Брайън Перо
Кулата Ал Баб (9)

8
Духът на обецата

„А сега на работа!“ — каза си Пазителя на маските, като огледа петната от кръв, оцапали палубата на „Мангуста“ по време на битката с мойвите.

Амос бе обещал на приятеля си Беорф да изчисти всичко, ето защо запретна ръкави и се захвана за работа. Съсредоточи се върху една локва вода, останала на палубата, и благодарение на необикновените си способности успя да я съживи и да я накара да му служи като парцал. Това „водно“ чистене се оказа много ефикасно. Водната маса видимо се уголемяваше, поглъщайки мръсотията и кръвта. Когато прецени, че е набъбнала достатъчно, Амос помоли Медуза да му помогне да я отцеди извън борда.

— Мислиш ли си понякога за твоя народ, Медуза? — попита момчето, като й подаваше единия край на течния парцал.

— Хей! Ти все по-добре владееш уменията си! — жизнерадостно отговори горгоната, отбягвайки отговора. — Не ми го побира умът как можеш да правиш такива неща!

Амос тактично замълча, защото видя, че приятелката му не отговори на неговия въпрос, усмихна се и не настоя. След кратко мълчание обаче Медуза сподели:

— Разбира се, че понякога мисля за моя народ. Но себеподобните ми не ми липсват.

— Така ли? Защо? — осмели се да попита Амос.

— Защото горгоните са неприятни създания, на които са чужди приятелството, радостта и нежността. Те са егоистични, дребнави и отблъскващи.

— А ти защо не си като тях? Дори си много красива!

— Много си мил — срамежливо отговори горгоната. — За съжаление това няма да продължи дълго. Когато стана на деветнайсет години и половина, лицето ми ще се преобрази. В устата ми ще изникнат глиги, а чертите на лицето ми ще станат груби и отвратителни. Ще ме застигне проклятието, което тегне над нашата раса. Досега само няколко са успели да избегнат злата магия, но те никога не разкриха тайната на добрата им съдба и аз съм обречена предварително… и… да ти кажа… много ме е страх!

— Напълно те разбирам.

— Понякога се питам дали съживяването ми е било добра идея — продължи тя. — Когато настъпи време за моята метаморфоза, знам, че ще загубя вашето приятелство — твоето, на Беорф и на Лолия. Ще трябва да се върна в моята страна и да завърша живота си без вас, сред себеподобните ми.

— Мисля, че все още не разбираш какво е истинско приятелство — опита се да я утеши Амос. — Ние никога няма да те изоставим, Медуза.

— Благодаря ти, Амос, толкова си мил! — поуспокоена отвърна тя. — Но знам със сигурност, че въпреки добрите ви намерения, един ден ще трябва да се разделя с вас.

— В такъв случай, преди да те загубим окончателно, ще се възползвам от теб така, както прави Грюмсон със синовете си — опита се Амос да я развесели. — И така, откъде да започнем? Я вземи да ме освободиш от цялата тази мръсотия, докато аз си почивам на сянка!

Горгоната звънко се изсмя. Амос се смееше заедно с нея, но сърцето му беше натежало. Знаеше, че Медуза е прозорливо момиче, и се досещаше, че шансовете й да бъде пощадена от проклятието са незначителни. Няма значение! Каквото и да се случеше, Пазителя на маските щеше винаги да е до нея!

Докато се смееха заедно, Амос внезапно бе пронизан от силна болка в гърба. Веднага след това сякаш се вцепени, олюля се и падна по очи. В същия миг магическият парцал се пръсна и разпиля вода и кръв из цялата палуба, като я замърси отново. Изплашена, горгоната се надвеси над приятеля си и видя мъничка стрела, вероятно отровна, забита между плешките му. Не беше трудно да се досети, че тя ще бъде следващата мишена, затова се хвърли мълниеносно на палубата и успя да избегне втората стрела, която със сигурност беше предназначена за нея. Гъвкава като котка, горгоната се покатери до носа на кораба и се притаи зад една бъчва с питейна вода, готова за скок.

Двама варвари, покрити с татуировки и с огромни лъкове в ръце, се качиха на борда на „Мангуста“.

— Бяха двама, сигурен съм — убедено изрече първият.

— Не бе… той си говореше сам! — отговори другият.

— Хората обикновено не си говорят сами!

— Аз понякога си говоря. Даже често, много е приятно! Никой не ми противоречи и винаги се съгласявам по всички въпроси.

