Гарт Никс
Абхорсен (4)

Глава трета
Амарант, розмарин и сълзи

Стълбата се спускаше все по-надолу. В началото Лираел броеше стъпалата, но когато стигна до 996 се отказа. Продължиха да слизат. Лираел също си бе направила заклинание на Хартата за светлина. То се рееше над краката й, като допълнение на онова, което трептеше над главата на Сам. Под светлината на тези две светещи топки и със сенките на стъпалата, танцуващи по стените на кладенеца. Лираел с лекота си представи, че са заседнали върху стълбата и непрекъснато тъпчат на едно място.

Това бе някакъв омагьосан механизъм, от който никога нямаше да се измъкнат. Тя свикна с тази фантазия и започна да я възприема като истинска, когато внезапно кракът й докосна камък вместо бронз, а нейната светлина на Хартата подскочи чак до коляното й.

Бяха достигнали дъното на кладенеца. Лираел изрече един символ на Хартата и светлината литна нагоре, за да се слее с произнесената дума, кръжейки около главата й. На това осветление тя видя, че са попаднали в правоъгълна пещера, грубо изсечена в яркочервения камък. Един коридор водеше от пещерата към мрака. До него имаше желязна кофа, пълна с нещо като факли, най-обикновени дървени късове, покрити с парцали, напоени с газ.

Лираел пое напред, а Падналото куче скочи на земята зад нея, следвано по петите от Сам.

— Предполагам, че това е пътят — прошепна Лираел, сочейки коридора. Инстинктивно усещаше, че не бива да повишава тон.

Кучето подуши въздуха и кимна с глава.

— Питам се дали да взема… — каза Лираел, посягайки към една от факлите. Ала още преди да я докосне, тя се превърна в прах. Лираел се сепна и едва не падна върху кучето, което се удари в Сам.

— Внимавай! — извика Сам. Гласът му отекна в шахтата и проехтя покрай Лираел в коридора.

Лираел отново посегна, по-предпазливо, но и другите факли се превърнаха в прах. Когато докосна кофата, тя се разпадна на купчина ръждиви отломки.

— Времето никога не спира напълно — изрече загадъчно кучето.

— Предполагам, че трябва да продължим — каза Лираел, но всъщност си говореше сама. Нямаха нужда от факлите, но би се чувствала по-добре, ако носеше една от тях.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — каза кучето. Отново душеше въздуха. — Нали не искаме да се мотаем тук долу.

Лираел кимна. Направи крачка напред, след това се поколеба и измъкна меча си. Символите на Хартата блеснаха ярко върху острието, когато се освободи от ножницата, и името на меча затрептя върху стоманата, мигом превръщайки се в надписа, който Лираел беше виждала преди. Или беше различен? Не можа да си спомни, а думите трептяха твърде бързо, за да е сигурна.

 

Каквото и да гласеше, тази допълнителна светлина успокои Лираел, или може би се дължеше на самото усещане на Нехима в ръката й.

Чу как Сам изважда своя меч зад гърба й. Изчака няколко секунди, докато тя продължи напред. Явно не искаше да препъне и да прободе кучето или Лираел откъм гърба — предпазна мярка, която тя напълно одобряваше.

През първите стотина крачки коридорът беше покрит с обработен камък. След това той изведнъж свършваше и се озоваха в тунел, който не беше проправен с инструменти. Червената скала бе заменена от зеленикавобял камък, който отразяваше светлините на Хартата и принуди Лираел да заслони очи. Изглежда тунелът бе възникнал в резултат от ерозия, а не от целенасочен труд, а таванът, дъното и стените бяха осеяни с множество кръгли и спираловидни шарки. Ала дори и те изглеждаха странно, противно на очакванията, макар че Лираел не знаеше защо. Просто усещаше, че са странни.

— Оттук никога не е текла вода — каза Сам. Сега и той шепнеше. — Освен ако не е текла едновременно напред и назад на различни нива. А и никога не съм виждал такъв камък.

— Трябва да побързаме — каза кучето. В гласа му имаше нещо, което накара Лираел да ускори крачка. Някакво безпокойство, което не бе чувала досега. А може би дори страх.

