Брайън Перо
Проклятието на Фрея (9)

8
Обуздаване на дракона

Амос усети нещо да помръдва в джоба на панталона му. Той мушна ръка и извади оттам медальона на Бая Гая. Малкото дървено ковчеже вибрираше, сякаш всеки момент щеше да експлодира. Пазителя на маските побърза да го захвърли. Докато падаше, то възвърна първоначалните си размери и върху земята се стовари един голям сандък.

— Какво става? — възкликна Беорф.

— Не знам — извика Амос.

— От една страна, се ражда дракон, от друга, се появява вълшебен медальон. Нещата определено се развиват много бързо — каза младият беорит, смаян от случващото се пред очите му.

Тогава на Амос му хрумна спасителна мисъл. Той подвикна на беоритите:

— Хвърлете на дракона провизиите, които носите! Това ще го поуспокои и ще ми даде време да действам. Наблюдавайте го внимателно! Имам идея.

Беоритите побързаха да изпълнят заповедта му. Те носеха плодове и корени, но много малко дивеч. Новороденият дракон прие с отвращение това първо за него ядене. Той излапа най-напред зайците и фазаните, а после неохотно плодовете и корените.

През това време Амос се бе заел със сандъка. Той бързо се бе досетил, че Бая Гая го е използвала, за да пренася личните си вещи. Магията, която го бе смалила колкото медальон, явно се бе развалила със смъртта на вещицата. Може би точно в него се криеше решението на проблема с дракона.

В сандъка имаше флакончета и гърненца, дебела книга с магични заклинания и — о, ужас! — една голяма стъкленица, съдържаща зеленикава течност, в която плуваше човешко сърце. То още биеше!

Младият Пазител на маските се зачете в книгата с магии на Бая Гая. Докато разгръщаше страниците, той си мърмореше:

— Смаляване… смаляване… трябва да го смалим на всяка цена. Смаляване! Да отида… но къде? Не. Скъсяване, това е! Или свиване? Бързо, Амос! Хайде, Амос, намери го!

След дълго ровене той най-сетне откри това, което търсеше. Откъсна страницата от книгата, пороби из сандъка и взе малко флаконче, пълно с бял прах. Като изтича към дракона, момчето извика на Беорф:

— В сандъка има едно празно бурканче. Запушалката му е от корк и е точно до сърцето. Потърси и ще разбереш! Пробий няколко дупки в тапата и ми я донеси с бурканчето. Побързай!

— Веднага! — отговори младият беорит.

Лакомото драконче беше свършило с оскъдната си закуска. Беоритите, застанали в полукръг около него, го държаха на разстояние със своите оръжия. Още неопитно, животното не знаеше как да се отърве от едрите воини, които го дразнеха. Кръвта му кипеше, а яростта му се увеличаваше с всяка изминала секунда. Бебето дракон погледна към океана зад себе си. Невъзможно бе да избяга натам. Изборът беше лесен. Или водата, или човеко-мечките. Воден от инстинкта си, звярът избра да се бие, вместо да бяга. Той беше готов да избълва огън и да ги опече.

Когато се обърна към тях, беоритите отстъпиха няколко крачки. Само Амос остана пред него. Дракончето се хвърли към момчето, готово да му схруска главата.

Младият Пазител на маските има време само колкото да хвърли шепа бял прах върху него и да произнесе някакви странни слова, които четеше с крайчеца на окото от страницата, откъсната от книгата.

— Атон на бар оуф, оуг игнакар килк!

Зъбатата муцуна не успя да стигне до жертвата си. За по-малко от секунда младият дракон се смали колкото саламандър. Тогава Амос го хвана за опашката с два пръста и го показа на беоритите, казвайки през смях:

— Ето го нашия дракон! Предполагам, че сега ще ни създава по-малко проблеми. Беорф, подай ми бурканчето, моля!

— Ето — побърза да му даде съда едрото момче.

Амос мушна смаленото животно в него и го запуши с надупчената коркова тапа.

— Добре — въздъхна облекчено той. — Уредихме този проблем. Ще го храним с насекоми. Обаче не знам колко време ще запази тази си големина. В книгата не се споменава колко трае въздействието на заклинанието.

— Ще видим — отговори Беорф. — Ако при живите същества действа същият принцип, като при сандъка, значи ще разполагаме с няколко седмици.

— Така е — съгласи се Амос. — Мисля, че заклинанието се разваля само при смъртта на магьосника.

— Хубаво. Сега да помислим за другия проблем — обади се Банри, като се почеса по главата. — Трябва да открием начин как да напуснем този остров и да се върнем у дома. Без кораб ще е невъзможно да продължим пътя си към острова на Фрея.

— За момента — намеси се Алре Секирата — предлагам да се върнем в гората. Необходимо е да намерим храна и място за нощуване.

— По-далече, на запад — вметна Хелмик, — видях пещери, които ще бъдат чудесен подслон.

