Брайън Перо
Проклятието на Фрея (6)

5
Раздорът

Слънцето изгря над острова. Екипажът хъркаше така, че земята се тресеше, но този път Амос се бе погрижил да си вземе восъчни запушалки за ушите. Беше си спомнил първото си пътешествие с беоритите. От предишното си приключение момчето знаеше, че е по-добре да се екипира, за да е сигурно, че ще успее да поспи в един лагер с уморените човеко-мечки.

Младият Пазител на маските беше спал непробудно. Беше му топличко, както се бе увил добре в завивките си. Но внезапно почувства странното усещане, че е затворен в огромен копринен пашкул. Стана му горещо… може би прекалено горещо! Амос опита да се помръдне, но без никакъв успех. Странно, той отвори леко очи и…

— Паяци! Навсякъде има паяци! — изрева Касо, напълно паникьосан.

Пазителя на маските се разсъни начаса, сякаш бе полят със студен душ. Не можеше да направи и най-малкото движение. В полумрака на палатката видя да пъплят хиляди паяци. Бяха навсякъде! Големи и малки, тънки и доста тлъсти и дълги! Крачетата им се трудеха усилено да превърнат голямата палатка в огромен пашкул. Амос забеляза, че всички спящи бяха грижливо омотани, така че не можеха да помръднат и малкия си пръст.

Касо крещеше, опитвайки се да събуди екипажа. Скоро палатката се изпълни с викове. Обездвижени от паяжината, беоритите изразяваха бурно отвращението си, без да могат да се измъкнат от нея.

Почервенял от яд, че се е оставил така наивно да попадне в капан, Банри нападаше паяците, като се опитваше да ги захапе. Юло плачеше, призовавайки майка си, а Хелмик се мяташе като демон с надеждата, че ще се освободи. Напразни усилия, всички бяха омотани като наденици. Беорф изрева:

— Амос, направи нещо! Изгори тези проклети твари!

Младият Пазител на маските разсъждаваше бързо. Огънят, разбира се, щеше да изгори паяците, но така също и палатката, и нейните обитатели. Той имаше нужда ръцете му да са свободни, за да предизвика вятър, а водата в дадения случай не можеше да му бъде от голяма помощ.

— Нищо не мога да направя, Беорф! Наистина не мога. Трябва някой да освободи ръцете ми…

В този момент палатката се отбори и прекрасната Отарел се спусна към Амос. Тя измъкна сред гънките на полата си голям ръждясал нож и сръчно преряза паяжините около Амос. Сирената го хвана за ръката и го изведе навън.

— Благодаря ти, Отарел! — възкликна момчето.

— Хайде, Амос, ще ми благодариш по-късно — извика красивата героиня. — Направи нещо!

— Веднага — отговори Пазителя на маските, като зае странна ориенталска поза.

— Сега ще видим силата на магическите ти способности, млади самохвалко — промърмори под нос сирената.

Разкрачен, с ръце, събрани пред лицето, сякаш казваше молитва, Амос се съсредоточи, като дишаше дълбоко. После рязко разтвори ръце и нададе силен вик. Изведнъж в палатката се вдигна невероятна вихрушка и я повдигна на няколко метра от земята. В същото време паяците се разхвърчаха на всички страни, падайки по скалите и дърветата. По-малките излетяха чак до океана от другата страна на острова.

За да се предпази от евентуалното им завръщане, Амос тропна три пъти с крака по земята и се затича, описвайки кръг около беоритите, които все още бяха омотани в паяжина. След всяка негова стъпка избухваха пламъци, като образуваха огнена стена около приятелите му, която паяците не можеха да преминат.

С ножа на Отарел момчето освободи Банри. За няколко минути всички беорити се измъкнаха от пашкулите си и бяха готови да напуснат незабавно проклетия остров. Амос угаси огнената бариера. Паяците бяха изчезнали!

— Браво, Амос — каза Беорф на приятеля си. — Още веднъж сме ти длъжници. Отдавна не те бях виждал да правиш магия… Сега наистина се владееш по-добре!

— Да кажем, че уроците на Сартиган не са отишли нахалост — отговори гордо младият Пазител на маските. — Но мисля, че по-скоро Отарел е тази, на която трябва да сме признателни. Благодарение на нейната смелост ние сме още живи. Ако не беше тя, тези паяци щяха да ни изсмучат кръвта до последната капчица.

— Да, така е — съгласи се Беорф. — Благодаря ти, Отарел.

— Няма за какво — отвърна сирената. — Спях във водата, когато внезапно ме обзе някакво предчувствие. Излязох от океана и чух викове, идващи от палатката. Събрах цялата си смелост и влязох да спася Амос.

Знаех, че той може да направи нещо, за да ви помогне. Той е толкова… ловък!

— Странно — каза Беорф, като погледна отблизо сирената, — спала си във водата, а косите ти не са мокри! Предполагам, че съхнат много бързо. Или се лъжа?