Започнаха да вървят по-бързо, възможно най-бързо, без да рискуват да се препънат или да паднат в някоя неочаквана дупка. Странният светещ тунел изглежда бе дълъг няколко мили, след което преминаваше в пещера, също издълбана незнайно как в познатия отразяващ камък. Оттам започваха три тунела и Лираел и Сам спряха, докато кучето душеше внимателно всеки вход.

В единия ъгъл на пещерата имаше купчина от нещо, което Лираел взе за камъни, но когато се вгледа по-внимателно, осъзна, че това всъщност е куп със стари, стрити на прах кости, примесени с метални късове. Докосвайки купа с върха на ботуша си, тя отдели няколко късчета потъмняло сребро и фрагмент от човешка челюст, върху който още личеше един здрав зъб.

— Не ги докосвай — предупреди я Сам, шепнейки припряно, когато Лираел се наведе да разгледа металните късове.

Лираел се спря с протегната ръка.

— Защо?

— Не зная — отвърна Сам, а по врата му премина несъзнателна тръпка. — Но според мен това е метал за звънци. Най-добре го остави, както си е.

— Да — съгласи се Лираел. Изправи се и самата тя бе побита от тръпки. Човешки кости и метал за звънци. Бяха открили Калиел. Що за място беше това? И защо кучето толкова дълго не можеше да реши накъде да тръгнат?

Когато му зададе този въпрос, Падналото куче престана да души и посочи с дясната си лапа тунела в средата.

— Оттук — каза то, но Лираел забеляза, че му липсва ентусиазъм. Не беше отвърнало съвсем уверено и дори бе посочило колебливо. Ако участваше в състезание по посочване, щяха да му отнемат точки.

Тунелът беше значително по-широк от предишния, а таванът му беше по-висок. Освен това се стори различен на Лираел, и не защото имаше повече свободно пространство. В началото не можа да установи разликата; после осъзна, че въздухът наоколо става по-студен. Изпита странно усещане около стъпалата и глезените, сякаш нещо заливаше петите й. Някакво течение, което се плискаше напред-назад, но тук нямаше вода.

Или пък имаше? Когато погледна право напред и надолу, Лираел видя камък. Ала щом надзърна с крайчеца на очите си, видя тъмна течаща вода. Идваше зад тях, носеше се напред, а после се извиваше назад, като вълна, разбила се в брега. Вълна, която опитваше да ги повали и да ги върне там, откъдето са дошли.

По някакъв много обезпокоителен начин, тя й напомняше за реката в смъртта. Ала нямаше чувството, че са в смъртта, и с изключение на усилващия се студ и неясния изглед към реката, всичките й сетива категорично й казваха, че се намира в живота, макар и в някакъв много странен тунел дълбоко под земята.

После отново усети миризмата на розмарин, както и нещо по-ароматно, и в този миг звънците от пояса на гърдите й започнаха да вибрират в кесиите си. Понеже езиците им бяха приглушени с кожени каиши, те не можеха да иззвънят, но тя усещаше как се движат и трептят, сякаш опитват да се освободят.

— Звънците! — изрече задъхано тя. — Трептят… не знам какво…

— Флейтите! — извика Сам и Лираел чу кратък какофоничен звук, когато панфлейтите прозвучаха с гласовете на седемте звънци, преди да замлъкнат внезапно.

— Не! — извика един глас, който не можаха веднага да разпознаят като този на Могет. — Не!

— Бягайте! — изрева кучето.

Сред викове, крясъци и ръмжене, светлината на Хартата над главата на Лираел внезапно се превърна в приглушено сияние.

После угасна.

Лираел спря. От символите по острието на Нехима долиташе светлина, но и тя избледняваше, а мечът се извиваше странно в ръката й. Гърчейки се така, както нито един стоманен предмет не би могъл, той се бе съживил — вече не беше меч, а нещо като змиорка, която се извиваше и растеше в ръката й. Зеленият камък върху ефеса се бе превърнал в ярко око без клепач, а сребърната нишка на дръжката беше станала низ от блестящи зъби.

Лираел затвори очи и прибра меча в ножницата, като здраво го натъпка вътре, преди да го пусне с облекчение. После отвори очи и се огледа наоколо. Или поне опита. Цялата светлина на Хартата беше угаснала и беше станало тъмно. Пълният мрак на земните дълбини.

