Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амос Дарагон (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La tour d’El-Bab, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona(2010)

Издание:

Браян Перо. Кулата Ал-Баб

Канадска, първо издание

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Нина Славова

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

ISBN: 978-954-26-0473-0

История

  1. —Добавяне

7
Кръщението с кръв

Слънцето бавно чезнеше зад хоризонта, когато един вик отекна из цялото село:

— Те са тук! Варварите са тук!

Нерея, която бе задрямала на стола си, скочи на крака с рев:

— Пригответе се! На оръжие! Тази нощ или никога!

В далечната низина Беорф и Лолия съзряха цяла армия от поне петстотин варвари, които идваха насам. Едрото момче преброи наум мъжете и жените във Волфстан и скоро си даде сметка, че най-много петдесетина воини бяха в състояние да влязат в боя.

— Прегрупирали са силите си — каза Нерея и мина зад гърба на юношите. — Хората ми се оказаха прави, тази вечер е финалната битка.

Внезапно до селяните долетяха ужасяващи бойни крясъци, примесени с дяволския ритъм на барабаните. Няколко деца избухнаха в плач и притичаха до полите на майките си. В порив на храброст и благородство, мнозина от ранените се надигнаха от носилките, готови да умрат с чест на бойното поле.

— Но защо Амос още го няма? — обезпокои се Беорф.

— Надявам се, че не му се е случило нещо — добави Лолия, също разтревожена.

— На Грюмсон хич не може да му се има доверие! — изруга беоритът, който вече съжаляваше, че го е изпратил на кораба за Амос. — Сигурен съм, че се е загубил по пътя. Толкова по-зле, нямаме време за чакане! Минавам към действие.

— Един момент! — задържа го Лолия. — Какво смяташ да правиш? Да се изправиш сам пред петстотин варвари?

— Именно! — решително отвърна Беорф. — Но все пак се надявам Амос да се появи и да ми даде едно рамо!

Храброто момче грабна една алебарда и прикачи към върха й къс бяло платно. После сграбчи един голям щит и помоли Нерея Демоницата да го пусне да излезе от селището, но тя отказа:

— Ама ти съвсем си изгуби ума, млади Бромансон! Сега какво — готвиш се да предадеш селото в ръцете на варварите или си решил да се самоубиеш по особено оригинален начин?

— Нито едното, нито другото — отвърна Беорф. — Позволете ми да изляза от селото, ще спечеля време, докато пристигне Амос. Ще започна първата атака, а после…

— Ама какви ги плещиш, безумецо? — възкликна едрата жена. — Нищо не можеш да направиш срещу побеснели кучета!

— Пуснете ме да изляза и ми имайте доверие — примоли се беоритът, като опипваше огърлицата от кучешки зъби.

Накитът, който Беорф носеше около врата си, имаше мощна магическа сила. Двамата с Амос го бяха намерили по време на пътуването им към Рамусбергет. Огърлицата от орехово дърво с инкрустирани стотина зъба от гигантски виещи кучета най-после можеше да прояви цялата си магическа мощ.

— Е, добре, млади Бромансон — съгласи се накрая Нерея. — Дано планът ти да е добър… да кажем, че ти имам доверие. В края на краищата ти си беорит… човеко-животно от расата на легендарния Юло Юлсон, убиеца на дракони!

— Благодаря за оказаното доверие, госпожо — с признателност отвърна Беорф. — Няма да ви накарам да съжалявате!

Докато дебеланкото се приготвяше да излезе от очертанията на селото, Лолия духна фин прашец върху лицето му.

— Апчиху! Ама какво правиш? Какво е това?

— Защита от един от моите богове — отговори тъмнокожата девойка. — Той ще ти помогне, ако се наложи!

— Надявам се да нямам нужда от помощта му — рече беоритът, като преглътна.

Той премина през огромната дървена порта на селото и твърдо се отправи към варварите. Изведнъж бойните крясъци и барабаните млъкнаха. Към Беорф полетя облак стрели и той незабавно приклекна и се скри зад щита си. Когато първата атака премина, храброто момче продължи напред. В знак на примирие то размахваше бялото знаме с надеждата, че противникът ще разбере какво означава това. Във въздуха се вдигна втори облак стрели. Двадесетина от тях се забиха в щита на Беорф и му придадоха вид на таралеж. Въпреки новото нападение, той отново събра смелост и продължи да върви към вражеските позиции.