— Ъъъ… добре. Дай да извадим стрелата. Спокойно, отровата го приспа! — каза по-злобният от двамата, който искаше да сложи край на разговора.

Двамата яки мъжаги се приближиха до Амос и изтръгнаха забитата стрела от тялото му.

— Ей, ти ставаш все по-добър със стреличките — каза грубиянът. — Направихме хубав удар! Дали ще му вземем добра цена?

— Де да знам. Обикновено шумерите плащат малко за децата.

— Защо?

— Защото от тях най-често стават непослушни роби. Освен това са податливи на разни болести, от които умират, преди още да са пораснали.

— Ооо, я гледай каква красива обеца! — възкликна простоватият. — Това е вълча глава. Ще си я взема. Там, където отива, няма да има нужда от бижута!

— Ами вземи я. И да види, че я няма, това ще е последната му грижа, когато утре сутрин се събуди в клетка.

Щом варваринът докосна накита на Амос, Медуза с трясък изскочи от скривалището си. Рипна върху носа на кораба, разгърна крилете си и развя косите си от змии, след което извика доста театрално:

— Да ви се представя: аз съм духът на тази обеца! Отговорете правилно на въпросите ми и ще бъдете богато възнаградени!

Ошашавени, двамата отстъпиха крачка назад и размениха невярващи погледи. Глуповатият нервно сграбчи големия нож, окачен на колана му, и пристъпи към странното създание.

— Наистина ли си дух? — попита той.

— Щом ви го казвам! — потвърди Медуза, като се помъчи да си придаде уверен вид. — Вижте ми крилата и особените коси!

— Духовете нямат нито крила, нито змии в косите — обяви другият варварин отзад.

— Така ли? — уж се засегна горгоната. — Вие сигурно сте виждали духове?

— Е… не… Чакайте малко… — поколеба се той. — Честно казано, не сме.

— Тогава — продължи настъпателно Медуза — кажете на всички, че духовете имат крила на гърба, змии на главата, зелена кожа и изчезват, без да изпълняват желания, ако някой се съмнява в тях!

— Разбрах де! — наведе глава варваринът, почервенял от срам.

— Аз не се съмнявам! Не се съмнявам! Изпълнете ми желанията! Желанията! — развика се глупакът, въодушевен от мисълта, че мечтите му могат да се сбъднат.

— Това е нещо друго! — зарадва се горгоната с известна нотка на гордост. — Ето как ще направим: аз ви задавам въпрос и ако вие ми кажете верния отговор, ще ви изпълня едно желание!

— Готов съм! Да, готов съм! — завика недодяланият, който все повече се въодушевяваше.

— И така, ето първия ми въпрос. По кой път може да се стигне до страната на шумерите?

— Няма нищо по-просто! — изкрещя варваринът, щастлив, че знае отговора. — Трябва да се слезе по Волф, да се прекосят Солниците и когато се стигне до Мрачното море, да се плава на юг до шумерската порта, която е на устието на една друга река, наречена Ефрат! Там започват земите на шумерите!

— Добър отговор! — изписка лъжливият дух, който трудно удържаше задоволството си. — Имате едно желание в запас. А сега, втори въпрос: Как точно се продават роби на шумерите?

— Лесно е! — триумфиращо се развика простоватият. — Предаването става при устието на Волф в Мрачното море. Там има клетки, пълни с роби от целия свят. Това е едно голямо тържище, управлявано от самите шумери. Има и представления, произведения на изкуството, храна, вино, бира, разни…

— Добре, достатъчно! — прекъсна го Медуза, на която всичко това й стигаше. — Добър отговор и второ желание в резерв!

— Леле-мале! — изврещя варваринът. — Ама как отговарям всеки път!

— Моят трети и последен въпрос е от две части и внимавайте — за да се изпълнят желанията ви, трябва да отговорите съвсем точно. Колко сте общо на брой и какво правите тук?

— Много е лесно! — извика воинът, все по-луд от радост. — Ние сме част от армия от петстотин души и тази вечер ще превземем село Волфстан. Нас двамата ни изпратиха тук, за да пленим всички, които искат да избягат по море. Искаме да съберем колкото може повече пленници и да ги продадем на шумерите. Двамата сме само разузнавачи. Два наши кораба са скрити от другата страна на залива и една…

— Браво! — похвали го Медуза и се приближи до сияещия варварин. — Я ми кажи сега какви са трите ти желания.