В черната бездна Лираел чу разкъсване на плат и Сам извика.

— Сам! — провикна се тя. — Насам! Куче!

Не последва отговор, но чу, че кучето изръмжа, а после прозвуча тих, приглушен смях. Ужасен, злорад кикот, от който космите по врата й настръхнаха. Той звучеше още по-зле, защото в него имаше нещо познато. Смехът на Могет, преиначен и, по-зловещ.

Лираел отчаяно се опита да прибегне към Хартата, да направи ново заклинание за светлина. Ала там нямаше нищо. Вместо Хартата, тя изпита ужасно, студено присъствие, което позна незабавно. Смъртта. Това беше единственото, което усети.

Хартата беше изчезнала, или тя не можеше да се свърже с нея.

Започна да я обзема паника, когато злорадият кикот се усили, а мракът я обгърна плътно. Тогава очите на Лираел забелязаха малка промяна. Тя долови тънки сиви нишки в мрака и изпита мигновена надежда, че ще се появи светлина. После видя как една едва доловима светла ивица лумва със съскане и се разраства устойчиво, превръщайки се в кълбо от ослепителна, ярка бяла светлина. Светлината бе придружена от парливата, метална миризма на Свободната магия — миризма, която прииждаше на вълни, всяка от които предизвикваше спонтанен пристъп на гадене, докато стомашният сок се надигаше в гърлото на Лираел.

Сам се движеше със светлината и се появи до Лираел, сякаш бе долетял дотам. Раницата му беше отворена отгоре, с опърпани краища там, където някой се беше освободил от нея. Мечът му беше прибран в ножницата и той държеше панфлейтите с две ръце, закрил отворите им с пръсти. Флейтите вибрираха и издаваха тихо бръмчене, което Сам отчаяно се опитваше да прекрати. Самата Лираел беше притиснала с ръка пояса със звънците, в опит да ги заглуши.

Кучето стоеше между бялото огнено кълбо и Лираел, ала това не беше онова куче, което тя познаваше. Все още изглеждаше като куче, но нашийникът със символи на Хартата беше изчезнал и сега отново беше същество от наситен мрак, очертано със сребрист огън. Кучето погледна назад и отвори уста.

— Тя е тук! — избоботи един глас, който беше на кучето, но не съвсем същият, защото прониза ушите на Лираел, а челюстта й бе прорязана от остра болка. — Могет е на свобода! Бягайте!

Лираел и Сам стояха като вцепенени, когато отзвукът от гласа на кучето проехтя край тях. Бялото огнено кълбо мяташе искри и пращеше, въртеше се обратно на часовниковата стрелка, докато се издигаше, за да придобие формата на издължен, твърде крехък хуманоид.

Ала зад съществото, което представляваше освободения Могет, имаше още по-ярка светлина. Нещо толкова ярко, че Лираел осъзна, че е затворила очи и го вижда през клепачите си, върху които беше дамгосан образа на жена. Една невероятно висока жена, привела глава дори в този висок тунел и протегнала ръце, за да помете съществото на име Могет, кучето, Лираел и Сам.

Около и пред светещата жена течеше река. Студена река, която Лираел веднага позна. Това беше реката на смъртта, а съществото я приближаваше към тях. Нямаше да я прекосят, но тя щеше да ги залее и отнесе. Да ги поеме и подхвърля, насочвайки ги стремително към Първата порта и отвъд нея. Никога нямаше да успеят да се върнат.

На Лираел й остана време, само колкото да си помисли няколко последни, ужасни неща.

Бяха се провалили толкова скоро.

Толкова много хора зависеха от тях.

Всичко беше изгубено.

Тогава Падналото куче извика: „Бягайте!“ и излая.

Лаят му беше пропит със Свободна магия. Без да отваря очи, без съзнателна умисъл, Лираел се завъртя и изведнъж осъзна, че тича, тича неудържимо, тича както никога досега. Тичаше, без да се замисля, към неизвестността, далече от кладенеца и Къщата, а краката й откриваха завоите на тунела, въпреки че бялата светлина беше останала зад гърба й и в тъмнината тя не можеше да разбере дали очите й са отворени, или не. Тичаше из пещери и тесни пътища, без да знае дали Сам бяга с нея и дали я гонят. Не беше водена от страха, защото не се страхуваше. Беше някъде другаде, заключена в собственото си тяло, машина, която продължаваше да се движи, без да изпитва нищо, следвайки указания, които не идваха от нея.