— Но… — намеси се Амос, — какво се опитваш да направиш, Беорф? Тя ни спаси. Защо би ни лъгала?

— Няма нищо, Амос — въздъхна меланхолично Отарел. — Приятелят ти не ме познава като теб и е нормално да ми няма доверие. Косата ми изсъхна толкова бързо заради топлината, отделена от огнения кръг, който ти направи преди малко. Доволен ли си? — обърна се тя накрая към Беорф.

— Почти — отвърна рязко едрото момче. — Това обаче не обяснява защо притежаваш железен нож, който може да ръждяса и бързо да бъде разяден от морската вода. Не беше ли ти, Амос, който ми каза, че всички оръжия на сирените са направени от корали и раковини?

— Достатъчно, Беорф! — извика Пазителя на маските. — Не разбирам твоето ожесточение към Отарел. Може би ревнуваш, защото тя повече се интересува от мен, а не от теб? Не всички момичета са като Медуза, готови да ни предадат във всеки момент.

— Никога не съм казвал това — изръмжа Беорф. — И ти забранявам да говориш лоши неща за Медуза. Тя беше очарователна горгона, много по-хубава от тази лъжкиня Отарел!

— Извини се за това, което каза, Беорф! — заяви ядосано Амос. — Извини се, иначе…

— Иначе какво? — изрева Беорф, като запретна ръкави. — Ще те тръшна на земята, преди да си успял да използваш някое от твоите заклинания.

— Ти си твърде бавен и предвидим, за да представляваш заплаха за мен! — саркастично му се присмя младият Пазител на маските.

Те тъкмо щяха да стигнат до размяна на удари, когато Рута валкирията рязко се намеси:

— Вместо да се биете, елате да ни помогнете при товаренето на кораба! Ще си уредите сметките след това. Ако искате, може дори да ви оставим на острова. Така ще можете да се избиете на спокойствие. За момента ни трябва помощ. Веднага!

Беорф отстъпи няколко крачки, изръмжа, оголвайки острите си кучешки зъби, и се отправи към кораба. Пазителя на маските го последва, придружен от сирената.

— Съжалявам — прошепна му тя. — Аз съм виновна за случилото се. Ще си тръгна и ще ви оставя теб и приятеля ти…

— Не, Отарел — отговори Амос. — Вината не е твоя, а негова. Беорф е упорит и си въобразява грешни неща за теб. Мисля, че ревнува… виждаш ли, ние сме като братя, винаги заедно, винаги впускайки се в приключение, а сега… да кажем, че се занимавам по-малко с него… и… ами смятам, че той го понася зле.

— Няма значение, важното е, че ти ми имаш доверие — прошепна сирената и го хвана за ръката.

* * *

Дракарът отново излезе в открито море и беоритите, разстроени от липсата на сън, се заловиха за греблата, като мърмореха. Амос седна до Беорф в предната част на кораба и двете момчета загребаха в ледено мълчание. Двамата не си говореха и не се поглеждаха.

Беоритите бяха настанили удобно Отарел в средата на дракара, близо до мачтата. Седнала върху дебелите кожи, с развети от вятъра дълги черни коси, младата сирена изглеждаше като туристка във ваканция. Амос не можеше да се сдържи да не я поглежда често с крайчеца на окото. Беше толкова красива! Беорф също я гледаше, но като се питаше коя бе тя в действителност и защо лъжеше толкова упорито.

Минаха много часове, без беоритите да престанат да гребат. В един момент Банри им нареди да направят заслужена почивка. Вятърът духаше доста силно и можеше сам да движи кораба.

Ожаднели, човеко-мечките отвориха едно от буретата с питейна вода. Откриха множество паяци да плуват на повърхността на водата, която имаше кафяв цвят.

— Мръсни гадини! — изрева Хелмик. — Удавили са се и са отровили водата ни! Сега тя не става за пиене!

— Проверете всичко! — заповяда Банри. — Вижте и виното, и храната! Бъдете внимателни, от това зависи нашето оцеляване!

За всеобщо отчаяние не бе останало нищо, годно за консумация. Буретата с бира и вино също бяха заразени. Месото беше покрито с бели петна, а всички запечатани гърнета бяха отворени. Нищо! Всички продукти бяха развалени. Капитанът нареди да ги изхвърлят през борда.

Членовете на екипажа се подчиниха, като на лицата им бе изписано недоволство.

— Каква неприятност! — въздъхна Рута. — Пътуването ни е сериозно застрашено. Как ще оцелеем в морето без храна и вода? Ние сме добри рибари и бихме могли да потиснем огромния си апетит. Но въпреки това главният проблем си остава: къде да намерим вода?

След като направи справка с картите си, Касо заяви, че на запад има група острови, които отстоят на осем дни плаване. Имаше ли питейна вода на тях? Той не знаеше.

