Гарт Никс
Абхорсен (9)

Глава осма
Изпитанието на Самет

Сам отново направи кратката си обиколка, за да се увери, че нищо не наближава. Не че виждаше кой знае колко през дъжда и шумата. Нито пък щеше да чуе нещо, преди да дойде толкова близо, че да може единствено да се бие с него.

Отново огледа Лираел за някакви следи от промяна, но тя все още беше в смъртта, тялото й бе неподвижно като статуя, побеляло от лед, а от нея лъхаше студ, който бе накарал локвите в краката й да замръзнат. Сам реши да откъсне парче лед, за да се разхлади, но се отказа. Насред замръзналата локва имаше няколко големи кучешки отпечатъка, защото Падналото куче — за разлика от своята господарка — можеше физически да преминава в смъртта, потвърждавайки предположението на Сам, че физическата му форма е напълно магическа.

Тялото на гвардейката все така беше подпряно на дървото. Сам беше обмислил идеята да я сложи да легне както трябва, но това му се стори глупаво, тъй като означаваше да я положи в калта. Щеше му се да осигури на тялото й достойна смърт, но не посмя да използва необходимата магия на Хартата. Не и докато Лираел не се върнеше.

Сам въздъхна при тази мисъл и му се дощя да може да се скрие от дъжда под дървото, докато Лираел се завърне. Ала напълно съзнаваше, че е отговорен за нейната сигурност. На практика отново беше сам, лишен дори от съмнителното приятелство на Могет. Това го тревожеше, но страхът, който го беше съпътствал по време на цялото му бягство от Велизар, бе изчезнал. Този път просто не искаше да разочарова леля Лираел. Затова вдигна меча си и отново започна да крачи из тесния кръг от дървета, който си бе избрал като маршрут на своя патрул.

Беше го преполовил, когато долови нещо през постоянния звук от дъжда. Чупенето на мокри клонки под тежестта на нечии крака, или нещо подобно. Звук, необичаен за гората.

Сам веднага приклекна зад шарения ствол на една голяма папрат и стаи дъх, за да може да чува по-добре.

В началото долавяше само дъжда и туптящото си сърце. После отново чу онзи звук. Тихи стъпки и шум от смачкани листа. Някой — или нещо — се опитваше да се прокрадне към него. Звуците идваха от около шест метра надолу по склона, скриван от зелените шубраци. Те наближаваха съвсем бавно, с по една крачка в минута.

Сам погледна към Лираел. Нямаше изгледи да се завръща от смъртта. За миг си помисли, че трябва да изтича и да я потупа по рамото, да й даде сигнал да се върне. Тази мисъл беше много съблазнителна, защото тогава тя щеше да поеме отговорността.

Отхвърли идеята. Лираел имаше да върши работа, както и той. Щеше да разполага с достатъчно време да я повика, ако се наложи. Това може би беше просто някой голям гущер, който пълзеше между папратта, или пък диво куче, или някоя от онези големи, черни безкрили птици, за които знаеше, че живеят в тези планини. Не можа да си спомни как се наричат.

Не беше някое мъртво създание. Щеше да го усети със сигурност, помисли си той. Някое същество на Свободната магия щеше да пращи под дъжда и той щеше да го подуши. Навярно…

Отново помръдна, но не нагоре по хълма. Сам разбра, че обикаля наоколо. Може би се опитваше да си проправи път край тях, за да ги атакува по склона. Това би била човешка хитрост.

„Възможно е да е некромант, изрече някаква уплашена част от съзнанието му. Не е мъртъв, затова не можеш да го усетиш. Владее Свободната магия, но не е нейно творение, затова не подушваш нищо. Навярно това дори е той. Навярно е Хедж.“

Ръката на Сам, която държеше меча, започна да трепери. Той стисна дръжката по-здраво и спря треперенето. Белезите от изгаряне върху китките му посиняха, пламнали от усилието.

Това е, каза си. Това е изпитанието. Ако не се изправеше срещу онова, което се спотайва там сега, щеше да разбере завинаги, че е страхливец. Лираел не го мислеше за такъв, нито пък кучето. Беше избягал от Астарел, но не от страх. Принудиха го с магия, а и Лираел бе избягала. В това нямаше нищо срамно.