А после, така внезапно, както се бе появил, импулсът да бяга изчезна. Лираел падна на земята, треперейки, опитвайки се да влее въздух в изтерзаните си дробове. Болката прорязваше всеки неин мускул и тя се сви на кълбо от спазмите, френетично разтривайки мускулите на прасците си, докато сподавяше виковете си от болка.

До нея имаше някой, който правеше същото, и когато разумът й се завърна, Лираел видя, че това е Сам. Някъде пред тях отгоре падаше бледа светлина, но и тя бе достатъчна, за да го познае. Естествена светлина, макар и доста разсеяна.

Лираел колебливо докосна пояса със звънците. Той беше притихнал, а звънците не помръдваха. Ръката й се спусна към дръжката на Нехима и с облекчение усети твърдостта на зеления камък в ефеса, а сребърната нишка си беше просто сребърна нишка.

Сам изохка и се изправи. Опря се на стената с лявата си ръка и подреди панфлейтите с дясната. Лираел гледаше как тази ръка трепна в старателно движение и в дланта й грейна светлина на Хартата.

— Беше изчезнала, знаеш ли — каза той и се плъзна по стената, за да седне срещу Лираел. Изглеждаше спокоен, но очевидно беше в шок. Лираел осъзна, че това важи и за нея, когато опита да се изправи, но не успя.

— Да — отвърна тя. — Хартата.

— Където и да се намирахме — продължи Сам, — Хартата не беше там. И коя беше тя?

Лираел поклати глава, както да проясни мислите си, така и да изрази неспособността си да отговори. Веднага я поклати още веднъж, опитвайки се да накара мозъка си да проработи.

— Най-добре… най-добре да се връщаме — каза тя, мислейки си за кучето, останало само срещу Могет и онази светеща жена в мрака. — Не мога да изоставя кучето.

— Ами тя — попита Сам и Лираел разбра за кого говори. — А Могет?

— Няма нужда да се връщате — каза един глас от мрачните дълбини на коридора. Лираел и Сам мигом скочиха на крака, внезапно открили нови сили и воля. Мечовете им бяха извадени и Лираел установи, че едната й ръка е върху Саранет, макар че нямаше представа какво да прави със звънеца. В главата й не изплуваха никакви знания от „Книга за мъртвите“ и „Книга за забравата и спомените“.

— Аз съм — каза гласът с огорчен тон и Падналото куче бавно излезе на светлината с опашка между краката и наведена глава. С изключение на тази нехарактерна поза, изглеждаше отново нормално — или поне в рамките на нормалното за него, — с наситения, силен блясък на многобройните символи на Хартата около врата му и пепелявозлатистата къса козина, освен на гърба, където беше черна.

Лираел не се двоуми. Свали Нехима и се хвърли към кучето, като зарови лице във врата на своя другар. Кучето облиза ухото й без обичайния си ентусиазъм и дори не понечи да я захапе нежно.

Сам стоеше отзад, все така с меч в ръка.

— Къде е Могет? — попита той.

— Тя пожела да говори с него — отвърна кучето и натъжено се хвърли в краката на Лираел. — Сгреших. Изложих те на ужасна опасност, господарке.

— Не разбирам — отвърна Лираел. Изведнъж се почувства невероятно уморена. — Какво стана? Хартата… Хартата сякаш внезапно… престана да съществува.

— Заради нейното появяване — каза кучето. — Такава е участта й, съзнателната й половина да бъде навеки извън онова, което е решила да създаде, Хартата, част от която е несъзнателната й половина. И все пак тя спря ръката си, макар че толкова лесно можеше да ви притегли в своите обятия. Не зная защо, нито какво ще рече това. Мислех, че е изгубила интерес към нещата от този свят, затова се надявах да преминем оттук невредими. Ала когато се обезпокоят древните сили, се пробуждат много неща. Трябваше да се досетя, че ще стане така. Прости ми.