Тогава беоритите насочиха погледи към капитана си, очаквайки неговите заповеди. Той им обясни, че има три възможности. Първата бе да поемат по обратния път и да се приберат в Упсгран. С малко късмет щяха да пристигнат обезводнени, но живи. Втората възможност бе да се върнат на острова с паяците и да потърсят вода. Третото и последно решение — да се опитат да стигнат до архипелага, фигуриращ на морските карти на Касо, с риск да не открият на него вода.

— Знаете — добави Банри, — че според нашите закони трябва да гласуваме, за да вземем решение.

— Аз — заяви Хелмик Ненаситния — ще се хвърля в морето, ако решите да се върнем в Упсгран. Предпочитам да умра, борейки се, отколкото да се прибера вкъщи с набедена глава като бито куче. Или печеля, или губя, но не спирам насред едно приключение.

— Ами добре, хвърли се във водата! — извика Юло. — По-добре да се върнем живи и да предприемем отново пътешествието. Ще бъде напълно глупаво да рискуваме живота си заради толкова абсурден принцип.

Ще пристигнем на острова на Фрея с няколко седмици закъснение, и това е всичко! Няма закъде да бързаме.

— Аз пък съм оптимист — рече Касо. — Вятърът е добър. Да си опитаме късмета на запад.

— Напомням ви — добави Банри, — че всички трябва да сме съгласни, преди да потеглим в която и да е от двете посоки. Свали платното, Гой, ще останем тук, докато не постигнем единодушие!

— Аз искам да се върнем у дома — обади се Пьотр великана. — Гладен съм…

— Хайде сега — намеси се Рута валкирията. — Губим време. Вземи решение, Банри, и да вървят по дяволите всички други мнения!

— Имаме си закон и трябва да го спазваме — заяви Алре Секирата, като си мереше думите. — Банри е капитан на дракара и старейшина на селото. Той е длъжен да прилага стриктно закона, иначе ще настъпи анархия.

— Аз пък — подхвърли Гой, като си чистеше ушите — мисля като брат ми Касо. Семейство Азулсон е единодушно: трябва да продължим пътя си.

— А вие какво мислите? — попита Банри момчетата.

— Смятам, че трябва да продължим пътя си и да рискуваме всичко — отговори уверено Амос.

— А аз… — рече Беорф тревожно — пих вода малко след като потеглихме и мисля, че се разболявам.

Едрото момче се наведе над фалшборда^[1] и шумно повърна. Беоритите се спуснаха към него и го настаниха на мястото на Отарел. Тя се озова седнала на предишното му място, съвсем близо до Амос.

— Състоянието на приятеля ти изглежда лошо — каза красивата сирена. — Надявам се да не стане твърде сериозно.

— Аз също — отговори Амос, като наведе глава. — Сега изпитвам угризения за случилото се сутринта. За първи път се караме. Обикновено винаги сме се спогаждали. Не разбирам какво става.

— Това е нормално — увери го Отарел окуражително. — Не познавам някой, който да не се е карал в някакъв момент с приятеля си. В живота винаги възникват недоразумения. Приятелят ти държи много на теб. Той се страхува да не те загуби. Това, че ние с теб се разбираме добре, не означава, че той ще ти бъде по-малко приятел. Единственото, което искам, е да ми даде мъничко шанс.

— Да, имаш право! Остани тук, Отарел — каза Пазителя на маските, като се изправи, — ще отида да видя дали не мога да му помогна с нещо.

Сирената се усмихна в знак на съгласие. После, като остана сама в носовата част на дракара, погали медальона си и промърмори под носа си:

— Върви, малък негоднико! Опитай се да помогнеш на своето приятелче, което умира. Ах, клетият Беорф! Колко е ужасно животът му да свърши така: сам насред морето, изоставен от всички! Нали, Гюнтер? Това едро и силно момче не знае какво го очаква. Тази отрова е много силна и няма противоотрова. Твърде късно е за него. То не знае, че постепенно кръвта му ще почернее и по тялото му ще избият стотици гнойни пъпки. Ще страда както никога досега. Кожата му ще изсъхне и ще се налюпи на парчета, костите му една по една ще се счупят, но сърцето, дробовете му и мозъкът му ще се запазят в отлично състояние. Ти, Гюнтер, знаеш какво означава това. Знаеш го, нали? Той ще остане в съзнание по време на агонията, както твоята дъщеря, Гюнтер! Ще има същата съдба като очарователната ти малка дъщеричка. Естествено няма да мога да използвам тялото му, за да направя детско олио, което е така необходимо за летежа на вещиците, но пък ще се възползвам от Амос. Хайде, Гюнтер, не се ядосвай! Преди да умре, Беорф ще ми каже къде е скрил драконовото яйце. Не, не видях да го товари на кораба тази сутрин. Тъй като всички провизии бяха хвърлени в морето, то сигурно е съвсем наблизо. Но къде? При все това търсих навсякъде, но не го видях. Няма да чакаме дълго, Гюнтер. Търпение… търпение.