Брайън Перо
Кулата Ал Баб (10)

9
Маркус Грюмсон

— Той е тук! — извика Лолия, когато съзря безжизнения Беорф, проснат на земята.

Свит в папратите, беоритът трепереше с цялото си тяло. Лолия бързо приседна до него и нареди на братята Грюмсон да го завият с одеялата, които носеха. Лицето на Беорф беше смъртнобледо, а челото му пареше.

Девойката се наведе и нежно каза на приятеля си:

— Вече не си сам, Беорф, ние сме с теб. Чуй ме, знам, че можеш. Вече всичко свърши! Варварите си отидоха и селото е освободено… и всичко това благодарение на теб! Можеш да се гордееш. Ти си истински предводител! Сега те моля да отвориш уста и да изпиеш това.

— Студено ми е — едва чуто промълви юношата.

— Чудесно! — зарадва се Лолия. — Мислех, че си в пълно безсъзнание! Не мърдай, ще те пренесем до селото. Като че ли имаш няколко счупени ребра, а носът и челюстта ти май също са счупени. Ето, опитай се да пиеш. Това е отвара, която съм приготвила с най-силните укрепващи билки, трябва да ти помогне.

С полузатворени очи, Беорф преглътна от отварата, като правеше колкото усилия, толкова и гримаси.

— Това е… Наистина е… Ама тоя твой сироп… е направо отвратителен.

— Знам — усмихна се Лолия, щастлива, че приятелят й се връща към живота. — Този сироп, както го наричаш, ще ти даде сили. Това е отвара, която е колкото неприятна на вкус, толкова и ефикасна, за да вдигне един ранен боец на крака. У дома воините догони го използват най-редовно.

— Ама… какво стана? Защо съм…?

— Не сега. Трябва да почиваш, Беорф — нежно заповяда Лолия. — Ще отговоря на всичките ти въпроси по-късно, обещавам.

— Но Амос трябваше… той… трябваше…

— Какво ти казах току-що? — скара му се тя, за да го накара да се успокои.

— Желаете ли да отида на кораба, за да видя какво става? — попита тогава Маркус Грюмсон, докато проверяваше здравината на импровизираната носилка. — Може да има нужда от помощта ми. Ще ми разрешите ли да тръгна?

Лолия подскочи от изненада. За първи път чуваше Маркус да говори. Сериозният му спокоен глас я накара да замълчи.

— Чудесна идея, Маркус! — одобри тя, когато изненадата й премина. — През това време ние с братята ти ще пренесем Беорф в селото.

— Моля те, Лолия, бих искал Беорф лично да ме освободи от уговорката, която имаме с него и Амос — продължи Маркус с голямо уважение.

— Но защо? Уверявам те, че можеш да тръгнеш незабавно — потвърди тъмнокожата девойка, която при все това не знаеше какво да мисли за тази необичайна молба.

— Не мога да ви кажа причината за моето настояване — отвърна едрият здравеняк, вместо каквото и да е обяснение. — Моля ви, искам само едно — господарят Бромансон да ми позволи да възвърна свободата си.

— Освобождавам те — със слаб глас прошепна момчето, което не бе пропуснало и една дума от разговора между Маркус и Лолия.

— Много благодаря, Беорф Бромансон — признателно каза Маркус. — И сполука през останалата част от пътуването ви!

Маркус погледна топло братята си и, странна работа, те изглеждаха просто зарадвани.

— До скоро — само им каза той и им се поклони дълбоко.

Тогава се случи нещо невиждано: Маркус бавно потъна в почвата под краката си, сякаш се намираше върху подвижни пясъци. Само за няколко секунди изцяло бе погълнат от земята.

* * *

Старият Грюмсон се беше разположил на дракара като у дома си и не спираше да се присмива на грижите, които Медуза полагаше за Амос.

— Май си доста разтревожена, противна твар? — подигра се той.

— Сърцето му бие все по-слабо. Не разбирам какво става — тихо промълви горгоната, която полагаше всички усилия да не забелязва присъствието на Грюмсон.

— Ако мога да направя нещо за теб, кажи ми… — настоя мъжът с тон, който издаваше злите му намерения.

— Млъкнете! — прекъсна го рязко Медуза, изнервена от присъствието на противната личност. — Амос не върви на добре и има нужда от Лолия.

— Нима? Ако беше само това! Предлагам да отидеш сама да потърсиш малката си дружка, а през това време бъди спокойна: лично ще бдя над състоянието на твоя приятел.

— Нямам ви доверие. Нещо ми подсказва, че сте способен да го удушите или удавите.

— Ако наистина познаваше положението ми — защити се Грюмсон, — щеше да знаеш, че спазвам едно споразумение, един стриктен кодекс, и не мога да ликвидирам господаря си, докато тече моят договор с него!

— Ама за какво говорите? — избухна горгоната. — Да не си загубихте ума?

— Ти съвсем, ама съвсем нищо не схващаш, нали, кокошчице? — лукаво подвикна старецът. — Събитията те изпреварват и това сигурно е много сериозен проблем за твоята раса. Горгоните наистина имат мозък колкото на пиле.

— Престанете да ме обиждате — или ще ви превърна в каменна статуя завинаги! — заплаши Медуза, защото сарказмът на стария Грюмсон наистина й додея.