Нещото отново помръдна, промъквайки се по-наблизо. Сам още не го виждаше, но беше сигурен, че знае къде е.

Посегна към Хартата и усети, че сърцето му забавя френетичното си туптене, когато бе обгърнат от познатото спокойствие на магията, обединяваща всички живи същества. Рисувайки във въздуха със свободната си ръка, Сам призова четири ярки символа. Изрече тихичко петия в свитата си ръка. Когато символите се сляха, той държеше кинжал, който приличаше на слънчев лъч, попаднал в ръката му. Беше твърде ярък, за да се гледа директно, но и от най-кратък поглед личеше, че е златист.

— За Хартата!

Хванал слънчевия кинжал в една ръка и меча в другата, Сам нададе оглушителен боен вик и се хвърли напред, проправяйки си път сред папратите, подхлъзна се в калта и едва не падна надолу по склона. Забеляза светкавично движение зад едно дърво и промени посоката, все още крещейки, а буйната му бащина кръв пулсираше в слепоочията му. Врагът беше там, някакво странно, бледо човече…

Което изчезна.

Сам опита да спре. Зарови пети в земята, но краката му се подхлъзнаха в калта и се заби право в дънера на едно дърво, отскочи от една папрат и се просна по гръб. Докато лежеше в калта, той си припомни думите на учителя си по фехтовка: „Повечето от хората, които падат по време на битка, никога вече не се изправят. Така че най-добре не падай, за Бога!“

Сам пусна слънчевия кинжал, който веднага угасна, а разделените символи се разляха в земята, и се изправи. Беше лежал само една или две секунди, помисли си той, докато се оглеждаше като обезумял. Но нямаше и следа от… каквото и да беше онова същество…

Лираел.

Тази мисъл го порази като удар и той незабавно хукна по склона, по който току-що се беше спуснал, хващайки се за папрати, клони и всичко, което можеше да му помогне да побърза. Трябваше да се върне! Ами ако Лираел е била нападната в смъртта? Ударена откъм гърба с кинжал или нож? Нямаше да има шанс.

Успя да се върне в малкото сечище. Лираел още стоеше на мястото си. От протегнатите й ръце висяха ледени висулки, образувани от дъждовните капки. Замръзналата локва около краката й се беше увеличила, а това беше много странно в тази топла гора. Тя бе невредима.

— Имаш късмет, че бях тук — каза един глас зад Сам. Познат глас.

Гласът на Могет. Сам се обърна.

— Могет? Ти ли си? Къде си?

— Тук, и както винаги съжалявам — отвърна Могет и една малка бяла котка бавно излезе иззад една папрат.

Сам остана нащрек. Видя, че Могет все още носи нашийника си и от него виси звънче. Ала това би могло да е номер. И къде… и кой… беше онзи странен блед мъж?

— Видях един мъж — каза Сам. — Косата и кожата му бяха бели, бели като сняг. Бели като твоята козина…

— Да — прозя се Могет. — Това бях аз. Но тази форма ми беше забранена от Джеризел, която беше… да видим… четиридесет и осмият Абхорсен. Не мога да я използвам в присъствието на Абхорсен, макар и чирак, без предварително разрешение. Обикновено майка ти не ми разрешава, макар че баща й беше по-отстъпчив. В момента Лираел не може да каже „да“ или „не“, затова отново ме виждаш в обичайния ми вид.

— Кучето каза, че тя… Астарел… няма да те освободи — каза Сам. Още не беше свалил меча си.

Могет отново се прозя и звънецът на врата му иззвъня. Беше Ранна — Сам го позна по гласа и по собствената си реакция: и той не можа да потисне прозявката си.

— Така ли каза онова куче? — подхвърли котката, докато вървеше към раницата на Сам и внимателно разпори половината шевове върху кръпката с един от острите си нокти, за да може да скочи вътре. — Астарел? Тя ли е била? Беше толкова отдавна, че не помня кой кой е. Така или иначе, тя ми каза, каквото имаше да казва и аз си тръгнах. Събуди ме, когато пристигнем на някое сухо и приятно място, принц Самет. С цивилизована храна.

