Брайън Перо
Кулата Ал Баб (3)

2
Ловците на роби

Двете момичета седяха на тясната камениста плажна ивица край Упсгран и гледаха към океана. Младата горгона Медуза се бе наместила под сянката на висок бор, а Лолия, облечена с ефирни дрехи, се припичаше на слънцето.

— Я ми кажи нещо — попита Медуза новата си приятелка. — Хората от твоята раса могат ли да стоят под изгарящите слънчеви лъчи, без това да им навреди? Това заради цвета на кожата ви ли е?

— Може би е така — отвърна Лолия. — Не знам дали защото съм тъмнокожа, но обожавам да усещам милувките на слънцето по тялото си. Вероятно затова приличам на въглен, както обичаш да се шегуваш! Трябва да опиташ и ти, защото според мен малко си зеленичка.

— Много би ми се искало — усмихна се горгоната, — обаче кожата ми ще се подпали! Аз съм нощно създание и най-добре се чувствам на лунна светлина. По-добре ще понеса лунното изгаряне, отколкото слънчевото!

— Познавам те едва от няколко седмици и намирам, че си възхитителна, Медуза. С всичките тези змийчета, които ти служат за коса, и със способността ти да превръщаш хората в каменни статуи само с един поглед… Горгоните са направо изумителни същества!

— Добре че нося лурнетка^[1]. Така мога да гледам през стъклата, без да се виждат очите ми и не рискувам да вкаменя приятелите си!

— Това наистина е фантастично! Кажи ми още нещо, Медуза. Ти къпеш ли се понякога? — попита я тъмнокожата девойка.

— Разбира се. Солената вода ми действа много добре, ала с това слънце… е, поне няма да се събличам.

Само Лолия се разсъблече и приятелките се хвърлиха във водата. Тя беше леденостудена и контрастът с горещия въздух ги накара да се разпищят. Започнаха трескаво да плуват, за да се сгреят, като видимо се радваха на смелостта си. Една вълна отнесе шапчицата на Лолия и дългите й къдрави коси плувнаха около нея. Медуза се носеше във водата с лекота благодарение на ципестите си крака. Тя се гмурна за известно време и се появи на повърхността с една риба между зъбите си. Лолия избухна в смях, от което глътна доста сериозно количество солена вода. Накрая девойките се върнаха на брега в чудесно настроение.

— Уф — успя да каже Лолия, — ама че си пийнах!

— За малко да погълнеш цялата вълна — прихна Медуза. — Косите ти са прекрасни! Толкова са дълги, а на това отгоре и къдрави! Трябва по-често да ги оставяш пуснати!

— Идеята не е много добра. Само след няколко часа ще се превърна във власато страшилище! Повярвай ми, няма да ти хареса! Ще изглеждам като космата топка на два крака.

— Значи ще заприличаш на Беорф?

— Именно!

Момичетата отново се разкискаха, а след това Медуза предложи на Лолия да среше косите й, което тя прие с удоволствие. Дълго си говориха за най-различни неща, забавляваха се от сърце и си довериха някои тайни, твърде важни, за да бъдат разкрити сега. Този следобед, изпълнен с кикот и плацикане под слънчевите лъчи, ги сближи като две половинки на едно цяло и те станаха най-добрите приятелки на света.

Докато събираха вещите си, преди да се приберат в колибата на Сартиган, пред тях изневиделица изскочиха петима здравеняци. Изглеждаха същински варвари. Имаха дълги бради и несресани коси, а също и огромни мечове. Голи до кръста, с леки панталони от зле обработена кожа, дивашки погледи и тела, покрити с войнствени татуировки, мъжете се приближиха към тях, като се смееха гръмко. Единият възкликна:

— Какви хубавелки! Не знаех, че пътуването към океана си има и предимства!

— Черничката си я бива — подхвърли друг и се облиза. — Ще си я взема за жена! А с накитите, които носи, ще стана дори богат!

Варварите избухнаха в мазен смях.

— Здравейте, пиленца! — продължи мъжът, който — ако се съдеше по татуировките — беше водачът им. — Самички ли сте? Да не би да чакате родителите си?

Медуза и Лолия отстъпиха, без да промълвят и дума.

— Ама тези си глътнаха езика! — захили се най-едрият от групата. — Най̀ си падам по момичета, дето мълчат, когато им говориш.

— Оставете ни на мира! — властно каза Лолия.

— О-хо-хо, заплашват ни! — обади се пак главатарят. — Чухте ли, момчета? Мургавелката иска да си ходим! Ами да тръгваме! Бързо!

Натрапниците пак бяха обзети от пристъп на веселост.

— Ще си тръгнем — продължи оня. — Но с вас!

— Видя ли? — забеляза дебелият. — Онази там има змии на главата си… Пфу! Отврат! Мислиш ли, че ще можем да вземем добра цена за нея?

— Да — увери го главатарят. — Важното е да е жива. Шумерите не придирят много на робите, които им продаваме, дори да приличат на жаби!