Далече зад гърба на Беорф цял Волфстан гледаше сцената с притаен дъх. Нерея, слисана от храбростта на младия старейшина на Упсгран, бе заповядала на войниците си да са готови за бой при първи неин знак. Беорф им бе дал ценен урок по безстрашие и сега вече никой не се боеше от смъртта.

— Идвам да преговарям с вас! — провикна се беоритът към варварската армия, която вече беше значително по-близо.

Един двуметров мъжага, тежащ около сто и петдесет килограма, се отдели от групата. Имаше дълги и много мръсни коси. Брадата му, също така дълга и оцапана с нещо, което наподобяваше засъхнала кръв, беше направо отвратителна. Беорф забеляза дълбоките белези, замърсени и все още зачервени, с които бе осеяно тялото му. Не носеше ризница. После забеляза жълтеникавите зъби на варварина, когато отвори уста, за да кресне:

— Предай се! Разбира се, ние ще те вземем в плен, но поне ще останеш жив!

— Господа, чуйте ме! Моля ви да оставите тези добри хора на мира и да се върнете там, откъдето идвате…

Преди още Беорф да е завършил молбата си, гигантският варварин се хвърли срещу него и му нанесе страхотно кроше по брадичката. Горкото момче полетя няколко метра над земята и насмалко да си счупи врата при падането. Окуражен от виковете на армията, дивакът го засипа с ритници, след което седна на гърба му. Като го натискаше с цялата тежест на тялото си, той сграбчи главата на Беорф и я заудря в земята. След това варваринът хвана беорита за косите и го повдигна от земята. От ушите и устата на момчето шуртеше кръв. За зла беда великанът удари още веднъж лицето на Беорф и юмрукът му разби едновременно носа и челюстта на юношата.

Бойните крясъци на варварите се подеха с нова сила и цялата долина отново се изпълни с адския ритъм на барабаните им.

Беорф лежеше проснат на земята, окъпан в собствената си кръв, твърде слаб, за да може да се преобрази на мечка и да се защити. Ала докато варваринът продължаваше да го налага, едрото момче изведнъж усети как през тялото му преминава опустошителна енергия. Полуотвори очи и видя сенките на баща си, на чичо си Банри и на един възрастен човек, за когото предположи, че е дядо му. Духовете от фамилията Бромансон го заобиколиха. Вдигнаха ръце към небето и нададоха пронизителен животински вой. Ефектът бе мигновен: бойният бяс, характерна особеност за беоритите, го обхвана за първи път в живота му.

Така, забравяйки страха и страданието, както и силата и жестокостта на врага, момчето се превърна в същинско чудовище — получовек-полуживотно. Само за няколко секунди тялото му се уголеми двойно. Плетената му ризница и огърлицата от кучешки зъби се пръснаха. Ноктите на лапите му се раздвоиха и на върха на всеки пръст образуваха смъртоносна вила. По небцето му изникнаха остри зъби, а от закърнелите му венци безразборно щръкнаха кучешки зъби. Кожата му се покри със сивкави косми и стана корава и дебела. С изхвръкнали от орбитите очи, Беорф нададе ужасяващ вой, който отекна на много левги околовръст. Сега щеше да даде урок по безчовечност, насилие и ужас на тези варвари!

Те бяха отстъпили няколко крачки пред отблъскващата гледка на грозното човеко-животно, изпаднало в ярост. Зад гърба му стотина огромни виещи песове бяха готови да се хвърлят в битката. Когато огърлицата на Беорф падна на земята, тя освободи заключената в нея магия и от нея изникнаха гигантските свирепи кучета. Само с един удар с лапа беоритът разпори корема на противника срещу него. Великанът падна на колене, парализиран от болка.

— Ама какво става там? — едва успя да каже Нерея Демоницата, стъписана пред неочакваната сцена.

— Пригответе хората си за отбрана! — подсказа й Лолия.

— Имаш право — кимна едрата жена. — Трябва да помогнем на младия старейшина на Упсгран.

— В никакъв случай, не се и опитвайте! Дори подгответе хората си да се бият с Беорф, защото ако за нещастие бойната му ярост не утихне след битката с варварите, тя ще се обърне срещу нас.

— Моля? Какви ги приказваш?