Сам бавно спусна меча си и въздъхна раздразнено. Това очевидно беше Могет. Само че не беше сигурен дали се радва, че котката се е върнала. Непрекъснато си припомняше онзи злорад кикот в тунела под Къщата, както и миризмата и заслепяващата светлина на Свободната магия…

Ледът се пропука. Сам отново се завъртя, а сърцето му биеше лудо. Редом с пропукването на леда чу далечното ехо на звънец. Беше толкова далечно, че би могло да е спомен или плод на въображението му.

Ледът продължаваше да се пропуква и Лираел падна на едно коляно, а от нея се сипеха ледени снежинки като миниатюрна снежна буря. После проблесна ярка светкавица и се появи кучето, което тревожно подскачаше наоколо, а от гърдите му се разнасяше дълбоко ръмжене.

— Какво се е случило? — попита Сам. — Ранена ли си?

— Не съвсем — отвърна Лираел с гримаса, от която личеше, че нещо не е наред, и вдигна лявата си китка. — Някакъв ужасен, дребен обитател на Петата порта се опита да ме ухапе по ръката. Но не успя да проникне през бронята — само я натърти.

— Какво му направи? — попита Сам. Кучето все така тичаше наоколо, сякаш мъртвото същество можеше да се появи внезапно.

— Кучето го прехапа през средата — каза Лираел, като се насили да поеме няколко дълги и бавни вдишвания. — Макар че това не го спря. Но накрая го принудих да ми се подчини. Вече пътува към Деветата порта — и няма да се върне.

— Вече си истински бъдещ Абхорсен — каза Сам, а в гласа му се долови възхищение.

— Предполагам — отвърна бавно Лираел. Чувстваше се така, сякаш бе предявила някакви претенции, когато се бе провъзгласила за Абхорсен в смъртта. И беше изгубила нещо. Беше едно да поемеш звънците в Къщата. И съвсем друго да ги използваш наистина в смъртта. Предишният й живот вече й се струваше толкова далечен. Беше си отишъл завинаги, а тя още не знаеше какъв ще бъде новият й живот, нито каква е тя самата. Чувстваше се неудобно в собствената си кожа и това нямаше нищо общо с топящия се лед, дъжда или калта.

— Надушвам нещо — заяви кучето.

Лираел вдигна поглед и едва сега забеляза, че Сам е много по-изкалян отпреди, а от една драскотина на ръката му тече кръв, макар че той явно не я бе забелязал.

— Какво е станало с теб? — попита тя рязко.

— Могет се върна — отвърна Сам. — Поне според мен е Могет. В раницата ми е. Само че в началото изглеждаше като някакъв много нисък албинос и реших, че е враг…

Той млъкна, когато кучето се хвърли към раницата му и я подуши. Оттам се подаде бяла лапа и то се отдръпна точно навреме, за да не одраска носа му. Отново приклекна, а челото му се сбърчи озадачено.

— Могет е — потвърди то. — Но не разбирам…

— Тя ми даде втори шанс, както се изрази — каза един глас от раницата. — Повече, отколкото ти някога си правил.

— Втори шанс за какво? — изръмжа кучето. — Сега не е време за твоите игрички! Знаеш ли какво изкопават на четири левги оттук?

Могет подаде глава над раницата. Ранна иззвъня, разпращайки прилив на умора сред всички, които го чуха.

— Зная! — просъска котката. — Пет пари не давах и преди, както и сега. Това е Разрушителя! Унищожителя! Изличителя…

Могет спря да си поеме дъх. Тъкмо когато се готвеше да проговори отново, кучето внезапно излая — кратък и отривист звук, изпълнен със сила. Могет извика, сякаш бяха настъпили опашката му, и се скри в раницата със съскане.

— Не изричай името Му — нареди кучето. — Не и в пристъп на гняв, не когато сме толкова близо.

Могет мълчеше. Лираел, Сам и кучето се взираха в раницата.

— Трябва да се махаме оттук. — Лираел въздъхна, бършейки последните капки от челото си, преди да са влезли в очите й. — Но най-напред искам да изясним нещо.

Тя отиде до раницата на Сам и се надвеси над нея, като внимаваше да стои на разстояние, за да не получи удар с лапа.

— Могет. Ти все още си длъжен да служиш на Абхорсен, нали?

— Да — отговори той неохотно. — За съжаление.

