Брайън Перо
Ключът за Браха (9)

8
Кралство Омен

Харон излезе при корабния трап с вик:

— Бъдете готови да се посместите, любезни пасажери! Пристигаме в кралство Омен!

Амос притича към десния борд, за да погледне над бастингажа^[1] на кораба. Сърцето му биеше до пръсване. Омен беше родното му място. Тук беше пораснал, бе се научил да разбира гората и бе срещнал сирената Кривания. В главата му нахлуха спомени. Сякаш отново се върна при старата къщурка, строена от баща му, малката градинка на майка му и дългите разходки из гората. Картините от реката, от рибарския пристан и великолепните планини наоколо сякаш изникнаха пред очите му. Той усети полъха на морето, който все така властно изпълваше въздуха над това кралство.

Корабният трап се спусна и Амос видя, че край кея се е насъбрала внушителна тълпа. Гробището бе пълно с души, които търпеливо очакваха кораба. Момчето се запита какво ли злокобно събитие е могло да погуби толкова хора в мирните земи на Омен. Като че ли всички обитатели на кралството бяха тук! Всички бяха мъртви! Несъмнено голяма беда ги бе сполетяла, по едно и също време. Привиденията край кея имаха дълбоки рани по телата си. Очевидно бедствието не беше оставило жив човек. Гледката на жените и децата, очакващи кораба, беше покъртителна. Йерик се приближи до Амос:

— Това е война, нали, господарю Дарагон?… Ето там и там… раните по тях. Тези хора са… как да кажа… са били… да речем… посечени с меч. Дошъл е… как да кажа… някой или… да речем… армия… във всеки случай… нещо не добро!

Първи на кораба се качи Едонф, господар и владетел на земите на Омен. Той никак не се беше променил. Беше все така тлъст и все още приличаше на едра жаба. Имаше три внушителни гънки тлъстина на гушата си, а изхвръкналите очи му придаваха комично грозен вид. Той веднага разпозна Амос:

— Много се радвам, че и ти си умрял! — с театрално движение обяви дебелакът. — Беше крайно време този кораб да пристигне, чакаме го с дни. Бихме ли, бихме камбаната! Даже не можеш да напуснеш проклетото гробище! Впрочем, мошенико, твоето магаре изобщо не пусна злато и целият град ми се подигра. Измислих хиляди начини да се разправя с теб… всъщност това вече няма никакво значение…

— Мога ли да ви попитам какво се е случило? — учтиво попита Амос някогашния си господар.

— Голяма беда сполетя моето кралство — отвърна владетелят. — Никой не можа ясно да разбере как и защо стигнахме до това положение. Проблемът всъщност бе в изненадата! Докато се усетим, за по-малко от час всички бяхме мъртви!

— Не разбирам — каза Амос. — Някакво природно бедствие ли ви сполетя изневиделица?

— По-лошо — сериозно отвърна Едонф. — Беше демон! Истински звяр, изскочил от преизподнята! Той дойде в една мрачна и безлунна нощ. Беше висок, с белег от саблен удар на лицето и носеше огромен меч. Без никакво предупреждение той изтреби цялото население! Къща по къща, умъртви всичко живо! От безпомощните старци до беззащитните деца, не прояви милост към никого. После се качи в замъка, моето укрепено местенце. За броени минути хвърли в бяг цялата ми лична гвардия. Нито един от войниците ми не успя да се задържи и три секунди пред него. Казвам ти, същински демон! Впрочем, на челото му беше татуирана думата „убиец“. Само демон може да притежава такава сила, такава дързост и такъв белег на лицето.

Момчето вече наместваше в ума си парчетата от мозайката. По описанието на Едонф Амос веднага разбра, че демонът е Йон Пречистващия, някогашният господар на Рицарите на светлината в Брател велики.

— Какво стана после? — попита той.

— Този демон ме измъкна от леглото — продължи Едонф — и ми каза, че си присвоява моето кралство за няколко години. Мечът му прониза тялото ми и душата ми незабавно се озова в гробището. Е, това се случи и с всички други, освен с онзи там. Гледай, той се качва на кораба. Никой не го познава. Появи се тук преди няколко дни. Никога не говори и си стои тихо и кротко в ъгъла. Доколкото видях, гърлото му е прерязано.