— Искам… иска ми се… — заекна мъжът, неспособен да се успокои. — Искам да съм крал… искам да съм богат и… искам да съм безсмъртен!

— Твоите желания са заповед за мен! — тържествено заяви младата горгона. — Погледни ме добре в очите и мечтите ти ще се сбъднат.

Медуза се приближи до бастингажа и свали лурнетката си. Алчен за власт и богатство, варваринът я последва и без да губи време, впи поглед право в очите й. Само за секунди той се вкамени от главата до петите.

След което Медуза само го побутна с пръст и прекатури статуята в морето.

— Желанията ти са изпълнени, глупако! Ти си крал на този залив, богат си с всичките му съкровища и си безсмъртен в камъка!

Примрял от страх, другият варварин се опита да се измъкне, като заотстъпва крадешком. Успя да направи само няколко крачки.

— Твой ред е! Не искаш ли да ти изпълня някое желание? — попита Медуза, като намести внимателно лурнетката си.

— Не! Не… благодаря — отговори войникът. — Имам си всичко… наистина! Нямам нужда от нищо!

— Тогава върни се на твоя кораб — посъветва го настойчиво горгоната, като пристъпи към него — и съобщи на твоята банда, че този залив ми принадлежи и ако някой се осмели да плува в него, ще го последва съдбата на твоя приятел. Сега тръгвай!

Паникьосан, варваринът скочи от дракара и заплува с все сила към своите хора.

Щом се освободи от двамата натрапници, Медуза се спусна към Амос, за да провери състоянието му. Той дишаше равномерно и пулсът му изглеждаше нормален. Упоен от отровата на варварите, младежът спеше дълбоко.

Тъкмо в този момент на борда на дракара се появи старият Грюмсон.

— Имам съобщение за господаря Дарагон — обяви той с крива усмивка, когато видя проснатото на палубата момче.

— Амос бе улучен с отровна стрела — отвърна горгоната, която се опитваше да пригоди нещо като възглавница под главата на приятеля си. — Какво съобщение?

— О, не! — възрази старият скъперник със злобно удоволствие. — Помолиха ме да предам съобщението лично на момчето.

— Хайде де, господин Грюмсон, можете да ми кажете за какво става въпрос — продължи с меден гласец горгоната, за да го убеди да говори.

— Много съжалявам — инатливо отвърна Грюмсон с по-сериозен глас. — Капитан Бромансон изрично ме предупреди, че съобщението трябва да се предаде на ухо на господаря Дарагон.

— Стига игрички! — Медуза вече губеше търпение. — За какво става въпрос?

— Нямам ви доверие — подигравателно обяви старецът. — Освен това не работя за вас и докато момчето е в безсъзнание, няма да кажа и дума!

— Както обичате, Грюмсон, но сега вие ме чуйте! Току-що научих, че варварите се готвят да нападнат селото. Върнете се бързо във Волфстан и кажете на Беорф, че Амос не е добре! Кажете също на Лолия да дойде незабавно, защото… моля ви!

— Не! Не съм длъжен да изпълнявам вашите заповеди! Ако имате да предадете съобщение, направете го сама! Аз не мърдам оттук, докато този младеж не се събуди!

— Стар негодник! — изрева горгоната, излязла от кожата си. — Защо се държите така? Имам нужда от вас… ние… ние всички имаме нужда от вас! Не разбирате ли, че пилеем безценно време?

— Разбирам, разбирам… Но може би има начин да се споразумеем? Я да видим… А, да! Дали сте готова да загубите душата си? — най-сетне попита Грюмсон.

— Моля? Какво искате от мен?

— Предлагам ви сделка. Ще ви предам съобщението на господаря Бромансон, а в замяна вие ще ми дадете душата си!

— Но кой сте вие, господине? — попита Медуза, стъписана от такава лукавост.

— Времето тече… мислете бързо, младо момиче! — каза скъперникът, преструвайки се, че не е чул въпроса на Медуза. — Подпишете ми този лист, който ми дава изключителното право на собственост над вашата душа след смъртта ви, а в замяна на това ще ви кажа съобщението. Много е просто, нали?

— Вашите игрички ужасно ме ядосват! — избухна Медуза, отвратена. — Вие напълно сте си загубили ума и отказвам да слушам повече глупостите ви!

— Добре тогава, ще чакаме заедно господарят Дарагон да се събуди… ако, разбира се, въобще се събуди! — изсмя се подигравателно Грюмсон.