! Поздравления за новия ти пост, Беорф, и моите съболезнования за чичо ти Банри. Той беше истински мъж…

— … мъж и половина — продължи дебеланкото. — При това и свиреп воин!

— Имаш право — съгласи се кралят. — Без него и другите беорити никога нямаше да спечелим онази решителна битка срещу гоблините. Ами Юло! Какво ще кажеш за Юло Юлсон! Този безмилостен воин, който уби дракона с един удар на меча си! За него вече се разказват приказки и дори започнаха да го обезсмъртяват в стихове. Трудно… много трудно ми беше да повярвам, че и той ни напусна!

— Често си мисля за тях — с тъга промълви Беорф.

— Е, добре! — смени темата Харалд, за да разведри атмосферата. — Какво мога да направя за вас? Съмнявам се, че ми правите посещение само от учтивост. Искате нещо от мен, нали?

— Точно така — потвърди Амос. — Аз имам една молба към вас.

— Говори де! — подкани го кралят и се върна на трона си. — Целият съм в слух!

Амос се окопити и започна:

— По време на войната с гоблините и мерените, която ни събра в Рамусбергет, майка ми бе отвлечена и продадена като робиня. Търсих я дълги месеци, без да открия и следа от нея, но днес, благодарение на помощта на една приятелка, мисля, че ще мога да я намеря и да я спася.

— Така значи! — заинтригуван възкликна Харалд. — Продължавай.

— За тази цел възнамерявам да потегля на дълго пътуване и да прекося земи, непознати за викингите. По този повод бих искал и да ви бъда полезен, като ви служа за посланик. Ще тръгна към Източните земи и ще се постарая да ви спечеля нови съюзници и да отворя търговски пътища.

— И искаш да финансирам пътуването ти? — досети се кралят.

— Точно така.

— Ох! Само ако знаеше — оплака се Харалд, — нямам и едно йоре^[1]! Съкровищницата ми е напълно празна! Нещата можеха да са различни, ако се бях добрал до съкровището на дракона в планината, но с това проклятие… С една дума, аз съм разорен заради войната с гоблините. Нали разбираш, оръжията, корабите, хората — всичко това ми струваше твърде скъпо!

— Не може ли да се намери друго решение? — попита Амос.

— Чакай да помисля… Несъмнено можеш да бъдеш подпомогнат от пристанищните търговци. Те са червиви с пари, защото след победата в страната няма гоблини, а моретата се изчистиха от мерени. Трите викингски кралства заздравиха връзките си и търговските кораби и кервани спокойно кръстосват навсякъде. Пет пъти увеличихме търговията си с другите кралства! Отвсякъде прииждат нови стоки! Чувал ли си за четката за бръснене? Това е един прибор за премахване на бради! Направо умопомрачително изобретение.

— И според вас търговците ще се съгласят да финансират експедицията ми?

— Поне можеш да опиташ… макар че са станали толкова стиснати, колкото са и богати! Мръщят се, когато плащат данъци, но всички са накипрени в нови дрехи, имат могъщи флоти от дракари и великолепни къщи край брега.

Амос помисли малко и каза:

— Ами добре, ще отида при тях, но нека първо се обзаложим!

— Добре! — съгласи се с готовност монархът.

— Залагам десет златни монети, че утре ще имате червен белег на десния хълбок.

— Но… откъде можеш да знаеш това? — изненада се Харалд.

— Обзалагате ли се или не? — настоя Амос.

— Обзалагам се!

— Тогава си тръгвам и ще се върна тук утре.

— Чудесно, значи до утре! — подвикна кралят оживено.

 

Когато излязоха от тронната зала, Беорф нетърпеливо попита приятеля си:

— Какъв беше този облог? Нека ти напомня, че нямаме десет златни монети. Дори цялото село Упсгран не може да събере такава сума! Да не си полудял, Амос?

— Имай ми доверие, утре твоето село и кралството ще бъдат по-богати и аз ще получа пари за експедицията! Сега ще ти обясня.