— Имам информация от моите духовни водачи, че Беорф е най-могъщият представител на своята раса. Той е събрал цялата сила на предшествениците си. За един беорит първият пристъп на боен бяс е най-лош. Той се надига като вулкан в душата на боеца. В беоритската култура тази първа трансформация се нарича „кръщение с кръв“.

— О, не! И какво да правим, ако ни нападне? Да го убием?

— Няма да можете да убиете беорит, изпаднал в пристъп на боен бяс и чийто апетит се е изострил от предястието с петстотин варвари. Той със сигурност ще реши да превърне това село в основно ястие — обясни й Лолия с известна ирония.

— Но какво да сторим? Какво да сторим? — провикна се Нерея, съвършено объркана.

— Аз предвидих всичко това — каза девойката, за да я успокои. — Намерих си повод да пръсна в лицето на Беорф един прашец, който той вдиша дълбоко.

— И после?

— После — продължи Лолия, като посочи едно шишенце — остава само да го накараме да поеме и втория прашец! Когато двете вещества влязат в контакт в организма, получава се реакция, която предизвиква… една… ами…

— Какво? Какво предизвиква? Говори! — изгуби търпение едрата жена, която вече трудно следеше събитията.

— Диария.

— Искаш… искаш да кажеш, че… че той… ще… хм… навсякъде?

— Именно! Никой не може да се бие, ако има разстройство! Болката в корема ще стане непоносима и цялото му внимание ще се насочи към…

— Разбирам… Ясно… — поуспокоена рече Нерея. — Картинката ми е ясна! Тогава защо да държа войниците в бойна готовност?

— Защото прахчетата не действат веднага! — отвърна Лолия. — Дотогава трябва да удържаме нашия приятел.

— Да се приготвим тогава! — обяви управителката на селото, като даде знак на хората си да се групират.

Малко по-нататък, на бойното поле, Беорф и виещите кучета вече се бяха нахвърлили върху варварите. Беоритът, в пълен плен на убийствената си лудост, покосяваше враговете си така, както косачът коси житото наесен. Нито едно вражеско оръжие не успяваше да го нарани и стрелите се удряха в гърба му, без да му причинят и най-малка болка.

Този първи пристъп на войнствен бяс бе преобразил Беорф в истинска бойна машина. Той майсторски отбиваше атаките и изтребваше противниците си един по един с удивителна прецизност. Окървавените варвари, виещи от болка, бягаха с всички сили. Други, по-смели, продължаваха да налитат към чудовището с надеждата, че ще го убият с един добре премерен удар. Безполезно: Беорф беше непобедим! Най-упоритите скоро се озоваха на земята — мъртви или в безсъзнание.

Виещите кучета също атакуваха свирепо варварите. Огромните черни песове бяха по-лесна мишена от Беорф и падаха в прахта, когато биваха ранени смъртоносно. Онези, които оставаха, неуморно отблъскваха вражеската армия, докато се разбяга. Когато варварите минаха в отстъпление, двадесетина виещи кучета, все така освирепели, ги преследваха чак до гората. Беорф, още в плен на беса си, остана сам на бойното поле, готов за нова схватка.

Беоритът се огледа около себе си и ядосан, че не вижда никого, нададе нов вик на ярост. Нямаше вече с кого да се бие, нямаше кого да убива, да разкъсва или хапе! Но имаше още нужда от кръв и борба — и това беше по-силно от него! Да се бие! Да се бие още и още, на всяка цена, срещу когото и да е и за каквото и да е! Беорф изпитваше глад, непреодолима нужда от насилие, от плът, която да захапе със зъби или да сграбчи с нокти! При липсата на съпротива, кръвта му кипеше като изригваща лава и цялото му тяло трепереше. Беше на път да експлодира!

Тъкмо в този момент беоритът се извърна и съзря селото. Беорф бе забравил всичко, дори Волфстан! Паметта му беше тотално изчезнала под въздействие на бойния бяс! Той имаше съзнание единствено за настоящето. Миналото бе престанало да съществува и сега значение имаха единствено бъдещите противници, бъдещата битка и бъдещите мъртъвци. Беоритът избухна в налудничав смях и с все сила се втурна към селището.

— Не мога да повярвам! — вцепенена промълви Нерея. — Той се справи с всички варвари! Ами тези кучета, те откъде изскочиха?