— Така че ще помагаш на мен и на всички нас, нали?

Отговор не последва.

— Ще ти уловя риба — намеси се Сам. — Искам да кажа, когато отидем на място, където има риба.

— И няколко мишки — добави Лираел. — Ако обичаш мишки, разбира се.

Мишките гризяха книгите. Всички библиотекарки ненавиждаха мишки и Лираел не правеше изключение. С голямо удоволствие установи, че статусът й на Абхорсен не беше изкоренил тази съществена част от библиотекарката в нея. Освен това все още мразеше златни рибки.

— Няма смисъл да се пазарите с това същество — каза кучето. — Той ще прави, каквото му наредят.

— Риба, когато има, мишки и една пойна птичка — каза Могет, подавайки се от раницата, а малкият му розов език се стрелкаше във въздуха, сякаш рибите и в момента бяха пред него.

— Без пойна птичка — каза категорично Лираел.

— Много добре — съгласи се Могет. Хвърли презрителен поглед към кучето. — Това е цивилизовано споразумение и отговаря на настоящата ми форма. Храна и подслон в замяна на помощта, която реша да ви предоставя. По-добре, отколкото да съм роб.

— Ти си… — поде разпалено кучето, но Лираел сграбчи нашийника му и то се успокои, ръмжейки.

— Няма време за разправии — каза Лираел. — Хедж е освободил Марейн — гвардейката — с намерението да пороби духа й по-късно — бавната смърт означава по-силен дух. Той знае приблизително къде е починала, а може би е имал други слуги в смъртта, които ще му докладват за моето присъствие. Така че трябва да тръгваме.

— Трябва… — поде Сам, когато Лираел понечи да потегли — трябва да я погребем достойно.

Лираел поклати глава, диагонално движение, което не изразяваше нито съгласие, нито отказ, а просто умора.

— Сигурно съм уморена — каза тя и отново избърса челото си. — Обещах й да го направя.

Подобно на труповете на търговците, ако тялото на Марейн останеше тук, можеше да бъде населено от друг мъртъв дух, или Хедж би могъл да го използва за още по-ужасни неща.

— Би ли го направил, Сам? — попита Лираел, разтривайки китката си. — Честно казано, аз съм малко уморена.

— Хедж би могъл да надуши магията — предупреди ги кучето. — Както и всички мъртви създания, намиращи се достатъчно близо. Макар че дъждът ще помогне.

— Вече направих заклинание — каза Сам оправдателно. — Мислех, че ни нападат…

— Не се тревожи — прекъсна го Лираел. — Но побързай.

Сам отиде до тялото и нарисува във въздуха символите на Хартата. Секунди по-късно то беше покрито с нажежен до бяло огнен покров и скоро не остана нищо за който и да било некромант, освен почернелите халки от ризницата.

Тогава Сам понечи да си тръгне, но Лираел пристъпи напред и от разтворената й длан паднаха три обикновени символа на Хартата, които покриха кората на дървото над пепелта. Тя проговори на символите, оставяйки думите си там, за да бъдат чути от всеки маг на Хартата в идните години, докато дървото съществува.

— Тук умря Марейн, далече от дом и приятели. Беше кралски гвардеец и смела жена, която се сражава срещу един враг, оказал се твърде силен за нея. Ала дори в смъртта тя изпълни дълга си и направи дори повече. Ще я помним. Сбогом, Марейн.

— Уместен жест — каза кучето. — И…

— Доста глупав — намеси се Могет иззад главата на Сам. — Ако продължавате с тези магии, мъртвите ще са по петите ни след минути.

— Благодаря, Могет — каза Лираел. — Радвам се, че вече ни помагаш. Сега тръгваме, така че можеш отново да заспиш. Куче — ако обичаш, разузнай напред. Сам — последвай ме.

Без да дочака отговор, тя кривна нагоре към хребета, отправила се към едно място, където дърветата растяха по-нагъсто. Кучето подтичваше зад гърба й, а после обиколи, за да мине отпред, размахвайки опашка.

— Властна е, нали? — обърна се Могет към Сам, който ги следваше по-бавно. — Напомня ми за майка ти.

— Млъквай — каза Сам и отмести един клон, който заплашваше да го удари по лицето.

