Брайън Перо
Проклятието на Фрея (13)

12
Изгубени в океана

Рано сутринта Гой събуди екипажа. Беше напълно паникьосан:

— Хипокампите! Нашите морски коне са изчезнали!

— Какво говориш, Гой? — попита Банри, като трудно отвори очи.

— Не можех да заспя и си рекох да отида и да се опитам да възстановя равновесието във впряга от морски коне. Слязох с една въжена стълба и тогава забелязах, че вече нямаме хипокампи. Нито един!

— Ето ни насадени на пачи яйца — измърмори Рута, която бе чула разговора.

Банри отиде да се увери лично в думите на Гой. И наистина, морските коне се бяха развързали от впряга и бяха отплавали. Без тях, лишен от друга двигателна сила, корабът представляваше само една проста плаваща черупка. Какво да правят?

Макар че Амос имаше власт над водата, въздуха и огъня, в дадения случай тя не можеше да му послужи за нещо особено. Той не беше достатъчно силен, за да предизвика порив на вятъра, способен да премести кораба.

Момчето опита отново да повика келпитата. За съжаление този път неговото съобщение не бе предадено и остана без отговор.

— Заклещени сме тук — констатира Банри с известно отчаяние в гласа.

— Какво ще правим? — попита нервно Юло. — Хранителните ни запаси намаляват и скоро ще свърши питейната вода.

— Не знам — призна си Банри, като сведе глава. — Някой има ли идея? Амос, твоята магия може ли да ни помогне с нещо?

— Не мисля — отговори Пазителя на маските. — Блъскам си ума, но не знам как да се измъкнем оттук. Силите ми са още ограничени. Опитах да извлека солта от морска вода, за да можем да я пием, но не успях. Ако притежавах другите вълшебни камъни на маската на водата, сигурно щях да успея.

— Ако разбирам добре — подхвърли Юло, вече малко паникьосан, — осъдени сме да останем на този кораб и да се надяваме единствено на чудо.

— Вярвам, че сигурно ще се случи нещо добро — увери го Банри. — Преживявали сме и по-лоши неща, нали? След като потеглихме, срещнахме вещица, пълчища паяци и морски змии. Всичко това плюс Сивия човек и опожаряването на нашия дракар. Загубихме наши приятели и сега, ето ни затворници на този кораб насред морето. Не можем да избягаме в нито една посока. Да пестим енергията си, думите си и да се предпазим от слънцето. Това ви съветвам.

— Да се настаним в трюма — предложи Рута, като взе вещите си. — Там ще бъдем на сянка.

— Много бих искал да ви съобщя, че наблизо има остров — добави Касо, — но нямам карта на този океан.

Екипажът се настани в трюма и чакането започна. На всеки час Банри се качваше на палубата, за да се взира в хоризонта. Търсеше остров, голям риф или някаква гостоприемна суша. Нищо. Час след час нищо не се виждаше, докъдето поглед стига.

* * *

Измина една седмица, без положението да се подобри. Като гледаше звездите, Касо забеляза, че корабът не бе помръднал нито на сантиметър. В океана обикновено има водни течения, които тласкат корабите насам-натам. Вълните и вятърът отнасят всички плаващи предмети, както дребните, така и едрите. Но корабът на келпитата стоеше неподвижен. Човек би казал, че някаква огромна котва го задържаше. При все това Гой и Банри се бяха гмуркали да проверят дали нещо пречеше на кораба да се движи, но не бяха открили нищо.

— Изглежда, боговете са против нас — заяви капитанът.

— Ние сме жертва на някой бог, които иска смъртта ни — продължи Касо. — Няма изход. Този кораб ще бъде нашият гроб.

— Знаех си, че трябваше да остана в Упсгран — процеди през зъби Юло. — Никога няма да видя отново моята зеленчукова градина и цветята си. Във великите легенди на този свят ще пише, че Юло Юлсон, мъжът, който уби дракона от Рамусбергет с един саблен удар, е изчезнал окаяно в морето.

— Жертва сме на машинациите на Локи и освен ако не можем да летим, всички ще умрем — въздъхна Рута валкирията.