— Мисля, че скоро ще можем да попитаме за това Беорф! — развълнувана отвърна Лолия. — Той идва!

— Всички на позиция, лудият беорит се връща! — ревна предводителката. — Следвайте плана дума по дума!

— Прашецът! Вземете прашеца! — извика Лолия и протегна шишенцето към Нерея.

— Благодаря! — изпуфтя жената, като свали ризницата, за да бъде по-подвижна. — Пожелай ми късмет! Ще имам нужда от това.

Беоритът се беше засилил към Волфстан. Прескочи преградните укрепления и се приземи направо в селото. При вида на чудовището, в което се бе превърнал Беорф, жителите бяха обзети от паника. Десетина викингски воини се хвърлиха срещу звяра, за да предпазят селяните. С дългите си копия, които им позволяваха да стоят на разстояние, те успяха да го задържат до появяването на Нерея. Здрава и снажна, с изправени рамене, едрата жена изрева:

— Ела тук, противно животно! Хвани ме, ако можеш!

Тя бе нахлузила лека рокля и бе обула чифт ботуши от мека кожа. Първоначално изненадан от странния вид на новия противник, Беорф изръмжа, а после се втурна към нея.

Нерея притежаваше неподозирана и невъобразима сила за човек с нейното телосложение. Тичаше по-бързо от див заек! Щом беоритът се втурна подире й, тя хукна като стрела. Така с животното по петите й и под окуражителните възгласи на хората си, дебеланата прехвърча по главната улица на Волфстан и изчезна между две къщи. В този момент си спомни за своята младост, когато се забавляваше в гората край родното си село да си играе на гоненица с черните мечки. Това беше любимата й игра, като се изключат, разбира се, традиционните надбягвания по пясъчна пътека с конете на владетеля… които тя неизменно печелеше.

Срещу Беорф Нерея имаше едно предимство — познаваше терена. Знаеше всяко кътче на селото си. Краката й я носеха безпрепятствено през тесни проходчета по криволичещи улички. Беорф не се отказваше, но вече едва дишаше. Когато едрата жена му позволяваше да се приближи на няколко метра, то беше за да му се подиграе, като му покаже задника си. Тогава беоритът пак изпадаше в ярост и хукваше с удвоена сила и плам.

Едва когато направиха десетина обиколки на селото, управителката — плувнала в пот, но очарована от факта, че не е загубила форма — изскочи на централния площад на Волфстан, където на жертвата й бе заложен капан. Чудовището спря гоненето на съперницата си и изтощено отпусна коляно на земята. Именно в този момент викингите го плениха в огромна мрежа. Нерея се върна назад и бързо застана пред Беорф, за да духне в лицето му прашеца на Лолия.

— Мисията… е изпълнена! — възкликна здравенячката, задъхана. — Можете… да го пуснете. Аз още… още съм във форма… ако той… започне пак.

Викингите се отдръпнаха и оставиха Беорф, оплетен в бримките на мрежата. За нещастие беше още твърде рано прашецът да произведе необходимото въздействие. Подтикнат от новото предизвикателство, беоритът бързо се освободи и отново се втурна да преследва Нерея, която хукна да бяга.

Едва след като направи още една пълна обиколка на Волфстан, чудовището усети ужасна болка в корема, сякаш нож прерязва вътрешностите му. Рязко спря. Болката още повече се засили. Беорф едва дишаше и бойният му бяс, вече не така непреодолим, като че ли започваше да утихва. С тежка и олюляваща се походка беоритът излезе от селото и пое към гората.

Около Нерея избухнаха аплодисменти в чест на нейната храброст и находчивост. С дълбоки поклони на всички страни едрото женище поздрави почитателите си и успя да обяви миг преди да припадне:

— Когато човек умее да тича, най-доброто решение е да избяга! Бъдете спокойни… всичко е нар…

Бам! Нерея се строполи по очи на земята. Лолия се втурна към нея да й помогне.

Всъщност наистина всичко беше наред: предводителката хъркаше, изтощена от преследването.

Малко по-късно, обезпокоена от отсъствието на Беорф, младата магьосница отиде при братята Грюмсон:

— Вие четиримата, елате с мен, трябва да открием Беорф! Вземете си топли дрехи, няколко одеяла и нещо, с което да запалим огън.

Без да задават въпроси, четиримата здравеняци изпълниха нарежданията.