Гарт Никс
Абхорсен (30)

Глава двадесет и седма
Когато светкавиците секнат

Сам се изправи. Чувстваше се много отпаднал, изтощен и объркан. Обърна се бавно, за да погледне трите Хартиени крила в долината, на неколкостотин метра разстояние. Изглеждаха много малки пред тълпата от южняци. Магически летателни апарати, направени от ламинирана хартия и магия на Хартата, те по-скоро приличаха на големи птици с бляскави крила.

Пилотите и пътниците от трите Хартиени крила вече слизаха от самолетите си. Сам се взираше в тях, без да може да повярва на очите си.

— Това са кралят и Абхорсен, нали, принц Самет? — попита лейтенант Тиндал. — Мислех, че са мъртви.

Сам кимна, усмихна се и поклати глава едновременно. Усети как някаква неустоима вълна на облекчение се разлива из цялото му тяло. Не знаеше дали да се смее, да плаче или да пее и не се изненада, когато установи, че по бузите му се стичат сълзи, а от устата му се лее неканен смях. Защото хората, които слизаха от сребристосиньото Хартиено крило несъмнено бяха Тъчстоун и Сабриел. Живи и здрави, а всички разкази за тяхната смърт се бяха оказали неверни пред тази единствена радостна гледка.

Ала изненадите не спираха дотук. Сам избърса сълзите си, прекъсна смеха си, преди да е станал истеричен, и затаи дъх, когато видя как една жена с гарвановочерна коса скочи от златисточервения самолет и хукна да догони родителите му, вече извадила лъскавия си меч. Зад нея, две много руси, стройни жени с тъмна кожа излизаха от сребристозеленото Хартиено крило, малко по-спокойни, но също забързани.

— Кое е това момиче? — попита лейтенант Тиндал с нещо повече от професионален интерес към техните спасители. — Тоест, кои са тези дами?

— Това е сестра ми, Елимер! — възкликна Сам. — И две Клеър, съдейки по вида им!

Хукна към тях, но само след две крачки спря. Всички те бързаха нагоре, а неговото място беше тук, до Лираел. Тя беше все така застинала на едно място, все още някъде в смъртта, изправена пред незнайни опасности. Осъзнавайки това, Сам се върна в настоящето. Мъртвите бяха избягали от Саранет, направляван от Абхорсен. Но те бяха просто маловажни слуги на истинския враг.

— Светкавиците престанаха — каза Тим Уолък. — Чуйте — вече няма и гръмотевици.

Всички се извърнаха към хребета. Чувството на облекчение мигновено напусна Сам. Да, светкавиците и гръмотевиците бяха изчезнали, но мъглата беше гъста както винаги. Вече не беше озарена от сини мълнии, а от постоянно, пулсиращо червено, което ставаше все по-ярко, докато го гледаха — сякаш в долината отзад растеше огромно огнено сърце.

Нещо се спускаше от хребета, някаква фигура, която изглежда имаше твърде много ръце, някакъв страховит силует, огряван от кървавочервеното сияние зад нея.

Сам вдигна меча си и посегна към панфлейтите. Каквото и да беше това, очевидно не беше мъртво — или поне нямаше такова усещане. Ала беше пропито с острата миризма на Свободната магия — и идваше право към него.

После съществото извика с гласа на Могет.

— Аз съм — Могет! Нося Никълъс!

Мъглата се изви и Сам видя, че гласът идва от странния дребен мъж с бяла коса и кожа, когото беше видял за последно на хълма над Червеното езеро. Той носеше едно съсухрено тяло, което би могло да е това на Ник. Така или иначе, Могет държеше дясната ръка на човека протегната встрани, където тя се гърчеше и потрепваше със свой самостоятелен живот, съвсем като пипало.

— Какво е това? — попита тихо майор Грийн и даде сигнал на хората си отново да се сгъстят около Лираел.

— Могет — отвърна намръщено Сам. — Изглеждал е така по времето на дядо ми. А това… това е моят приятел Ник.

— Разбира се, че е той! — извика Могет, който не беше престанал да върви. — Къде е Абхорсен? А Лираел? Трябва да побързаме — полусферите са почти съединени. Ако успеем да пренесем Ник по-надалече, фрагментът няма да може да се слее с тях и те ще останат незавършени…

Прекъсна го ужасен писък. Очите на Ник се отвориха рязко и цялото му тяло внезапно се вкочани, а ръката му беше насочена като пушка назад, към долината на езерото. За миг на върха на пръстите му проблесна нещо по-ярко от слънцето, а после се понесе над хребета, твърде бързо, за да го проследят.