— Нали знаеш, че би трябвало да бягаме с все сила в обратната посока — каза Могет. — Така ли е?

— В Къщата ми каза, че няма смисъл да бягам или да опитвам да се крия — сопна се Сам. — Не беше ли така?

Могет не отговори, но Сам знаеше, че не спи. Усещаше, че котката мърда в раницата му. Не повтори въпроса си, защото склонът ставаше по-стръмен и се нуждаеше от всичкия си въздух. Щом продължиха да се изкачват, го напуснаха всякакви идеи за разговор, докато криволичеше между дърветата и над падналите дънери, изтръгнати от склона заради вятъра и неспособността им да пуснат дълбоки корени.

Най-сетне достигнаха хребета, мокри до кости въпреки мушамите, и ужасно уморени от изкачването. Слънцето, потънало някъде сред облаците, клонеше към залез, и беше очевидно, че не могат да напреднат повече преди падането на нощта.

Лираел реши да обяви почивка, но когато даде знак на кучето, то не й обърна внимание, преструвайки се, че не вижда френетичните сигнали с ръка. Лираел въздъхна и продължи, благодарна, че кучето беше свърнало на запад и вече следваше хребета, вместо да се спуска надолу. Те продължиха да вървят още около трийсет минути, макар че им се сториха часове, докато накрая стигнаха до едно място, където едно свлачище беше издълбало огромен куп пръст по северната фасада на хребета.

Кучето спря там, избирайки група папрати, които щяха да ги подслонят. Лираел седна до него, а Сам се дотътри минута по-късно и се сгромоляса като счупен акордеон. Щом седна, Могет излезе от раницата му и застана на задните си крака, използвайки главата му като опора за предните си лапи.

Четиримата се взираха през просеката към долината, чак до Червеното езеро, а в далечината се виждаше мрачна водна шир, осветявана от проблясващи светкавици и оскъдните лъчи на залязващото слънце, които успяваха да проникнат през облаците.

Ямата на Ник също се виждаше ясно — зейнала рана от червена пръст и жълта глина насред зелената долина. В района около нея непрекъснато падаха светкавици, а тътенът от гръмотевиците долиташе до четиримата като постоянен съпътстващ звук. Около нея се трудеха стотици фигури, които изглеждаха миниатюрни от това разстояние. Дори и на няколко мили оттам Лираел и Сам усещаха, че са мъртви.

— Какво правят ръцете? — прошепна Лираел. Въпреки че бяха скрити високо на хребета, сред дърветата и папратите, тя усещаше, че лесно могат да бъдат забелязани от Хедж и слугите му.

— Не мога да разбера — отвърна Сам. — Струва ми се, че местят нещо — онова лъскаво нещо. Към езерото.

— Да — каза кучето, което стоеше съвсем неподвижно до Лираел. — Теглят две сребърни полусфери, намиращи се на триста крачки една от друга.

Могет просъска зад ухото на Сам и той усети, че го побиват тръпки.

— Всяка полусфера е побрала половината от древен дух — каза кучето. Гласът му беше много тих. — Дух от Началото, преди създаването на Хартата.

— Онзи, за когото каза на Могет да не го споменава — прошепна Лираел. — Унищожителя.

— Да — каза кучето. — Бил е пленен много отдавна и затворен в сребърните полусфери, а полусферите били заровени надълбоко под защити от сребро, злато и олово, калина, ясен и дъб, а седмата защита била кост.

— Значи още е окован? — прошепна настоятелно Сам. — Тоест, те може и да са изкопали полусферите, но той още е затворен в тях, нали?

— Засега — каза кучето. — Но когато затворът рухне, не може да се разчита особено на оковите. Вероятно някой е открил начин да съедини полусферите, макар че не се сещам как и къде ги пренасят…

— Съжалявам, че те провалих, господарке — добави то и легна по корем, като жално зарови брада в земята.

— Моля? — попита Лираел, поглеждайки унилото куче. Известно време не можа да реши какво да каже. После чу как един тих вътрешен глас я пита: „Как би постъпил един Абхорсен?“ и разбра, че трябва да бъде такава, каквато се очаква от нея. Безстрашна, макар че чувстваше тъкмо обратното.

— За какво говориш? Вината не е твоя.

