Брайън Перо
Кулата Ал Баб (15)

14
Историята на Грюмсон

В същата тази нощ, докато Амос и Беорф полугласно обсъждаха кое е най-доброто място на кораба, където да скрият нелегалните пътници, Лолия бе потънала в задълбочено проучване на вещерската книга на Бая Гая. Търсеше начин да накара Грюмсон да проговори, за да научи повече неща за него. За една магьосница този демон беше отворена врата към други светове, към все още непозната за нея действителност, която тя на всяка цена желаеше да проучи.

След дълго търсене девойката най-после успя да открие скрития смисъл на много заклинания и разбра как може да принуди един демон да разкаже за миналото си. Според записките на старата вещица трябваше да се посипе щипка сол върху главата на демона, след като краката му са били покрити с гробищна пръст. Това щяло да го накара да разкаже как се е превърнал в демон.

Все така според книгата на Бая Гая Грюмсон трябваше да е от расата на алруните. Тези демони бяха някогашни хора злосторници, които били наказани с вечно проклятие, но порокът им бил толкова силен, че придобили правото да станат слуги.

Лолия проследи всички етапи, описани от Бая Гая, и след като използва пръст от гроба на своите прадеди, каквато винаги носеше сред провизиите си като задължителен елемент на магиите й, тя принуди скункса да разкаже своята история. Амос, Беорф и Медуза също бяха удостоени с привилегията да изслушат ужасяващия разказ на Грюмсон:

— Жена ми и аз държахме хан край голяма река, в една непозната за вас страна, чието име и бездруго нищо няма да ви говори. И тъй като нашата къща бе единственото място, където можеха да нощуват и да се нахранят пътниците, които прекосяваха страната, ние скоро забогатяхме. Само че алчността ни растеше също толкова бързо, колкото и богатството ни и скоро се наложи да вземем трудно решение.

Юношите, сгушени един в друг и втренчили погледи в Грюмсон, слушаха с най-голямо внимание принудителния разказ на животинката. Няколко свещи хвърляха светлинка върху групичката и създаваха атмосфера, напълно подходяща за изповедта на демона.

— Имахме един син и аз често му повтарях: „Пести, сине, пести! Монетата в твоята кесия си е твоя, не е на комшията! Пара след пара, ще станеш богат! Най-богатият! Заможният човек е уважаван човек! Парите са власт, момчето ми!“.

От устата на Грюмсон подобни изявления не бяха никаква изненада. В един момент Амос дори изпита жал към него. Парите бяха практичен начин да се обменят вещи и услуги, но в никакъв случай не бяха цел сами по себе си, както, изглежда, смяташе Грюмсон.

— Когато синът ни стана на четиринадесет години — продължи Грюмсон, — жена ми и аз го изгонихме. Смятахме, че яде твърде много и не ни харесваше да го гледаме как се навърта около богатството ни. Можеше да ни окраде! Кой знае? Трябваше да вземем предпазни мерки, още повече че недалеч от нашия хан бе открит още един и вече си имахме конкуренция. След като се погрижихме да му измъкнем спестените пари, аз го прогоних, като му казах да не се връща у дома, освен ако не е с натъпкани джобове и с няколко препълнени кесии.

— Колко жестоко! — възкликна Медуза, смразена от злината, която понякога показваха човешките същества.

— Да не мислиш, че съм станал демон, като съм раздавал сладкиши на бедните деца, глупачке! — сопна се животинката, която не можеше да си намери място от яд, че е в плен на четири хлапета.

— Успокойте се, бъдете учтив и продължете разказа си! — сряза го Лолия.

— Простете ми, госпожице Горгона! — с неохота изплю Грюмсон, преди да продължи. — Годините си минаваха и ханът беше все по-малко посещаван. Няколко години на бедствия напълно изчерпиха спестяванията ни. Новият хан ни бе разорил! Бяхме загубили всичките си клиенти и вече никой не идваше при нас. После…

Демонът направи пауза. През малките му очички на зверче сякаш премина израз на тъга. Юношите усетиха угризенията и срама, които тежаха на душата на Грюмсон.

— После… — продължи той, след като се прокашля — после, в една тъмна нощ, без луна и звезди, някой почука на вратата ни. Бях вече много стар и едва се дотътрих да отворя. Пред мен стоеше хубав мъж, облечен в черно от глава до пети, който помоли да пренощува в хана. Първият клиент от много месеци насам! Най-после щяха да влязат малко пари в кесията ми! Настаних го на една маса и жена ми му сервира храна, въпреки късния час. Докато хапваше бобец, забелязах, че не носи друг багаж, освен стара торба, пълна с камъчета.

— А тези камъчета — намеси се Беорф, запленен от разказа — всъщност са били злато, нали?

— Точно така! — тросна се Грюмсон, раздразнен от прекъсването. — За да си плати вечерята и стаята, странникът ми даде голяма буца самородно злато, която извади от торбата, а после се качи на горния етаж да спи. Злато! Злато! Цяла торба със злато! Никога през живота си не бях виждал толкова злато! Трябваше да го имам за себе си! Човекът явно вървеше пеша, нямаше кон. Беше непознат пътник, златотърсач, който се е сдобил с богатство! Всеки можеше да го обере или убие заради тази планина от злато. Казах си, че е по-добре да не рискувам да го пусна да си отиде. И го… как да кажа? Аз го…

— Убихте го, а след това го обрахте — завърши Амос, който бе отгатнал края на историята.