— Господа, за последен път ви предупреждавам — заплашително повтори Лолия. — Вървете си по пътя — или ще понесете последствията!

— Аууу, тази била много дръпната! — извика единият варварин и хвана дръжката на меча си. — Явно има нужда от назидание.

— Спокойно! — изрева главатарят. — Стоката не трябва да се поврежда!

— Аз съм съгласна да дойда с вас — внезапно се обади Медуза. — Къде отиваме?

— Това е друго нещо, грозотилище! — отвърна водачът. — Ще направим едно дълго пътешествие до нашето село, за да ви продадем, а после, ако получим добра цена, едни други любезни господа ще ви отведат далече-далече оттук! За благодарност за вашето сътрудничество, ще ви подаря красиви гривни за ръцете и краката.

— Гривни, свързани с верига, нали? — запита Лолия.

— Не само хубавелка, а и умница! — изсмя се единият от варварите. — Много обичам умни момичета. Мисля, че ще си те запазя за жена!

В този момент Лолия промърмори няколко неразбираеми думи.

— Чудесно — кимна Медуза. — Как да се съпротивляваме? Вие сте толкова големи, толкова могъщи и толкова силни… нямаме никакъв шанс. Обаче имам един въпрос.

Варварите наобиколиха момичетата.

— Питай, дребна жабо! — сухо заповяда главатарят. — После трябва да тръгваме.

— Виждали ли сте това? — запита Медуза.

С един замах горгоната разгъна крилата си. Изненадани, варварите се дръпнаха няколко крачки назад.

— В името на Вотан! — възкликна единият. — Тая има крила!

Мъжете извадиха мечовете си, готови да действат.

— Знаеш ли защо имам крила, дебело прасе такова? — изрева горгоната. — Защото съм демон!

Внезапно Медуза смъкна лурнетката си и погледна главатаря на варварите право в очите. Мъжът нададе вик на ужас. Под втрещените погледи на спътниците си, той се вцепени. Кожата му се втвърди и стана сива като камък. За по-малко от секунда се бе вкаменил и превърнал в статуя.

В този миг Лолия се завъртя в кръг и призова един дух. До нея се появи някаква сянка, която скочи към двама от варварите. Те се нахвърлиха върху призрака, за да защитят живота си, но мечовете им минаха през създанието, без дори да го одраскат. Тогава духът влезе в тялото на единия нападател и го обърна срещу другаря му.

Медуза се хвърли срещу най-едрия от разбойниците и го събори по гръб на земята. Хвана клепачите му и ги задържа отворени, като му викна:

— Не съм красива, а? Трябва да се научиш на обноски с жените!

Докато гъгнеше сълзливо, мъжът се превърна в камък.

През това време призракът бе завладял разума на противника си и вече се извръщаше към последния оцелял. Намеси се Лолия:

— Нали ме искаше за жена? Е, запознай се с моя приятел. Внимавай, че е много ревнив!

С два удара на меча главата на варварина полетя във въздуха и се приземи на каменистия бряг. Когато изпълни задачата си, духът обърна оръжието си към тялото на своя гостоприемник и рязко прониза корема му. Варваринът се строполи мъртъв.

Тогава призрачното създание се отдели от тялото и се върна да се поклони на Лолия.

— Благодаря — каза младата магьосница, — помощта ти беше безценна. Освобождавам те, върни се към смъртта и почивай в мир.

Призракът изчезна мигновено.

Задъхани, девойките седнаха на земята една до друга, за да се посъвземат от вълнението. Медуза си сложи пак лурнетката и каза:

— Пада им се! Предупредихме ги.

— Ти си надарена с могъща сила, Медуза! — поласка я Лолия.

— Ами ти! Този дух беше голяма изненада! Никой не може да напада безнаказано някогашната кралица на догоните!

— Ние с теб сме страхотен отбор! Не ни трябват нито Амос, нито Беорф!

— Във всеки случай — широко се усмихна Медуза, — двете им приятелки могат да се защитават и сами!

— Да си поемем дъх и да погледнем в гората отзад дали няма още от тези варвари.

— Добра идея. Но нека бъдем нащрек.

Като претърсиха старателно част от гората, момичетата откриха пет коня, натоварени с всичко необходимо за продължително пътуване. Имаше и десетки вериги и тежки метални белезници. Без никакво съмнение, тези мъже бяха ловци на роби! В една голяма книга, в която записваха сметките си, ясно можеше да се проследят всички подробности от търговските им дела и натрупаните печалби. Те търгуваха с гоблините и с още няколко други раси от противни хуманоиди. Според написаното съществуваха десетки банди, подобни на тяхната, които плячкосваха из целия район. Всички, които вземаха участие в тази дейност, произлизаха от село Аркален, разположено в Източните земи на варварите. Сред документите имаше и една карта, която ясно показваше местонахождението на селото, както и пътищата, по които можеше да се стигне до него.

— Това ще ни бъде полезно! — заяви Лолия. — Не мисля, че майката на Амос е минала през тях, името й го няма в списъка, но поне имаме следа, която може би ще ни заведе до онези, които купуват роби от тези варвари.