— Не! — изпищя Ник. От устата му излезе кървава пяна, а пръстите му безпомощно стискаха празния въздух. Но писъкът му бе заглушен от друг звук, звук, долетял от червеното сърце на мъглата. Някакъв неописуем вик на триумф, алчност и гняв. При този вик в небето се издигна огнен стълб. Той се устремяваше все по-нагоре, докато не надвисна високо над хребета. Мъглата го обгърна като мантия и започна да гори.

— Свободен! — избоботи Унищожителя. Думата профуча край наблюдателите като горещ вятър, отнемайки влагата от очите и устата им. Звукът се разнесе нататък, отеквайки из далечните хълмове, свистейки из далечните градове, всявайки страх у всеки, който я чуеше, дълго след като самата тя беше заглъхнала.

— Твърде късно — каза Могет. Положи внимателно Ник върху скалистата земя и се наведе. Бялата му коса започна да покрива шията и лицето му, а костите му се свиха и се втвърдиха под кожата. След минута той отново, се превърна в малка бяла котка, а Ранна подрънкваше на нашийника му.

Сам почти не забеляза тази трансформация. Той забърза към приятеля си и се надвеси над него, като вече посягаше за най-силните символи за изцеление на Хартата, които знаеше, като мислено ги обединяваше. Нямаше съмнение, че приятелят му умира. Сам усещаше как духът му се промъква към смъртта, виждаше ужасно бледото му лице, кръвта по устата му и дълбоките наранявания по гърдите и ръката му.

В жестикулиращите ръце на Сам лумна златист огън, докато измъкваше символи от Хартата с ожесточена бързина. После нежно положи ръце на гърдите на Ник и изпрати целебното заклинание към раненото му тяло.

Само че магията не подейства. Символите се изплъзнаха и изчезнаха, а под дланите на Сам изпращяха сини искри. Той изруга и опита отново, но без успех. В тялото на Ник все още имаше твърде силни остатъци от Свободна магия, които обезсмисляха всичките му усилия.

Единственото, което успя да направи, беше да върне Ник в съзнание — поне до известна степен. Той се усмихна, когато видя Сам, като си мислеше, че е отново в училище и е повален от някоя бърза топка. Но Сам носеше някаква странна ризница, а не костюм за крикет. И зад него имаше гъста мъгла, вместо ярко слънце, и камъни и закърнели дървета, вместо прясно окосена трева.

Ник си спомни и усмивката му изчезна. Заедно със спомена се върна и болката по цялото му тяло, но също и някаква приятна лекота. Чувстваше се чист и свободен, сякаш беше затворник, освободен от доживотен престой в единична килия.

— Съжалявам — изрече задъхано, а кръвта в устата му го задавяше, докато говореше. — Не знаех, Сам. Не знаех…

— Няма нищо — отвърна Сам и избърса кървавата пяна от устата на Ник с ръкава на туниката си. — Не си виновен. Трябваше да се досетя, че ти се е случило нещо…

— Пропадналият път — прошепна Ник. Отново затвори очи, а дъхът му излизаше в задавени стонове. — След като влезе в смъртта на хълма. Сега си спомням. Изтичах да видя какво мога да направя и пропаднах в пътя. Хедж чакаше. Помисли ме за теб, Сам…

Гласът му заглъхна. Сам отново се надвеси над него, опитвайки се да влее целебните символи в тялото му чрез силата на волята си. За трети път те му се изплъзнаха.

Устните на Ник помръдваха и той каза нещо, но твърде тихо, за да го чуе. Сам се приведе още повече, допрял ухо до устата на Ник, взе ръката му и я задържа, сякаш можеше физически да изтегли приятеля си от смъртта.

— Лираел — прошепна Ник. — Кажи на Лираел, че си спомних за нея. Опитах се да…

— Можеш да й го кажеш лично — изрече настоятелно Сам. — Тя ще дойде тук! Всеки момент. Ник — трябва да се пребориш!

— Така ми каза и тя — прокашля се Ник. Бузата на Сам се покри с кървави точици, ала той не помръдна. Не чу тихия лай на кучето, когато то се върна в живота, нито пропукването на леда и изненадания вик на Лираел. Виждаше само пространството, което двамата с Ник обитаваха. Всичко останало беше престанало да съществува.

После усети една студена ръка върху рамото си и се огледа. Зад него стоеше Лираел, все още покрита със скреж. Когато помръдна, от тялото й се посипаха ледени късове. Погледна Ник и Сам видя едно мимолетно изражение, което не можа да определи. После то изчезна, заменено от твърдост, която му напомни за майка му.

— Ник умира — каза Сам, а в очите му блеснаха сълзи. — Целебните заклинания не… Фрагментът излетя от тялото му… Не мога да направя нищо!