Амос приближи до въпросния човек и веднага разпозна готвача от Берион, онзи, когото Лолия бе преследвала с нож.

— Какво ти се е случило? — подвикна Амос.

— Вие сте тук?! Значи наистина сте мъртъв? Чернокожото момиче наистина ви е убило? — удиви се готвачът.

Амос нямаше никакво желание да говори за пътешествието си, нито за причините, поради които се намираше на този кораб, затова кимна утвърдително. Тогава готвачът изля пред него всичко, което се беше насъбрало в душата му.

— Сега, когато вече ми е все едно, мога да ви кажа всичко. В действителност няколко седмици бях шпионин на един велик рицар, който имаше герб със змийски глави. Никога не ми каза името си, но аз му се възхищавах. Сега мнението ми за него е съвсем различно, но това няма значение. Тогава ми бе обещал петдесет златни монети, ако му доставям сведения. Говореше за някаква стара обида, за която трябвало да отмъсти. Искаше да знае всичко, което става в Берион. Една вечер научих, че са извадили тялото ви от земята, за да ви отнесат в някаква далечна пустиня…

— Я почакай! — прекъсна го Амос. — Казваш, че са ме изровили? Че са извадили тялото ми от гробищата?

— Да, заради чернокожото момиче. Тя бе обладана от нещо като дух… Казваше се барон… барон някой си, не мога да си спомня. Гласът й стана много дебел и тя заплаши всички присъстващи, като поиска тялото ви по най-бърз начин да бъде отнесено в пустинята… пустинята… не, и това не помня…

— Тя каза ли защо трябва да пренесат тялото ми там? — Амос беше все по-заинтригуван.

— Каза, че вие не сте наистина умрял! Трудно е да се разбере. Съжалявам, не знам нищо повече, освен това, че маската, която тя ви даде, всъщност е подарък от онзи барон. То било, за да ви размекнат, да спечелят доверието ви или нещо такова.

Уриел, който стоеше съвсем наблизо, внимателно слушаше разговора. Тъкмо този момент избра той, за да разкаже собствената си история. Сет му бе възложил съвсем конкретна мисия. Ученият се прокашля и обяви:

— Ще занесат тялото ви в пустинята Махикуи.

— Но защо? — зачуди се Амос. — И откъде ти знаеш това, Уриел?

— На втория ви въпрос ще отговоря, като ви напомня, че съм изучавал много легенди и предания, за да разбера душевността на различните народи. А сега на първия — защо пренасят тялото ви в Махикуи? Много просто! Мога да ви кажа, че понастоящем ние плаваме към Браха, Града на мъртвите. В действителност този град е съществувал дълги години в реалния свят. Великолепен град, несравним в красотата си! Той бил затрупан от пясъците на пустинята Махикуи по време на свирепа буря. После боговете избрали това място да приютява душите на мъртвите, преди да ги изправят пред Страшния съд. Построили две врати — едната водела към астралните светове на боговете на доброто, а другата отвеждала право в отрицателните полета на боговете на злото и хаоса. Мъничка част от този град съществува едновременно в света на мъртвите и в света на живите. Изглежда, това е единствено по рода си място. Казано е, че в голямата пирамида в центъра на града има ритуална зала. Това помещение е връзката между двете вселени. То се намира на върха на пирамидата и оттам е възможно човек да премине от единия свят в другия. Живите същества, които ходят в тази пустиня, могат да видят крайчеца на пирамидата, който се подава от пясъка, и да влязат вътре през една тайна врата. Обаче за мъртвите, които пристигат в Браха, върхът на тази пирамида е невидим, защото постоянно е забулен от облаци. Хитро, нали?

— Ясно — замислено каза Амос. — Ако те разбирам добре, Уриел, от тази ритуална зала на върха на пирамидата мъртвите могат да преминат в света на живите и обратно, така ли?

— Точно така! — възкликна ученият.

— Но как? — попита момчето. — С каква магия е възможно това?

— Не знам… Търсих доста, но нищо не открих! — отвърна малко смутен Уриел. — Тези познания са загубени в нощта на времето. Наричат го Тайнството на божествения глас, много мощна магия, която е недостъпна за хората.