— Да бях накарала главатаря да проговори, преди да го вкаменя — подхвърли Медуза, — щяхме да измъкнем всичко от него!

— Да проговори? — замислено повтори Лолия. — Хайде да го направим! Идеята е чудесна!

— Ама той… нали е мъртъв?

— Мъртвите са много разговорливи! — засмя се мургавата девойка. — Помогни ми, ще заведа тези коне в Упсгран като подарък за беоритите, а през това време ти иди да потърсиш отсечената глава на варварина. Ще се видим в колибата на Сартиган.

— Предполагам, ще накараш главата да говори? — с известно недоверие попита Медуза.

— Ще видиш, че и аз знам това-онова.

— Почакай — мило настоя горгоната, — ще ти помогна да си прибереш косите. Права си, че приличаш на космато страшилище, когато не си сресана!

* * *

С израз на отвращение Медуза взе главата на варварина и се върна в горската колиба. Скромното жилище принадлежеше на учителя на Амос и Беорф — стария Сартиган. Беше изчезнал безследно по време на едно пътешествие и гадателските съновидения на Лолия й бяха подсказали, че и той като майката на Амос е държан в плен. Къщичката на възрастния човек сега беше подслонът на двете момичета, а Амос и Беорф обитаваха къщата на Бромансонови, в центъра на село Упсгран. За да не вдъхва страх у жителите на селото, Медуза живееше, без да се показва пред очите им, докато Лолия познаваше почти всички и се разхождаше между беоритите като сред свои. Горгоната си знаеше, че повечето хора не биха я приели на драго сърце. Тя имаше много красиво лице, но със зелената си кожа и косите от змии твърде много наподобяваше демон или зло създание от дребните предания. Беоритите имаха широта на възгледите за много неща, но по този въпрос най-добре беше да не рискува.

След като заведе конете в Упсгран, Лолия побърза да се върне в колибата, където завари главата на варварина пред камината. Медуза очакваше приятелката си и хрупаше едри охранени скарабеи.

— Искаш ли един бръмбар? — попита тя.

— Да, благодаря — отвърна Лолия и взе насекомото.

Племето на догоните, от което произхождаше Лолия, обитаваше безводни земи и тя бе свикнала да не придиря на храната, за да оцелява по време на суша. Насекомите бяха част от менюто отпреди много поколения догони. Колкото до горгоните, то хлебарките, скарабеите, мравките, гъсениците, нощните пеперуди и ухолазките бяха в основата на представата им за здравословна храна.

Когато привърши с обяда, Лолия разположи три черни свещи около главата и една направо върху нея.

— Забелязах, че имаш свещи с различни цветове — каза горгоната и погледна приятелката си. — Защо използваш само черните?

— Ще ти обясня — отговори Лолия. — Всеки цвят си има точно определени свойства. Белите подпомагат психическата сила, ясновидството и гадателството. Те развиват духовността, защитата на душата и вътрешното пречистване. С черните си служа, за да се предпазя от несполука, зла беда, а също и да влизам в контакт с духовете. Този вид свещи обезвреждат уроките и прогонват злото. Зелените са символ на младостта и изобилието. Използвам ги за церемониите по благославяне и за празници. Червените са за магии за любов…

— Магии за любов? — прекъсна я Медуза. — Трябва да ги приложиш върху Амос! Виждала съм те как го гледаш понякога и…

— … и си гледай работата — отряза я магьосницата полусериозно. — Ако, повтарям, „ако“ Амос толкова ме интересуваше, щях да предпочета той да се влюби в мен без разни магии. Е, ако нямаш нищо против, ще продължа нататък.

— Добре тогава, няма повече да споменавам за любовни магии и те слушам — развеселена, отвърна горгоната.

— Много добре. И така, в този случай ще използвам черни свещи, защото искам да задам някои въпроси на тази глава. Те ще ми служат за преграда към света на мрака. Искам главата да ми потвърди онова, което видях в съня си.

Младата магьосница отиде да потърси своите книги с магии, а после започна странна церемония. След като запали свещите, тя изгори няколко косъма от брадата на варварина, смеси пепелта със собствената си слюнка и с получената смес изрисува някакви странни знаци по лицето си. Като свърши всичко това, Лолия произнесе магическо заклинание и пръсна наоколо златен прах. Накрая счупи три костици от гълъб и изрече на висок глас:

— Три кости за три въпроса, три отговора искам да получа. Ето първия, няма да повтарям… За кого ловеше робите?

Главата на варварина постепенно оживя и отвърна:

— За шумерите.

— За какво им са на шумерите роби?

— За да построят кулата Ал Баб.

— Каква е тази кула?

— Това ще бъде перлата на този свят… кула, която стига до облаците и възхвалява величието на Енки, единствения бог.

— Единствен бог ли? — учуди се Лолия.

Само три кости, само три въпроса! Главата на варварина остана безмълвна и черните свещи угаснаха от само себе си.