— Освен ако не можем да летим! — извика Амос. — Ами да, защо не се сетих за това по-рано?

Момчето се спусна към сандъка на вещицата и го отвори.

— Добре. Ще се опитам да ви обясня идеята си по най-добрия начин. Първо, в този сандък има куп отвари и прахчета, масла и странни смеси. Естествено аз не знам как се приготвят, но с помощта на книгата с магии несъмнено ще мога да ги използвам. Доказателство за това е драконът, който смалих и който продължава да си стои в бурканчето. В тази книга има едно заклинание, с което Бая Гая се е превърнала в гарван.

— Дотук следим мисълта ти — каза Банри. — Продължавай!

— Тази стъкленичка — поднови обяснението си Пазителя на маските, — изглежда, съдържа еликсира за преобразяване. Останали са две глътки. Предлагам да смаля сандъка на вещицата. После аз и Беорф ще се превърнем в гарвани. Вие ще закачите сандъчето като медальон на шията ми и двамата ще се издигнем във въздуха, за да потърсим острова на Фрея. Като стигнем там, ще намерим помощ и ще се върнем. Това е единственото решение.

— По-добре да опитаме това, отколкото да умрем от глад и жажда на този кораб — отговори Банри.

— Може би пак ще умрем — добави Рута, — но поне ще напуснем живота с надежда в сърцата си. Истинските воини се хранят с надежда, а не с примирение.

Юло и братята Азулсон изказаха одобрението си.

— В такъв случай да не губим време! — възкликна Амос, като отвори книгата с магии. — Добре, започвам от теб, Беорф. Вземи тази стъкленичка и изпий една глътка… не повече. А, да, сложи дракона в сандъка, ще го вземем с нас, защото ние носим отговорност за него. Ще сложим и личните си вещи.

Беорф се приближи и взе стъкленичката. Той я поднесе към носа си и направи гримаса на отвращение.

— Тази миризма наистина е противна. Човек би казал, че е от овчи изпражнения, примесени с развалени яйца.

— Пий, Беорф — нареди му меко Пазителя на маските, — това е единственото решение.

— Добре, добре — съгласи се едрото момче, като си стисна носа. — Не се притеснявай, няма да изпия повече от глътка.

Беорф отпи, тръсна силно глава, като възкликна с погнуса. Амос погледна в книгата и изрече със силен и ясен глас:

— Васлимас мас корбо, мас мас коите, валимас и жул!

Едрото момче бе разтърсено от спазми, свлече се на земята и веднага се превърна в гарван. Краката и цялото тяло на птицата бяха покрити с козина. Само на крилата имаше пера. Амос отдаде това странно явление на факта, че приятелят му беше беорит и че сместта не е била създадена за неговата раса. Той научи няколко заклинания наизуст и сложи книгата с магиите в сандъка. После момчето го посипа с бял прах и изрече:

— Атон на бар оуф, оуг игнакар килк!

Сандъкът моментално се смали колкото медальон. Пазителя на маските набързо изпи последната глътка от стъкленичката и произнесе:

— Васлимас мас корбо, мас мас коите, валимас и жул!

Почувства силни болки по цялото тяло и след миг се превърна в птица. Момчето имаше чувството, че всичките му кости се счупиха на хиляди парченца. Когато носът му се преобрази в човка, а черепът му промени формата си, усети непоносима горещина, сякаш го изгаряха жив. Беоритите завързаха медальона на шията му и занесоха двамата пернати приятели на палубата. Гой държеше Амос, а Банри носеше Беорф. Едрото момче грачеше паникьосано. То се опитваше да каже на сънародниците си:

— Не ме хвърляйте във въздуха! Не знам да летя. Трябва да свикна с крилата си. Не ме хвърляйте във въздуха!

Разбираше го само Амос, който му отвърна:

— Разтвори крилата си, Беорф, и всичко ще е наред.

— Всичко ще е наред? — нервирано повтори едрото момче. — Ти имаш пера, а аз козина! Познаваш ли много космати животни, които могат да летят?

— Крилата ти са покрити с пера — каза Амос, като се опитваше да успокои приятеля си. — Трябва да махаш с ръце… искам да кажа с крила.