— Именно! — извика скъперникът и вдигна ръце към небето. — Точно каквото казвах! Ти си достойна представителка на твоята раса от умствено недоразвити! Виж какво, предлагам ти една игра, за да ти помогна да разбереш по-добре кой съм аз! Ти си така глупава, че никога няма да го разкриеш сама, и толкова по-добре! Тъй или иначе, иска ми се да играя с теб! Свали си онова нещо от носа и ме погледни добре в очите!

Нямаше никакво съмнение, че Грюмсон бе започнал да говори на Медуза на ти, за да й покаже своето превъзходство. След това предизвикателство девойката свали лурнетката си и заплашително тръгна към него. Без да чака, старият скъперник втренчи поглед в очите й и… нищо. Макар че трябваше да се превърне в камък под огнения поглед на горгоната, той си остана от плът и кръв.

— Но… не разбирам… — заекна Медуза, която започна да усеща как я обзема страх.

— Виждаш ли, малка глупачке, колко много неща не можеш да разбереш! — изсмя се Грюмсон. — Чуй сега какво те очаква! Както ти обясних преди малко, не мога да отстраня господаря Дарагон, защото по невнимание загубих един облог и следователно трябва да му бъда слуга — на него и на господаря Бромансон. Обаче нищо не ми пречи да убия теб. Ще ти отрежа главата и ще използвам очите ти като…

Внезапно Грюмсон млъкна. Изведнъж придоби страдалчески вид и спря да обръща внимание на Медуза, която беше побледняла като платно от страх. Старецът стисна зъби и измърмори, преди да скочи през борда:

— Загубих още един син! Трябва да отида при четиримата… да отида при тях, преди да…

Скъперникът се отдалечи от брега, като не спираше да ругае, и изчезна в гората в посока към Волфстан.

С пресъхнало гърло и треперещи крака, Медуза се строполи на палубата. Постепенно се успокои.

— Защо не се превърна в камък, когато го погледнах? — запита се тя на глас.

За първи път в живота си горгоната се чувстваше обезоръжена. Винаги бе вярвала, че дарбата й да вкаменява е безпогрешна и това я прави почти неуязвима пред всякакъв противник. Бе се излъгала и ако Грюмсон не бе напуснал така прибързано дракара, сега тя щеше да е мъртва.

„Какъв урок! — помисли си Медуза. — В бъдеще трябва да съм по-предпазлива и най-вече — да използвам дарбата си само в краен случай. Ако не бях толкова наивна, щях да си дам сметка, че Грюмсон не е нормален човек, особено когато поиска да му дам душата си. Колко съм била глупава! Трябва да разкажа на Лолия за всичко това! Тя поназнайва това-онова за странните явления“.

Но изненадите за горгоната не бяха свършили. Както бе потънала в мисли и едва се бе съвзела от шока заради Грюмсон, тя съзря един хуманоид от кал, пръст и камък да прекрачва бастингажа на кораба и да идва към нея.

— Какво пак става тук? — каза тя полугласно.

— Не се страхувай, Медуза, това съм аз, Маркус — каза нещото, — и идвам, за да помогна на Амос. Когато Грюмсон не се върна, след като го изпратихме да повика приятеля ти, се разтревожихме и…

— Маркус? Ти ли си наистина? — скочи на крака горгоната. — Ама какво ти се е случило?

— Нека просто помогна на Амос — отвърна създанието от пръст и камък, — защото не ми е разрешено да отговарям на въпроси.

— Ами хубаво тогава — съгласи се Медуза, която и бездруго не знаеше как да помогне на Амос. — Направи каквото смяташ за добре за него. Той беше отровен и сърцето му отслабва все повече.

— Защото не е получил противоотрова, но аз знам какво трябва да се направи — простичко каза Маркус, като натовари горкия Амос на раменете си. — Пръстта храни, пръстта лекува, пръстта пречиства. Аз се заемам да го вдигна на крака.

Хуманоидът, облегнал момчето на тила си и следван от Медуза, слезе от „Мангуста“ и пое по сушата. След няколко крачки се извърна към горгоната:

— Медуза, иди в селото и успокой приятелите си, аз ще пазя кораба вместо теб и ще се грижа за Амос. Бъди спокойна. Въпреки странния ти външен вид, хората ще те приемат каквато си, защото това са храбреци с големи сърца. Сега върви… Пазителя на маските скоро ще се присъедини към вас. Последно нещо, много съжалявам за това, което ти причини Грюмсон. Сбогом, Медуза, и късмет!

Маркус отново потъна в земята, като отнесе със себе си и безжизненото тяло на Амос.

„Някои дни наистина са по-бурни от други! — помисли си горгоната, след като с ококорени очи проследи изчезването на Маркус и Амос. — Старият Грюмсон е прав, че не схващам какво става около мен. Като че ли ми липсва опит за приключенски живот с моите приятели Амос, Беорф и Лолия. Но трябва въпреки всичко да вземам умни решения и да умея да реагирам правилно. И все пак… мога да се гордея с моя удар за «духа на обецата»! Поне успях да изтръгна безценни сведения, които със сигурност ще ни бъдат полезни за пътуването по-нататък“.

Медуза се върна на кораба, за да облече широката дреха с качулка, с която скриваше своите коси-змии. Така нямаше да бие на очи в селото. После се спусна по въжената стълба и пое към Волфстан.