Йерик се наведе към тях. Раздразнен, че не участва в разговора, той машинално се опита да нагласи главата върху раменете си, но тя се килна назад и замалко да се търкулне зад борда. Улови главата си и извика:

— Ето това се опитвах да ви обясня! От… да речем… мига, в който вие и аз се заговорихме. Помните ли, господарю Дарагон? Първия път исках да ви кажа… да речем… всичко това, а?

— Да, обаче все още не разбирам твоята история с ключа — усмихна се Амос.

— Нека ви обясня — намеси се Уриел. — Това е още една стара легенда, древна колкото и тази за Града на мъртвите.

— Е, добре, да речем… хайде… направете, ако обичате, така, че момчето… значи… да разбере! — настоя Йерик, зарадван от красноречието на Уриел.

— От историята, която знам, и от онова, което дочух от вашите разговори — започна Уриел, — мисля, че мога да хвърля светлина върху мисията ви в Браха. Току-що ви разказах за двете врати…

— Да, помня много добре — потвърди Амос.

— Е, тези врати сега са затворени и тримата съдии са в голямо затруднение. Градът е претъпкан с души, които прииждат всеки ден с кораб, а вече няма изход, през който да си отиват! Нали така, Йерик?

— Ами да, простичко казано… да речем… съвсем простичко… отлично… точно… точно в десетката! — отговори секретарят на съдията Мертелус.

— И така! — продължи Уриел. — Вие трябва да им помогнете да отворят проклетите врати. Вероятно са били затворени от боговете по неизвестни причини. Но съществува ключ. Легендата разказва, че първият съдия на Браха поръчал на един елф да изработи ключа тайно от боговете. Точно както при вас, млади господарю Дарагон, душата на елфа била изтръгната от тялото му, като му обещали, че тази смърт е временна. Но когато завършил работата си, на ключаря му бил отказан достъпът до света на живите. Бил измамен! Ядосан, че се е оставил да го излъжат и че не може да се съживи, елфът скрил ключа някъде в недрата на града. Омагьосал го така, че само живо същество да може да се сдобие с него. После поставил двама страховити пазачи да го охраняват и изчезнал, без да каже и дума на никого. Така е според легендата, но… този елф все пак се е доверил на някого, щом дори и аз знам тази история. Ако наистина си беше мълчал, никога нямаше да чуя това предание!

— Ами да… уф… това си е едно добро… добро обяснение! — изказа се Йерик, силно впечатлен от лекотата, с която Уриел лъжеше.

— Твърде невероятна история — замислено додаде Амос. — Все пак това е само легенда.

— Така е… но такива разкази винаги сочат някаква следа, която не бива да се пренебрегва — отвърна Уриел.

Амос се отдръпна, за да помисли. Уриел изгледа Йерик и прошепна:

— Мога да лъжа толкова добре, колкото и да убивам!

— Ние… смятам… много добре го манипулираме… След всичко, което му разказахме… той ще направи точно каквото ние… впрочем… каквото Сет очаква от него…

— Това момче ми харесва. Жалко, че трябва да го премахна! — изрече Уриел.

* * *

Малко по-нататък Амос размишляваше, загледан в променящия се пейзаж. Ако Лолия е настояла тялото му да бъде пренесено до пирамидата, тя със сигурност е имала сериозни основания да поеме такъв риск.

„Според легендата за ключаря елф — казваше си той — ключът може да бъде взет само от живо същество, обаче… има само един начин да се влезе в Браха — във вид на призрак. В необходимия момент без съмнение ще трябва отново да вляза в тялото си, за да се сдобия с ключа. Ето защо Лолия носи тялото ми в пирамидата! Аз съм тук като привидение, за да открия скривалището на този ключ. Това, което се очаква от мен… Само че този сценарий крие още нещо, което не ми е известно. Боговете не са затворили портите на небето и на ада просто така… Много бих искал да разбера какво се крие зад всичко това!“

Корабът на Харон, вече пълен до пръсване, най-после се отдели от кея на гробището на Омен. На борда плаваха всички обитатели на Острова на прокълнатите, както и всички жители от владенията на покойния Едонф, като към тях се добавяха и прибраните от разни крайречни гробища души. От трюма до най-високата палуба всичко бе населено с призраци! Харон обяви от корабния трап:

— Повече няма да качваме никого на борда, край на междинните спирки! Съветвам ви да се наместите добре, в Браха ще бъдем чак след три седмици!

— Три седмици! — въздъхна Амос. — Следващия път ще си наема каюта.