— Именно — потвърди Грюмсон, почти нечуто. — Качих се в стаята му и го заклах с кухненски нож. После хвърлих тялото в реката, след като му привързах тежести, за да не изплува на повърхността. Два дни по-късно, когато бях скътал златото на сигурно място и всички следи от престъплението ми бяха заличени, кочияшът на файтона, който понякога ми водеше екскурзианти от града, ме попита как се чувствам след пристигането на сина ми, прокуден от двайсет години. Моето момче бе дошло инкогнито в хана. Без да знам, бях убил собствения си син, за да му открадна златото.

В „Мангуста“ настъпи тежка тишина. Юношите мълчаха и скунксът довърши разказа си:

— Жена ми бе неутешима и се хвърли в същата река, която стана гроб на сина ни. Останах сам да си броя богатството за вечни времена. Част от мен остана в хана и брои ли, брои парите си — непрекъснато и без миг покой! Всяка монета, която намирам, се изпраща на онзи призрак, моя двойник! Всяко су, което попада в ръката ми, изчезва, за да се прибави към съкровището ми. Моето съкровище! Имам нужда от пари, за да подхранвам порока си! Ето, уважаема господарке, това е историята на демона, който е ваш слуга.

— И всички ли демони крият подобна ужасяваща история в миналото си? — попита Лолия.

— Някои са още по-лоши! И именно тежестта на срама превръща хората в демони. Е, принудихте ме да говоря… надявам се, че любопитството ви е задоволено! — изговори Грюмсон, бързайки да смени темата.

— Виждам, че сте страдали твърде много — въздъхна тъмнокожото момиче, — и не искам да прибавям още към страданието ви.

При тези думи тя извади от джоба си договора, подписан с Грюмсон, стана и го протегна към пламъка на свещта.

— Не! Не го изгаряйте! — изкрещя старият скъперник, като прие отново човешкия си вид. — Ако ме освободите, ще имам дълг към вас, а мразя да имам дългове! Мразя това! Няма да го понеса!

— За съжаление това е единственият начин, който открих, за да се освободя от вас, скъпи Грюмсон — отвърна му спокойно Лолия. — Според вашите закони един демон може да си отмъсти на своя бивш господар, когато договорът му приключи, освен ако няма дълг към въпросния господар. Понеже ви освобождавам от благородно чувство — състраданието, вие не можете да се обърнете срещу мен. Връщам ви свободата, както Амос и Беорф я върнаха на синовете ви!

И тя запали листа с договора.

— Не, моля ви, не! — замоли се Грюмсон. — Като нямам какво да правя във вашия свят и провалих мисията, която ми бе възложена, ще трябва да се върна в Бездните и да се изправя пред моя господар. Моля ви! Да подпишем нов договор. Ще ви служа до смъртта си… ще служа на децата ви и на децата на децата ви… за… за вечни времена! Но не искам да се връщам там! Моля ви, кажете нещо!

Амос, Беорф, Медуза и Лолия гледаха непреклонно, докато Грюмсон се изпаряваше постепенно в хладния вечерен въздух.

— Стига сте ме гледали като малоумни, направете нещо! — изкрещя демонът, обзет от луда паника. — Ще ви убия! Кълна се, ще ви отмъстя!

— Няма да можете — невъзмутимо му отвърна Лолия. — Пожелавам ви да намерите покой и ще се моля за душите на вашия син и на жена ви.

— Мръсна малка негърка! Кучка! — избухна демонът с гъгнив и дрезгав глас.

— И не забравяйте, Грюмсон — заключи магьосницата с лека усмивка, — длъжник сте ми! Във всеки случай аз няма да го забравя.

— Пукни, змия такава! Надявам се да…

Грюмсон нямаше време да завърши изречението, защото се разнесе като мъгла, кафеникава и воняща.

Крясъкът на демона бе привлякъл вниманието на екипажите на другите дракари, закотвени около „Мангуста“. Мнозина викинги се надигнаха и се огледаха наоколо, като се прозяваха. Нерея Демоницата, която вече се бе настанила на кораба на крал Урм за завръщането си във Волфстан и спеше, изведнъж скочи и се развика:

— Ама какво става? Каква е тази шумотевица?

— Всичко е наред, Нерея! Това е Беорф! Сънува кошмари! — отговори й Амос. — Не се тревожете!

— Ааа, добре! — успокои се Нерея. — Отивам пак да си легна! Лягайте и вие! Утре заминаваме при изгрев-слънце!

— И таз добра! Е, благодаря ти, Амос, много ти благодаря! Какво ще кажат хората сега за мен, старейшината на селото? — тросна се Беорф, засегнат от нескопосаното извинение, което Амос бе изнамерил.

— Аз бих казал, че си беорит, който е способен да се пребори с армия от петстотин варвари — закачи го Медуза, — обаче през нощта сънува страшни сънища!

Четиримата приятели избухнаха в смях. Този изблик на радост преди лягане им позволи да прогонят тягостното чувство, което бе оставила у тях историята на Грюмсон.