Лираел никога не беше виждала кучето толкова смирено и това я плашеше повече от всичко случило се. Тя го почеса зад ушите и по брадата, стараейки се да успокои и двама им. Но ръцете й трепереха и почувства, че всеки момент ще избухне в сълзи. В опит да не допусне това, започна бавно да си поема въздух, като броеше вдишванията и издишванията.

— Но… какво ще стане с Могет? — попита Сам с разтревожен глас. — Той се освободи! Ще се опита да убие Абхорсен… мама… или Лираел! Не разполагаме с пръстена, с който да го обвържем отново!

— Могет дълго я отбягва — промърмори кучето. Поколеба се, а после изрече тихо: — Мисля, че вече не бива да се тревожим за Могет.

Лираел издиша, без да поеме отново въздух. Нима беше възможно Могет да не се върне?

— Моля? — попита Сам. — Но той е… ами, не знам, но е силен… дух на Свободната магия…

— Коя е тя? — попита Лираел. Тонът й беше неумолим, когато хвана кучето за брадата и се взря в дълбоките му, тъмни очи. То понечи да се извърне, но Лираел го държеше здраво. Животното затвори очи с надеждата да се откъсне, ала опитът му се провали, когато Лираел духна в носа му и те се отвориха отново.

— Не ти трябва да знаеш, защото няма да разбереш — каза кучето, а гласът му бе натежал от умора. — На практика тя вече не съществува, като изключим случайната й поява на разни места, с дребни прояви и незначителни действия. Ако не бяхме поели по този път, тя нямаше да се съживи, а след като отминахме, отново ще потъне в забрава.

— Кажи ми!

— Знаеш коя е, поне до известна степен — каза кучето. Опря нос в пояса със звънци на Лираел, оставяйки влажна диря върху кожения език на седмия звънец, а една сълза се търкулна бавно по муцуната му и намокри дланта на Лираел.

— Астарел? — прошепна Сам с изумление. Най-страховитият от всички звънци, който дори не беше докосвал за краткото време, през което те бяха под негова опека. — Печалния?

Лираел пусна кучето и то незабавно притисна глава в скута й с тежка въздишка.

Тя отново го почеса зад ушите, ала въпреки че усещаше топлата кучешка козина под ръката си, не можеше да не зададе въпроса, който беше задавала и преди.

— Тогава кой си ти? Защо Астарел те освободи?

Кучето я погледна и отвърна простичко:

— Аз съм Падналото куче. Верен служител на Хартата и твой приятел. Винаги ще бъда твой приятел.

При тези думи Лираел заплака, но избърса сълзите си и повдигна кучето за нашийника, за да го премести и да се изправи. Сам взе Нехима и безмълвно й го подаде. Символите на Хартата върху острието му се раздвижиха, когато Лираел докосна дръжката, ала надписът не се появи.

— Ако си сигурен, че Могет няма да дойде, обвързан или свободен, трябва да продължим — каза Лираел.

— Предполагам, че е така — каза Сам скептично. — Макар че се чувствам… чувствам се някак странно. Бях свикнал с Могет, а сега просто… просто го няма? Искам да кажа, тя… тя убила ли го е?

— Не! — отвърна кучето. Изглеждаше изненадано от това предположение. — Не.

— Тогава какво? — попита Сам.

— Не ни е отредено да знаем — отвърна Падналото куче. — Нашата задача ни очаква, а Могет вече е зад гърба ни.

— Напълно ли си сигурен, че той няма да преследва мама или Лираел? — настоя Сам. Добре познаваше близкото минало на Могет и още от дете беше предупреден колко опасно е да свали нашийника му.

— Сигурен съм, че майка ти не е застрашена от Могет отвъд Стената — отвърна кучето, отговаряйки половинчато на въпроса на Сам.

Сам не изглеждаше напълно убеден, но кимна бавно, неохотно приемайки уверението на кучето.

— Не започнахме добре — промърмори Сам. — Надявам се всичко да се оправи.

— Пред нас има слънце и изход оттук — каза кучето. — Под слънчевите лъчи ще се почувстваш по-добре.

— Вече трябва да се е стъмнило — отвърна Сам. — От колко време сме под земята?

— Най-малко четири или пет часа — отвърна намръщено Лираел. — Може би и повече, така че едва ли има слънце.