— Много добре — възкликна Банри, като потри ръце. — Макар че нещата не се развиват точно както ни се иска, все пак има надежда. Хайде да отидем при тези пещери и да видим дали може да ни послужат за убежище. После ще съсредоточим усилията си върху намирането на храна.

— А драконът? — попита леко притеснен Юло. — Не може ли да го удавим? Така ще се отървем от него.

— Не — възпротиви се Амос. — Не мисля, че това е добра идея. Поемам цялата отговорност за това животно.

— Аз пък ще бъда неговият пазач — заяви Беорф, като взе бурканчето от ръцете на приятеля си. — То ще е моя грижа. В крайна сметка и аз имам вина, че е тук.

— Правилно казваш — одобри думите му Банри. — Да вървим при пещерите и да вземем с нас сандъка на вещицата. Амос ще може да проучи неговото съдържание и да направи и други чудеса. Хелмик, води, ние ще те следваме.

Екипажът пое на път, съпроводен от мърморенето на Юло:

— Аз изобщо не съм се записвал в онзи списък! Сега трябваше да си бъда в Упсгран. А какво правя тук? Загубени сме…

За да се поразсее от песимистичните му брътвежи, Беорф погледна към дракона. Той също не изглеждаше много доволен.

— Как се сети да го смалиш? — попита едрото момче приятеля си.

— На базата на едно бързо умозаключение — отвърна усмихнато Пазителя на маските. — Всяка вещица се нуждае от различни съставки, за да извършва своите магии. Спомняш ли си, че за тази цел на Лолия винаги й трябваха кокошки, свещи, пиявици и куп други неща. Казах си, че сандъчето-медальон сигурно е съдържало помощните средства на Бая Гая. Предположих също, че магията за смаляване би могла да подейства и при дракона. Е, имах късмет! За щастие книгата й с магии не е много трудна за разбиране.

— Браво на теб — гордо го похвали Беорф.

— Сартиган винаги казва, че човек трябва да следва интуицията си…

— … да поема рискове…

— … но пресметнати! — извикаха едновременно двете момчета, като избухнаха в бурен смях.

— Единственото, което ме плаши — каза Беорф, станал отново сериозен, — е това сърце. Видя ли го? То още тупти в стъкленицата си. Какъв ужас!

— Мен също ме побиват тръпки от него. Ще прочета внимателно книгата и ще разровя щателно сандъка. Може би ще открием някакъв отговор.

Воден от Хелмик, екипажът доста бързо стигна до пещерите. Те се намираха в подножието на планинското възвишение, което Амос и Беорф бяха изкачили преди това. Мястото изглеждаше идеално за разполагането на лагер. Беоритите оставиха багажа си и след това се разпръснаха на различни страни да търсят храна. Банри освободи момчетата от тази задача и ги помоли да пазят лагера.

Докато чакаха завръщането на спътниците им, Амос съсредоточи вниманието си върху сандъка на вещицата, а Беорф тръгна да изследва по-навътре пещерите.

Младият Пазител на маските прочете задълбочено книгата с магиите. Той откри в нея рецепти за отвари и магически заклинания, но нищо, което да му подскаже защо сърцето се намираше в този сандък. Човешкият орган, потопен в гъста, полупрозрачна течност, стоеше точно в средата на стъкленицата. Тогава Амос си помисли за Лолия. Младата магьосница щеше да му бъде от голяма помощ за проучването и обяснението на тази книга.

Беорф се завърна с празни ръце от своето изследване на пещерите. Едрото момче се отпусна тежко до приятеля си и каза:

— В тези пещери няма нищо. Абсолютно нищо! Надявах се да открия нещо интересно, като примитивни рисунки, руни или някое съкровище. За съжаление човек невинаги печели и понякога се случва пещерите да са просто обикновени дупки в скалите.

— Как е нашият приятел в бурканчето?

— Спи. Дадох му да изяде няколко щуреца и, изглежда, се засити. Ако някой ми бе казал, че един ден ще се разхождам с дракон в бурканче, нямаше да му повярвам! Какво ще правим сега? Никой не знае как да напуснем този остров. Ще ни трябва друг кораб. Мисля, че този път приключението ни ще свърши тук.

— Аз също не виждам изход от положението — въздъхна Амос. — Бих казал, че нищо не се получава.

— Питам се какво би казал Сартиган, ако беше тук — зачуди се на глас Беорф.

— Би казал — отговори Пазителя на маските, като имитираше учителя им, — че в най-мрачните моменти най-добре се вижда светлината!

— Ех, ако имахме коне, които препускат по водата, проблемът с кораба щеше да е разрешен! За съжаление такива не съществуват.

Амос се обърна към приятеля си и на лицето му грейна широка усмивка:

— Беорф, ти си гений!

— Пак не знам за какво говориш. Но ако смяташ, че съм гениален, сигурно имаш право.