Брайън Перо
Ключът за Браха (11)

10
Браха, Градът на мъртвите

Йерик първи забеляза големия град. Браха изникна от мъглата в една мрачна сива утрин. Секретарят хукна да събуди Амос и Уриел.

— Елате… елате бързо! — завика той. — Ще видите нещо много красиво… да речем… по-скоро… прекрасно… Не!… Грандиозно!

Двамата пътници с мъка отвориха очи. След това, прескачайки спящите по палубата призраци, последваха Йерик до носа на кораба. Един от двата скелета от екипажа на Харон се бе настанил върху счупената фигура на върха на носа в очакване на гледката. Той спокойно си пушеше лулата. И нали нямаше дробове, димът, който поглъщаше, се разтваряше в останалия въздух между ребрата му. Гъстата мъгла около кораба постепенно се разреждаше. Но облаците захлупваха все така ниско небосвода.

 

И тогава Амос съзря в далечината Браха. Великолепието му го заслепи. С приближаването градът придобиваше нежно червена окраска. Въпреки утринния час, младият Пазител на маските имаше усещането, че присъства на слънчев залез. В сърцето на града се виждаха жълти и оранжеви лъчи от светлина, които рикошираха в плътния слой облаци, като ги обагряха с огнени пръски. На небето нямаше нито слънце, нито луна, нито дори звезди. Светлината извираше от самия град.

Като приближиха още малко, Амос видя десетки чудно красиви прозрачни ангели, които летяха над посребрените покриви. Хвърковатите създания свиреха с тръби, за да приветстват новодошлите. Пазителят на маските не вярваше на очите си. Загубил дар слово от толкова красота, той видя и десетки демони, застанали по двата бряга на реката като внушителна почетна стража! Инкубуси^[1] биеха огромни барабани. От дима и пламъците изникваха музикални инструменти. В небето ангелската музика бе придобила собствена форма и очертаваше сини извивки, обсипани с петънца от златиста светлина. Зрелището бе неописуемо.

Браха беше огромен град, същинско предизвикателство за въображението със своя размер и великолепие. Построен върху два стръмни планински склона, той се разтваряше към небето, като образуваше широко V. Право през центъра му минаваше Стикс. В града имаше стотици хиляди многоетажни сгради, великолепни замъци, виждаха се и пищни храмове. Всички религии и вярвания, всички божествени изображения на всички народи бяха събрани в тях. Храмовете, един от друг по-красиви, бяха строени старателно и с най-благородни материали. Злато и сребро, кристали и диаманти, редки мрамори и скъпоценни камъни украсяваха всички храмови постройки. Изящни орнаменти, издялани от майсторски ръце и изработени от екзотично дърво, подчертаваха великолепието на украсите и декорациите на огромните кули и камбанарии.

Зяпнал от удивление, Амос мълчаливо съзерцаваше спектакъла. Всички пасажери на кораба, вече будни, също бяха онемели от възхита пред Браха. Всякакви каменни статуи, все едно дали чудовища от водоливници или обезсмъртени герои, се разхождаха най-свободно. Те вежливо се поздравяваха и понякога спираха да побъбрят. Улиците гъмжаха от светещи призраци, които тичаха насам-натам, всеки по задачите си. Множество открити пазари предлагаха стоките си на привиденията. Продаваха се великолепни гнили домати и отдавна увехнали салати. Над парчетата вонящо месо се виеха облаци от черни мухи.

Десетки клади за жертвоприношения просветваха тук и там и осветяваха целия град. На прозорците на всички къщи бяха запалени десетки свещи и придаваха на Браха фееричен вид. Почти на всеки ъгъл стояха на стража скелети, въоръжени с мечове и щитове. Когато Амос запита Йерик за какво служат тези въоръжени скелети, той му отговори, че осигуряват опазването на реда в града.

Най-замогналите се призраци се разхождаха в каручки, теглени от скелети на коне. Други привидения с вид на закоравели престъпници просеха по улиците. Амос вдигна очи и видя над главата си двадесетина крилати коня, яздени от жени във военни доспехи. Те прекосиха небето с мълниеносна бързина, като надаваха бойни викове и ревяха песни на неразбираем език. Човек би ги помислил за шумни гръмотевици.

— Доколкото съм чел за това — обясни Уриел, — тези жени са валкирии. Хората от северните земи, наричани викинги, никога не се качват на кораба на Харон, за да дойдат дотук. Именно валкириите отговарят за транспортирането на храбрите воини, загинали на бойното поле.

— Това благоволение им се оказва от бог Один — изкряска Харон, който бе оставил кормилото на втория скелет и се беше приближил до носа на кораба. — Заради това губя много, ама много пари! Тези луди винаги се надпреварват и само пречат!