Тя ги поведе из пещерата, но щом доближиха входа й, установиха, че слънцето грее. Не след дълго забелязаха тясна пролука отпред, а през нея се виждаше ясно синьо небе, замъглено от струята на големия водопад.

Щом прекосиха пролуката, се озоваха на неколкостотин метра западно от водопада, в подножието на Дългите скали. Слънцето се намираше по средата на небето в западна посока, а лъчите му образуваха дъги сред огромните облаци от водни пръски, надвиснали над водопада.

— Следобед е — каза Сам, засенчвайки очи, за да погледне нагоре. Огледа очертанията на скалите, а после вдигна ръка, за да премери на колко пръста над хоризонта е слънчевият диск. — Някъде преди четири.

— На практика сме изгубили цял ден! — възкликна Лираел. Всяко забавяне увеличаваше вероятността да се провалят и сърцето й се сви при мисълта за това ново препятствие. Как беше възможно да са прекарали почти цяло денонощие под земята?

— Не — каза Падналото куче, което гледаше слънцето и душеше из въздуха — Не сме изгубили цял ден.

— Нима е повече? — прошепна Лираел. Не и това. Ако по някакъв начин бяха прекарали седмици или дори повече под земята, щеше да бъде твърде късно да направят каквото и да било…

— Не — продължи кучето. — Все още е същият ден, в който напуснахме Къщата. Навярно е изминал час, откакто слязохме в кладенеца. А може би по-малко.

— Но… — Сам понечи да каже нещо, но млъкна. Поклати глава и погледна назад към пролуката в скалата.

— Времето и Смъртта спят рамо до рамо — каза кучето. — И двете са във владението на Астарел. Тя ни помогна по свой начин.

Лираел кимна, макар да нямаше усещането, че са й помогнали. Чувстваше се зашеметена и уморена, а краката я боляха. Щеше й се да се свие на кълбо под слънцето и да се събуди в Голямата библиотека на Клеър, със схванат врат, задето е спала на бюрото си и смътен спомен за тревожни кошмари.

— Не долавям никакви мъртви тук долу — каза тя, след като се прости с мечтата си. — След като ни подариха този следобед, предполагам, че е най-добре да се възползваме от него. Как ще се върнем през скалите?

— На левга и половина западно оттук има пътека — каза Сам. — Тясна е и се състои предимно от стъпала, така че не се използва често. Горният й край трябва да е доста отдалечен от мъглата и слугите на Клор. Отвъд нея, Западният път се намира поне на дванайсетина левги. Оттам преминава пътят.

— Как се нарича тази пътека със стъпала? — попита кучето.

— Не зная. Мама я наричаше просто Стъпалата, струва ми се. Всъщност е доста странна. Широка е само колкото за един човек, а стъпалата са ниски и дълбоки.

— Познавам я — каза кучето. — Три хиляди стъпала, проправени само заради сладката вода в подножието им.

Сам кимна.

— Там има извор и водата е хубава. Искаш да кажеш, че някой е направил цялата пътека, само за да се напие с хубава вода?

— Вода — да, но не за пиене — отвърна кучето. — Радвам се, че пътеката още съществува. Да вървим нататък.

При тези думи кучето се втурна напред, прескачайки пръснатите камъни, които скриваха пролуката и пещерите зад нея.

Лираел и Сам го следваха по-бавно и с мъка си проправяха път между камъните. И двамата бяха още разстроени и трябваше да обмислят много неща. Самата Лираел размишляваше върху думите на кучето: „Когато се обезпокоят древните сили, се пробуждат много неща.“ Знаеше, че онова, което Никълъс разкопава, е могъщо зло, и беше очевидно, че неговата поява поражда много събития, включително и възкръсването на мъртвите из цялото Кралство. Ала не беше предвидила, че ще се пробудят и други сили, и как това ще повлияе на техните планове.

Не че имаха истински план, мислеше си Лираел. Просто се втурнаха презглава, за да опитат да спрат Хедж, да спасят Никълъс и да задържат онова незнайно нещо заровено на сигурно в земята.

— Трябва да си съставим конкретен план — прошепна си тя. Ала не я осениха никакви гениални идеи или стратегии, и се наложи да се съсредоточи върху катеренето по камъните, докато следваше Падналото куче из подножието на Дългите скали, а Сам вървеше по петите й.