Брайън Перо
Ключът за Браха (20)

19
Новото пробуждане

В една прохладна септемврийска утрин Амос кротко спеше в стаята си, когато приятелят му Беорф нахлу като ураган. Видимо разтревожен, дебеланкото изрева:

— Ставай, Амос! Господарят Жюно те вика в двора на замъка. Не се бави, важно е!

Още неразсънен, Амос се надигна и светкавично се облече. Странно, цялото тяло го болеше. Ръцете и краката му бяха неестествено изтръпнали. Освен това имаше чувството, че е спал непробудно цели седмици. Набързо среса дългите си коси, сложи обецата си с форма на вълча глава и нахлузи кожената ризница, подарък от майка му. Когато излезе от стаята си, изведнъж се спря. Обхвана го непреодолимо усещане, че всичко това вече му се е случвало.

„Всяка сутрин излизам от стаята си — помисли си той — и в това няма нищо необичайно. Освен това Жюно е ранобудник и често ме кара да скачам от леглото. Но откъде тогава идва това усещане? Интуицията ми подсказва, че съм се запътил към нещо лошо.“

Слънцето току-що се бе показало, когато Амос се появи на мястото на срещата, във вътрешния двор на замъка. Всички обитатели на крепостта се бяха събрали и нетърпеливо очакваха младия Пазител на маските. Любопитна тълпа се бе струпала в полукръг около нещо или някого. Готвачите коментираха полугласно, докато стражите, рицарите и стрелците на кралството стояха в бойна готовност. Конярите бяха като препарирани, а прислужниците трепереха и си разменяха тревожни погледи. За пореден път на Амос му се стори, че вече е преживял този миг. Той гледаше лицата и телата, светлината, която постепенно заливаше околността. Може би бе виждал всичко това в съня си. До ушите му долитаха същите спорове, а оживлението на събралите се смътно му напомняше нещо. Но какво? Напразно ровеше спомените си — нищо от преживяното досега не му напомняше това събитие.

Напрегнат и готов да се хвърли в бой, Беорф вече стоеше на централния подиум, рамо до рамо с Жюно, владетел на Берион. Той изглеждаше силно разтревожен и все още бе облечен в нощната си риза. Бонето му, в жълти и зелени шарки, му придаваше комичен вид. Отдалече приличаше на възрастен клоун. Всички погледи бяха насочени към центъра на площада. Амос лесно си проправи път в гъстата тълпа, която се разделяше пред него. Родителите му Фрила и Урбан проследиха как синът им се присъедини към Жюно и Беорф на импровизирания подиум. И тук впечатлението за нещо вече преживяно го връхлетя с пълна сила. Сякаш момчето можеше да предскаже в най-големи подробности какво ще се случи само секунда по-късно.

В средата на множеството се бяха скупчили двадесетина мъже, гордо изправени и съвършено неподвижни. Кожата им беше черна като нощта, а по телата им имаше великолепни рисунки с ярките цветове на войната. Тези воини, дошли незнайно откъде, бяха с бръснати глави и носеха огромни накити от злато, скъпоценни камъни и животински кости. Те бяха леко облечени с дрехи от животинска кожа, които откриваха свободно мощните им мускули и дълбоките им бойни белези. Имаха широки и плоски носове, плътни месести устни, кървясали очи и остри зъби, а на гърбовете си босоногите мъже носеха гигантски копия. До тях се бяха излегнали пет черни пантери с провесени езици. Амос вече ги бе виждал. Картината му беше позната. Момчето не помръдна, а настойчиво загледа отряда чуждоземни воини.

Жюно се обърна към Амос и с приглушен и разтревожен глас му прошепна:

— Амос, момчето ми, изглеждаш ми съвсем объркан… Не си се събудил още, или какво? Ако искаш един добър съвет, разтъркай си добре очите. Накарах да те събудят, защото тези хора искат да се срещнат с теб. Пристигнаха пред вратите на града тази сутрин и изрично поискаха да се срещнат с теб. Това сигурно са демони, бъди много предпазлив! Погледни само котките им, гигантски са!

Амос погледна стария си приятел право в очите и промълви:

— Ако нещата тръгнат на зле, рицарите ти са готови за атака. При най-малък знак на враждебност ще ги пратят право в ада!