Докато приближаваше пристанището, корабът мина под великолепни мостове. Мачтите докоснаха каменните основи на сводовете им, които за миг се дематериализираха, за да позволят на кораба да премине безпрепятствено.

По бреговете на Стикс Амос забеляза десетки тераси, луксозни ресторанти и улични актьори. Мъже и жени от всички раси, както човешки, така и елфически, минотаври и горгони, демони и ангели, кентаври и таласъми се разхождаха в ефирния си призрачен вид. Цветовете им бяха от снежнобяло до катраненочерно. Кожени дрехи, скъпоценна коприна и златни бижута се разминаваха с мръсни и ръждясали доспехи. Хора с белези от мечове се смесваха с тълпа отблъскващи създания с неописуема грозота.

Когато погледна към най-високите точки на града, Амос съвсем ясно видя основата на голямата пирамида от легендите на Уриел. Тя изглеждаше гигантска и чезнеше в облаците. Всеки един от каменните й блокове беше голям колкото кит.

Харон се облегна на бастингажа до Амос и му пошепна в ухото:

— Добре дошъл в Браха, млади Пазителю на маските. Тук хората живеят точно както преди смъртта си. Всички създания, които имат свой бог, колкото и малък да е той, и своя съвест, колкото и малка да е тя, се озовават в Браха в очакване на Страшния съд. Хората като мен, които са били алчни, и тук са такива. Както духовните водачи, така и разните лечители, убийци и магьосници на мрака са се събрали тук. И са също толкова добри или лоши, каквито са били през целия си живот. В този град никой не се променя, не става по-добър, просто чака! Всички чакат да се изправят пред съдията Мертелус и неговите сподвижници, за да узнаят най-сетне участта си. Бъди много внимателен! В този град ще видиш както най-лошото, така и най-доброто. Никой не може да те убие, но мнозина могат да те накарат да страдаш. Това е място, където всичко се уголемява в сравнение с естественото. Толкова със съветите… Благодаря още веднъж, задето освободи онези хора от Острова на прокълнатите. Длъжник съм ти за това! Ще те запомня и един ден, ако мога, ще ти върна добрината!

След това Харон се извърна към стълпените на кораба призраци и изрева:

— Пригответе се за слизане, шайка лентяи и нехранимайковци! Ще акостираме! Надявам се, че сте доволни от пътуването. За мен беше повече от отвратително! Хайде! Хайде! По-живо!

Корабът акостира и всички пътници се втурнаха към корабния трап. Мертелус чакаше на кея заедно с Ганхаус и Корилион. Когато видяха Йерик да им маха с ръка, с усмивка на уста и глава под мишница, съдиите се поотпуснаха.

— Мисля, че е успял да ни доведе Пазителя на маските — обърна се Ганхаус към Мертелус.

— Ще го повярвам само когато това лице се изправи пред мен — нервно му отвърна първият съдия.

— Гледайте! Ето там, слизат! Слизат! — повтаряше Корилион. — Сигурно това е той, мъжът с изящната брада.

Тримата съдии се втурнаха към Уриел, за да го поздравят горещо с добре дошъл. Те очевидно допуснаха огромна грешка по отношение на чаканото лице. Никой от тях не можеше да предположи, че истинският Пазител на маските всъщност е едно дванадесетгодишно дете. Съдиите се разливаха в благодарности и комплименти пред Уриел. Разбира се, Ганхаус отлично бе познал брат си. Но бе принуден да играе ролята си. Между две ръкостискания и потупвания по гърба ученият се опита да каже нещо, но без никакъв успех.

Докато се чудеше как да прекъсне трескавите излияния на тримата мъже, на Амос му хрумна нещо. Нещата се бяха подредили по най-добър начин за него. Той намигна съучастнически на Уриел! Ученият веднага схвана новата си роля. Амос искаше той да продължи да се представя за него. Йерик поиска да се намеси, за да възстанови истината, но точно в този момент Амос го настъпи по пръстите на краката.

— Мълчи! Така е по-добре — каза момчето на секретаря. — Това ми дава известна свобода за действие.

Амос пристъпи напред и се изкашля три пъти, за да привлече вниманието на съдиите. Те се обърнаха и изгледаха дванадесетгодишното момче. С известно колебание Уриел каза:

— Да… ъъъ… представям ви… ъъъ… моя книжен плъх… искам да кажа… моя асистент в научната работа… Това е… това е…

— Дьо Дарвиш Шосет — спонтанно довърши Амос.

Съдиите не бяха изненадани от такова име. Бяха чували и по-странни, и по-смешни. Те любезно се усмихнаха и без да се занимават повече с Амос, пак се обърнаха към Уриел.