* * *

На другия ден Амос и Беорф се появиха в тронната зала — този път съпроводени от десетина преуспели търговци от пристанището. Без да им обръща внимание, Харалд посрещна младите си приятели с насмешка. Скочи на крака и доволно обяви, потривайки ръце:

— Амос Дарагон, струва ми се, че спечелих облога!

Кралят се обърна с гръб и смъкна панталоните си. Вирнал задника си във въздуха, той се провикна:

— Нямам никакво червено петно на десния хълбок, а още по-малко на левия! Хайде, Амос, дължиш ми десет жълтици! Този път прословутата ти хитрост ти изигра лоша шега и аз печеля!

Тогава Амос се извърна към търговците и протегна ръка към тях. Втрещени от гледката, която им предостави върховният им владетел, всички търговци връчиха на момчето по една торба със сто златни монети, след което един подир друг напуснаха тронната зала. Ухилен до уши пред тази сцена, Беорф поздрави всеки един от тях с дружеско потупване по гърба.

— Ама какво… какво става тук? — попита Харалд объркан и вдигна панталона си. — Аз съм крал и искам да знам какво се разиграва тук! Амос! Чакам обяснение!

— Много просто — отвърна момчето и извади десет златни монети от едната кесия. — Загубих облога с вас и ви плащам дължимото. Ето го!

— Ами… всички онези търговци? Те току-що ти дадоха цяло богатство!

— Точно така. Обзаложих се на сто златни монети с всеки от тях, че крал Харалд лично ще им покаже задника си, преди още да им е казал „добро утро“! И… спечелих!

— Но… ама аз… ама… — заекна крал Харалд. — Аз съм измамен! Ти ме манипулира!

— Не съвсем — продължи Амос. — Тази сутрин спечелих хиляда златни монети! Като извадим десетте, които ви предадох, остават ми деветстотин и деветдесет. Това е много повече, отколкото ми е нужно. Затова ви оставям допълнителни триста жълтици, а други триста предавам на Беорф за село Упсгран. Остатъка ще взема за моята експедиция! Доволни ли сте, уважаеми господа?

— Страхотно! — онемял от радост, възкликна Беорф.

— Мисля, че това е една добра цена за показването на моя задник! — пошегува се кралят. — Пък и хак им е на онези стиснати търговци! Подушиха лесна печалба и — хоп! — паднаха в капана. Добър удар, Амос! Кралството ще вложи добре този „допълнителен данък“. Обаче никога повече не се шегувай за моя сметка! Ясно? Освен… разбира се, при такава висока цена като днес.

Доволни, двамата другари се върнаха на кейовете, съвсем близо до пазара. На лицата им светеха широки усмивки.

— Хей, Амос, с теб много лесно се печелят пари! — изсмя се Беорф.

— Да кажем, че нещата се получиха добре — скромно отвърна приятелят му. — Е, сега можем да си набавим всичко, от което се нуждаем за експедицията. Гледай само, Лолия ми е връчила един безкраен списък от съставки за лекарства, които трябва да купя.

— Мисля, че ще продам дракара и ще взема някой по-голям — обяви владетелят на Упсгран, възвърнал сериозността си. — Както ще е натоварен екипажът, скоро корабчето ще ни стане тясно.

— Вземи това злато. — Пазителя на маските подаде една от торбите на Беорф. — Ако можеш, ангажирай неколцина наемници за пътуването, да са яки воини, които да могат да извървят целия път с нас. Не искам да тръгвам с беорити от селището. Не трябва да рискуваме живота им. И бездруго достатъчно изстрадаха.

— Но…

— Нямам какво повече да кажа — прекъсна го Амос, който знаеше предварително какви доводи щеше да приведе храбрият му приятел, за да го накара да промени намеренията си.

— Добре! — изръмжа Беорф и се отдалечи. — Довечера ще се срещнем на дракара!

— Да, до довечера! — отвърна момчето, преди да изчезне в тълпата, изпълнила пазара.