— Колко странно! — възкликна Жюно, невярващ на ушите си. — Тъкмо това щях да кажа! Откога четеш хорските мисли, млади магьоснико?

„От тази сутрин“ — отговори си момчето наум.

Амос се обърна към приятеля си Беорф и му кимна. Той веднага разбра какво се очаква от него. Слезе от подиума с Амос и застана на крачка зад него, готов да се превърне в мечка и да се намеси, ако трябва.

— Аз съм този, когото сте искали да видите — заяви Амос с напрегнат глас.

Чернокожите воини се спогледаха и бавно се дръпнаха настрани. Тогава всички видяха в центъра на групата момиченце на около дванадесетина години, което тръгна с горда походка към Амос. До този момент никой не го беше забелязал. Кожата му беше с цвят на абаносово дърво. Косите му, много дълги и сплетени на плитки, почти докосваха земята. На шията, кръста и китките си детето носеше бляскави златни накити. Широки гривни, красив колан с фино преплетени нишки, майсторски изработени огърлица и обеци с различна форма му придаваха вид на истинска принцеса. Беше прекрасна. Дискретен накит с удължена форма пронизваше носа й между ноздрите. Момиченцето носеше черна кожена пелерина и рокля от леопардова кожа, през която се виждаше пъпът му. Той беше украсен с позлатен накит, декориран със зелен камък.

Амос не можеше да откъсне поглед от обеците. Беше напълно сигурен, че едно такова бижу е било в устата му! Защо и как се е случило това? Беше му невъзможно да си спомни. Момичето спря пред Амос, погледна го право в очите и изрече:

— Аз съм Лолия, кралица на племето на догоните. Извървях много, много дълъг път от родната ми земя дотук, за да се срещна с вас. Барон Самди, моят бог и духовен водач, ми се яви и ми нареди да ви предам това.

Кралицата щракна с пръсти. Един от тъмнокожите воини пристъпи и постави в краката й дървено ковчеже. Тя предпазливо го отвори. Зрителите наоколо, у които любопитството надделяваше над страха, се скупчиха, за да зърнат тайнствения подарък.

— Вземете го! — тържествено обяви Лолия и почтително се поклони. — Сега това е ваше!

Маската действително беше вътре, както бе предусетил Амос. Момчето вдигна глава и напрегнато се усмихна на Лолия. Неспособна да се въздържи, тя прихна да се смее:

— Ама… аз имам черна кожа и бели зъби, а вие имате бяла кожа и черни зъби! Много любопитно!

В този момент, без да разбира защо, Амос осъзна съвсем ясно какво трябва да предприеме. Той извика с пълно гърло:

— Хванете тези хора!

Всички рицари незабавно се хвърлиха към догоните и ги обезвредиха. Чернокожите воини, изненадани от неочакваната атака, не успяха да реагират и не оказаха никаква съпротива. Амос извика на Беорф:

— Момичето, приятелю! Да легне на земята!

И върху Лолия мълниеносно се хвърли мощен мечок. Той я прикова към земята така, че да не може да помръдне и да използва магиите си. Страховит, дълбок и тътнещ глас излезе от гърлото на момиченцето, което изрева:

— Пуснете ме, смъртни, или скъпо ще ми платите!

Амос бързо се наведе над Лолия. Силно притисна долната й челюст. Като държеше устата й отворена, той пъхна вътре другата си ръка. Дълбоко в гърлото й момчето усети твърд и кръгъл предмет. С рязко движение той го дръпна и грубо го изтръгна. Всички видяха, че Амос държи в ръката си някакъв червен камък. Лолия нададе ужасен вик и загуби съзнание. Жюно, поразен от разигралата се сцена, попита:

— Но какво става, Амос? Кои са тези хора? А този камък? Обясни ни, моля те!

— Не знам как да ти обясня, Жюно, и не знам как да отговоря на всичките ви въпроси — отвърна Амос предпазливо. — Доверих се на инстинкта си и още не знам дали постъпих правилно. Наистина ли зъбите ми са черни?