Беоритите тържествено се отправиха към предната част на кораба и с театрален жест хвърлиха двете птици зад борда. Амос разпери крила и започна силно да ги размахва. Почувства как въздушните течения го подеха и разбра, че не е необходимо да се изморява много, за да се задържи във въздуха. Всичко бе въпрос на равновесие.

Колкото до Беорф, той също разпери крила и планира няколко метра, преди да забие глава в океана. Трябваше да удвои усилията си, за да се измъкне от това лошо положение. Като махаше яростно с крила, той успя горе-долу да се измъкне от водата. На кораба беоритите му подвикваха окуражително. Те изръкопляскаха бурно, когато косматата птица най-после се отдели от морската повърхност и бавно взе да се издига във въздуха. Амос планира и се спусна да се присъедини към своя приятел.

— Добре ли си, Беорф? — изграка младият Пазител на маските.

— Да. Водата е хубава.

— Забрави ли, че сме птици, а не риби? — присмехулно му подхвърли Амос.

— Много смешно — отвърна Беорф, леко засегнат. — Наистина много смешно!

— Хайде, Беорф, да се издигнем по-високо, за да видим дали няма да зърнем някой остров.

— Мини напред, аз ще те следвам.

Двата гарвана се издигнаха чак до облаците.

— Погледни! — извика Беорф. — Виждам нещо ей там.

— Къде? — попита Амос, като погледна към водната повърхност.

— Не в океана. Ей там, напред.

— О, не!

— Какво е това? — попита Беорф, който не различаваше добре формата на летящото животно. — То се спуска към нас. Не е ли така?

— Определено е така, някой наистина иска да ни причини зло. Животното, което лети към нас, е грифон.

— Грифон?

— Да, спомням си, че четох описанието на това животно в „Ал-Катрум, териториите на мрака“. Задната половина на тялото му е като на лъв. Има голяма опашка и дълги остри нокти на задните крака, докато предната част на тялото му, главата, ноктите на предните му крайници и крилата са като на орел. Очевидно притежава необикновена сила и може да вдигне от земята цял кон. Живее в планини, пещери и крайбрежни скали.

— Което ще рече, че сушата не е далече.

— Първо трябва да се отървем от него — отвърна Амос, — защото той определено се е насочил към нас и мисля, че намерението му е да ни изгълта за закуска.

— Странно, бях чувал, че грифоните били мили животни — възкликна Беорф, летейки с пълна скорост.

— Празни приказки за деца. В крайна сметка ще можеш лично да установиш благия му характер и добрите му обноски. Внимавай! Ето го!

Грифонът нададе пронизителен крясък, който ги накара да потреперят. Беше малко по-голям от кон и летеше с лекотата на грабливите птици. Перата му — тъмносини на главата, черни на гърба, червени на гърдите и бели на огромните му крила, му придаваха необикновен облик. Грифонът имаше и дълги, щръкнали и заострени уши, които напомняха на тези на магаре или на заек. Задната част на тялото му бе покрита със златиста козина.

— Беорф — извика Амос, — нали преди малко ме попита дали познавам някое космато животно, способно да лети? Ами ето ти едно. Искаш ли да те представя на него?

— Не, благодаря — изрева Беорф. — Много мило от твоя страна, но нямам нужда от приятел като него.

Грифонът прелетя точно над Беорф, като се опита да го хване с човката си. Беоритът запази самообладание и пикира рязко към морето. По този начин той избегна смъртоносната атака.

Като продължи пътя си, животното връхлетя Амос и го сграбчи с ноктите на десния си крак. Момчето почувства огромен натиск, от който му секна дъхът. Свидетел на сцената, Беорф се спусна върху грифона и заби човката си в тила му. Този ответен удар разяри чудовището, което само с едно движение се преобърна и сграбчи беорита с ноктите на другия си крак. Сега и Беорф беше негов пленник.

— Какво ще правим? — изграка той, поглеждайки към Амос.

— Не… не знам — отговори на пресекулки Пазителя на маските, който се задушаваше. — Мис… мисля, че ще ни отнесе в леговището си, за да… за да ни разкъса.

— Имаш ли някакъв план?

— Мисля по въпроса. Правя само това.