Гласът й потрепери за миг, но тя го прикри с кашлица, преди да продължи.

— Освен това… Унищожителя все още е затворен. Просто ще трябва да предотвратим съединяването на тези полусфери, или онова, което възнамерява да прави с тях Хедж.

— Трябва да спасим Ник — каза Сам. Преглътна шумно, а после добави: — Макар че там долу има ужасно много мъртви.

— Точно така! — възкликна Лираел. — Ето какво можем да направим най-напред. Ник трябва да знае къде точно възнамеряват да пренесат полусферите.

— И плановете й са като тези на майка ти — каза Могет. — И какво ще направим? Ще отидем там и ще помолим Хедж да ни предаде момчето?

— Могет… — понечи да проговори Сам, а кучето изръмжа, но Лираел ги надвика. Беше й хрумнал един план и искаше да го сподели, преди да е започнал да звучи отчаяно дори на самата нея.

— Не ставай глупав, Могет. Ще си починем малко, след това ще си сложа кожата на Хартата, която направих на лодката и ще отлетя долу като бухал. Кучето също може да отлети и двамата заедно ще открием Ник и ще го измъкнем. Вие със Сам ще ни последвате и ще се срещнем край течащата вода — онзи поток там. Дотогава ще разполагаме с дневна светлина и течаща вода, и ще можем да разберем от Ник какво става. Какво мислите?

— Това е четвъртият най-глупав план, който съм чувал от някой Абхорсен — отвърна Могет. — Хареса ми онази част с подремването, макар че пропусна да споменеш вечеря.

— Не съм сигурен, че точно ти трябва да отлетиш долу — каза Сам смутено. — Убеден съм, че мога да схвана как действа кожата на бухал, и може би ще се справя по-добре с това да убедя Ник да дойде с нас. А как би могло да лети кучето?

— Няма да е нужно да го убеждаваме — изръмжа кучето. — Твоят приятел Ник навярно до голяма степен е творение на Унищожителя. Ще се наложи да го принудим — и трябва да внимаваме с него и евентуалните сили, които може би е получил. Колкото до летенето, просто се смалявам и ми поникват крила.

— О — каза Сам. — Разбира се. Поникват ти крила.

— Ще трябва да се пазим и от Хедж — добави Лираел, която със закъснение се питаше дали все пак няма по-добър план. — Но аз трябва да съм тази, която ще използва кожата на Хартата. Направих я с моя размер — няма да ти стане. Дано не се е намачкала в раницата ми.

— Ще ми трябват поне два часа да стигна до онзи поток — понеже не мога да летя — каза Сам, поглеждайки надолу от хребета. — Може би всички трябва да продължим по-късно тази вечер; тогава можете да отлетите оттук. Така ще бъда по-наблизо и в незабавна готовност, ако възникнат проблеми. А ти би могла да ми услужиш с лъка си, за да мога да омагьосам няколко стрели, докато чакам.

— Добра идея — каза Лираел. — Трябва да продължим. Но лъкът няма да ти бъде много полезен, ако продължи да вали — а не мисля, че можем да рискуваме с още магии за време, за да спрем дъжда. Това със сигурност ще ни издаде.

— Той ще престане до изгрев-слънце — заяви кучето много авторитетно.

— Хмф — отвърна Могет. — Всеки би могъл да го каже. Впрочем той вече спира.

Сам и Лираел погледнаха през балдахина от дървета, и разбира се, макар че бурята на северозапад продължаваше, облаците над главите им и на изток се разсейваха, а под тях се показваше избледняващото червено сияние на слънцето и първата нощна звезда. Това беше Уалус, червената звезда, която сочеше пътя на север. Лираел се окуражи от вида й, макар да знаеше, че само овчарските приказки разказват, че Уалус носи късмет, ако е първата звезда на небето.

— Добре — каза Лираел. — Не обичам да летя в дъжда. Мокрите пера са досадни.

Сам не отговори. Стъмваше се, но светкавиците около ямата даваха възможност да се видят някои неща в долината, макар и на пресекулки. Забелязваше някакво петно с квадратна форма, което като нищо би могло да е палатка. Вероятно палатката на Ник, защото наоколо не се виждаха други.

— Дръж се, Ник — прошепна Сам. — Ще те спасим.