— По-скоро изглеждат като боядисани — отговори му Беорф, възвърнал човешкия си облик. — Я си отвори устата да видя! Да, зъбите и венците ти са съвсем черни.

— Странно — продължи Амос. — Когато Лолия спомена зъбите ми, веднага разбрах какво трябва да направя. Камъкът, който извадих от нея, е драконит. Ако не го бях махнал, Лолия щеше да се превърне в дракон. Мисля, че по този начин предотвратих ужасна катастрофа. Барон Самди — този, когото тя нарича свой духовен учител — й е поставил клопка, като е сложил драконит в гърлото й.

— Но откъде знаеш всичко това? — настоя Жюно. — И защо зъбите ти са черни?

— Нямам и най-малка представа — вдигна рамене Амос. — Обаче знам какво трябва да направя с този камък.

Амос взе маската. Изработена от злато, тя представляваше лице на мъж, чиито коси и брада наподобяваха огнени езици. Момчето сложи драконита върху нея. После церемониално постави маската на лицето си. Пред погледите на цялото множество златната маска се сля с лицето му. Краката на Амос мигновено се подпалиха. Шепот на удивление пробяга из тълпата. Пламъците бавно плъзнаха от глезените до крайчеца на пръстите, после обгърнаха тялото му като хиляди огнени змии. Момчето заприлича на жива факла. По заповед на Жюно слугите започнаха да го заливат с кофи вода. Безрезултатно. Амос продължаваше да гори. Все така изправен, той вдигна ръка и каза:

— Не се тревожете. Сега маската е част от мен. Ние сме слети в едно.

След като горя известно време, силният огън започна да утихва. Пламъците постепенно угасваха. Маската бе изчезнала напълно от лицето на Амос. Жюно възкликна учуден:

— Е, младежо, сега разбирам това, което много пъти си ми разказвал. Беше ми казал, че маската на въздуха е част от теб и трябва да призная, че ми беше трудно да си представя подобно нещо! Сега го видях с очите си!

— Има четири маски — отвърна Амос. — По време на първото ни приключение се сдобих с маската на въздуха, а сега притежавам и тази на огъня. Остава да открия маските на водата и на земята. Трябва също да търся и камъните на могъществото, които ще ми помогнат да контролирам природните стихии.

Като се огледа, Амос съзря готвача, който шпионираше за Йон Пречистващия. Отиде при него и му рече:

— Знам, че ти си платен информатор на един от нашите врагове. Трябва скоро да се срещнеш с него, нали?

Готвачът падна на колене и умолително зашепна:

— Прав сте, господарю. Не ми причинявайте зло! Рицарят иска да устрои капан на Жюно и поиска от мен да го информирам кога владетелят на Берион ще напусне града. Обеща ми злато, много злато! Не ме наказвайте, ще ви кажа всичко! Ще ви кажа къде е срещата ни, ще ви разкрия всичко!

— Чудесно — заяви Амос и се обърна към Жюно: — Сега е наш ред да му устроим капан!

* * *

Готвачът излезе на поляната. Той нервно потриваше ръце и обилно се потеше. Йон Пречистващия се появи на огромния си ален кон, скочи на земята и бавно се приближи към шпионина. Щитът му беше украсен с герб, на който бяха изобразени огромни змийски глави. Мъжът свали шлема си. Той още носеше широкия белег на бузата и думата „убиец“, татуирана на челото му. Готвачът веднага започна:

— Дайте ми каквото ми обещахте и ще ви кажа всичко!

— Спокойно, жалък червей! — грубо му отвърна Йон. — Ще ти платя, когато ми кажеш това, което искам да чуя.

— В такъв случай няма да си имате работа с мен, а с него! — отговори готвачът и посочи с ръка към другия край на поляната.

На фона на утринната светлина в далечината се появи Амос, придружен от Беорф и Лолия. Той викна на рицаря:

— Предай се, Йон, или ще съжаляваш! Берионците са обградили поляната. Ти си в капан.

— Амос Дарагон? Ти ли си? Но ти трябваше да си мъртъв! Не трябваше да си тук!

— Както можеш сам да се убедиш, аз съм тук от плът и кръв! Казвам ти за последен път: предай се!