— Знам как да прикова и съкруша Унищожителя — каза настоятелно Лираел. Извърна очи от Ник и погледна право в Сам. — Трябва да ми направиш оръжие, Сам. Незабавно!

— А Ник! — възнегодува Сам, без да пуска ръката на своя приятел.

Лираел погледна към огнения стълб. Вече усещаше топлината му, можеше да прецени състоянието на силата на Унищожителя по цвета и височината на пламъците. Оставаха им минути — ала съвсем малко. Дори два пъти повече не биха достигнали за Ник.

— Не… не можеш да направиш нищо за него — каза тя, макар че изрече думите през сълзи. — Няма време и трябва… трябва да ти кажа какво да направиш. Имаме шанс, Сам! Не мислех, че ще е така, но Клеър наистина видяха от кого имаме нужда и той е тук. Но трябва да действаме незабавно!

Сам погледна към най-добрия си приятел. Очите на Ник отново бяха отворени, но той гледаше покрай нея, в Лираел.

— Прави каквото ти казва, Сам — прошепна и опита да се усмихне. — Опитай се да оправиш нещата.

После очите му се изцъклиха и пресекливият му дъх секна с клокочене. Сам и Лираел усетиха как духът му го напуска и разбраха, че Никълъс Сейър е мъртъв.

Сам разтвори ръката си и се изправи. Чувстваше се стар и уморен, а ставите му бяха сковани. Освен това беше объркан и не можеше да приеме, че трупът в краката му е на Ник. Беше си поставил за цел да го спаси и се беше провалил. Струваше му се, че и всичко останало е обречено на неуспех.

Лираел го улови, когато се олюля пред нея с блуждаещ поглед. Шокът успя да го изтръгне от унеса, в който беше потънал, и той неохотно отвърна на погледа й. Тя го завъртя и посочи към Сабриел, Тъчстоун, Елимер и двете Клеър, които се движеха бързо по склона.

— Трябва да вземеш капка кръв от мен, твоите родители, Елимер, Санар и Риел, и да я влееш заедно с твоята в Нехима в метала от флейтите. Можеш ли да го направиш? Веднага!

— Нямам ковачница — отвърна мрачно Сам, но взе Нехима от ръката на Лираел. Все още се взираше в Ник.

— Използвай магия! — изкрещя Лираел и го разтърси силно. — Ти си Създател на Стената, Сам! Побързай!

Разтърсването върна Сам в настоящето. Изведнъж усети топлината на огнения стълб и костите му се изпълниха със сковаващия ужас на Унищожителя. Извръщайки се от Ник, той използва меча, за да среже дланта си и размаза кръвта по острието.

След това Лираел се поряза и остави кръвта да потече по него.

— Ще помня — прошепна тя и докосна меча. След това си пое дъх, осъзнавайки с колко малко време разполагат, и извика към войниците.

— Майор Грийн! Изпратете всичките си хора при южняците! Предупредете ги! Всички трябва да останете от другата страна на потока и да залегнете колкото можете по-ниско. Не гледайте към огъня и когато изведнъж лумне по-ярко, затворете очи! Вървете! Вървете!

Преди някой да успее да отговори, Лираел отново викаше, този път към групата, предвождана от Сабриел, която почти беше пристигнала.

— Побързайте! Моля ви, побързайте! През следващите десет минути трябва да издигнем тук поне три защитни ромба! Побързайте!

Сам се втурна да посрещне родителите си, сестра си и двете Клеър, като държеше хоризонтално окървавения меч в готовност да приеме още пожертвования. Докато вървеше, мислено направи заклинание за изковаване и обвързване, преплитайки символите в дълга и сложна мрежа. Когато цялото острие беше окървавено, щеше да положи флейтите върху него и да го покрие плътно със заклинанието. Ако то подействаше, кръвта и металът щяха да се слеят, за да образуват съвсем нов и уникален меч. Ако подействаше…

Зад него кучето се промъкна към безмълвно проснатото тяло на Никълъс. Огледа се, за да се увери, че никой не му обръща внимание, и тихо излая в ухото му.

Не последва нищо. Кучето изглеждаше озадачено, сякаш очакваше незабавен ефект, и облиза челото му. Езикът му остави светещ символ. Отново не последва нищо. След миг то остави трупа и хукна нататък, за да се присъедини към Лираел, която призоваваше Източния символ на един много голям защитен ромб. Той трябваше да бъде най-външният от трите ромба, ако останеше време да ги призове. Ако не, нямаше да оцелеят.

Отвъд хребета, огромният огнен стълб гореше все по-буйно, макар че си оставаше ужасно, смущаващо червен. Червеният цвят на ярка кръв от прясно отворена рана.