— Той е от прочутата фамилия Шосет от… от… подножието на Димящата планина! Както и да е! Да си дойдем на думата! — каза лъжливият Амос.

— Да, последвайте ни, ще ви заведем в покоите ви в палата — поде Мертелус, очарован от госта.

— Навярно сте уморен от пътуването? — попита Корилион. — Ще видите, че призраците поначало не се нуждаят от сън. Това е стар рефлекс, който пазим дълго след смъртта си. Можем да минем и без това, но засега няма да ви попречим да направите следобедната си почивка. Искаме да бъдете във форма в най-кратък срок!

Уриел, тримата съдии, Амос и Йерик взеха една каляска, карана от скелет. Теглена от четири коня във вид на кости, каляската бързо изчезна в тълпата, гъмжаща от призраци. Момчето, седнало на покрива заедно с Йерик, попита:

— Мертелус дори не те поздрави! Това нормално ли е?

— Знаеш ли… аз… да речем… нали знаеш… каза секретарят, като здраво стискаше главата си в ръце — да речем, че… как да кажа… аз не съм кой знае какво… подчинявам се на заповеди и… да речем… ами това е!

— Много жалко — отвърна Амос. — Те не познават истинската ти стойност.

— Благодаря… да речем… много благодаря! — заекна Йерик, силно развълнуван.

Дворецът също заслужаваше да се види. Беше с осмоъгълна форма и завършваше с безкрайно висок купол. Под покрива му се виеше голямо стълбище, което сякаш се изкачваше право в небето, като пронизваше облаците. Сградата беше украсена с хиляди каменни статуи водоливници. Те си прелитаха свободно, катереха се по стените, играеха на зарове или си бъбреха. Щом Мертелус слезе от каляската, всички те замръзнаха. Онези, които летяха, паднаха на земята или се удариха в стените. Някои пльоснаха в големия фонтан точно пред двореца.

Удивен, Амос гледаше всичко това, без да разбира причините за тази внезапна промяна на поведението им. Преди малко пълни с енергия, сега статуите бяха застинали като безжизнен камък. Момчето тъкмо се канеше да запита секретаря защо така внезапно секна цялото оживление, когато той изпревари въпроса му и обясни:

— Когато котката я няма, мишките танцуват! Така че, да речем… че… за да обобщим… когато съдията излиза… да речем… че водоливниците се възползват от това. Мертелус не обича шума и… значи… да речем… той строго забранява на орнаментите от неговия… неговия дворец… да… да речем… да мърдат. Той е единственият, който… в този град… да речем… се отнася така строго с декорацията! Истински тиранин за всеки… за всички… да речем… за свободата на придвижване на статуите… всъщност!

— Той не е много симпатичен съдия — заключи Амос.

— Познаваш ли някой, който… да речем… е такъв? — запита Йерик безучастно.

Всички влязоха в двореца. Мертелус тържествено взе думата:

— Добре дошли в съдебната палата! Тук се отсъждат и доброто, и злото. Тук започва вечността. Решенията, взети между тези стени, винаги са справедливи и ние се гордеем с това. Йерик, заведи нашия приятел Дарвиш Шосет в стаята му. Аз ще се заема с нашия гост, скъпия, изключителния господин Дарагон.

Обзет от лека паника, Уриел погледна Амос така, сякаш му казва: „А сега какво да правя?“. Пазителят на маските отново му намигна за успокоение и бързо изчезна след Йерик. Уриел щеше чудесно да изиграе ролята си — Амос беше уверен в това. Докато вървеше към стаята си, момчето можа да се възхити на красотата, която цареше тук. Стените на двореца бяха покрити с фино изработени гоблени, завеси от червено кадифе, многоцветни витражи и дебели килими. Имаше великолепни библиотеки, множество читални и учебни зали, кабинети и аудитории. Като побутна една врата, Йерик каза на Амос:

— Ето… да речем… че е това… Малка е, но е хубава… по-добре, отколкото да спиш навън… да речем! Знаете ли… господарю Дарагон… би трябвало да завиждате на Уриел… защото той ще спи… във… да речем… в покоите, запазени за пратениците на боговете… изобщо за важни хора! Те са… те са грандиозни!

— За мен така е много по-добре — успокои го Амос усмихнато. — Понеже знам мисията си, нямам желание да слушам как съдиите ми я повтарят. Уриел е много образован и познава добрите маниери. Не можех и да се надявам на по-добър представител.

— А сега… какво… какво ще правим? — попита Йерик.

— Ти оставаш тук, а аз ще направя едно кръгче из града, да поразпитам туй-онуй!