Йон се метна на коня и се втурна като вихър към момчето. В този момент от гората излязоха рицарите на Жюно. Амос им даде знак да не правят нищо. После затвори очи и протегна ръка към неприятеля. Йон усети как го залива вълна от непоносима горещина. Ризницата му се нажежаваше. Всичко метално върху тялото му пареше непоносимо. Конят, до който се допираше бронята, се вдигна на задните си крака и грубо изхвърли рицаря. Йон тежко зарови лице в прахоляка. Когато се изправи на крака, замаян от падането, започна да проклина земя и небе. Не можейки да понесе изгарянията от собствената му ризница, той я свали бързешката. Под смеха на Жюно и берионците, рицарят скоро остана почти напълно гол. Уязвен, той се втурна към Амос със сбити юмруци и стиснати зъби.

Всичко се развиваше точно според плана. Както се бяха разбрали, Беорф се преобрази на мечок и скочи върху Йон, сблъсквайки се с рицаря в движение. Смазан от свирепия удар, мъжът падна по гръб и остана известно време на земята. Точно колкото му трябваше на Беорф, за да го обезвреди, като вкопчи врата му между раззинатите си челюсти. Пленник на мощната мечешка паст, Йон омекна и каза:

— Хайде, хайде, всичко това е несериозно! Вече платих дълга си към вас. Осъдихте ме на скитничество! Татуирахте ме като добитък! Нищо не съм ви направил! Пуснете ме!

Амос и Лолия се приближиха до него. Пазителят на маските взе думата:

— Ти никога не ще ни оставиш на мира. Твоето желание за мъст те изгаря и заслепява. Аз имам задачата да възстановя равновесието в този свят и затова ти трябва да бъдеш спрян!

— Какво ще правите? Ще ме убиете! Или може би ще ме хвърлите в затвора? — явно засегнат попита Йон.

— Не — спокойно отвърна Амос. — Ако те затворим, ти сигурно ще намериш начин да се измъкнеш. Впрочем в Берион няма затвор. Няма и да те убием.

— В такъв случай — изсмя се Йон — нищо не можете да ми направите!

Амос се усмихна и помоли Лолия да се доближи. Момичето се наведе над тялото на рицаря. То носеше в ръце една кокошка. Жюно и хората му наобиколиха противника си и запалиха десетина свещи. Лолия започна да танцува около рицаря, като напяваше странни заклинания. Воините догони се подредиха в кръг около тях и със звуците на барабаните си заотмерваха ритъма на своята кралица. Пред вцепенения поглед на Йон Лолия взе душата на рицаря и я замени с тази на кокошката. Когато ритуалът завърши, кралицата на догоните помоли Беорф да пусне мъжа. Дебеланкото я послуша.

Страшният рицар веднага скочи на крака и започна да кудкудяка. Йон се огледа нервно наоколо и побягна, като пляскаше с ръце, ужасен от смеховете на присъстващите. Лолия, уморена, но доволна, каза:

— Готово, Амос! Ето един, който повече няма да стори зло на никого! Ако искаш, мога да ти дам кокошката. Но трябва да я държиш в клетка, тя със сигурност има лош характер!

— Много благодаря! — разсмя се Амос. — Сега тя е част от големия берионски кокошарник. Никога няма да хапнем от нейните яйца, повярвай ми!

— Още веднъж ти благодаря за това, което направи за мен — добави младата кралица. — Ти ме освободи от драконита и сега мога да се завърна в страната си. Народът ми е спасен! Догоните ще ти бъдат задължени до гроб! А на мен винаги можеш да разчиташ, ако някой ден изпаднеш в нужда. Моята сила и моята магия винаги са на твое разположение!

— Хайде! — радостно подвикна Амос. — Да се връщаме в Берион! Трябва да си починеш, преди да се върнеш у дома. Да отпразнуваме нашата победа!

— Надявам се, че ще има богато угощение — провикна се и Беорф, вече огладнял.

— Ще ти дадем толкова храна, че ще се пръснеш! — закани му се Жюно, като го тупна приятелски по рамото.

Развеселената група пое по пътя. В зората на новия ден Амос, Беорф, Жюно и Лолия с песен се прибраха в града.