Гарт Никс
Абхорсен (22)

Глава деветнадесета
Консерва със сардини

Докато Клор бягаше, мъртвите ръце се пръснаха като мравуняк, залят с гореща вода. Те хукнаха във всички посоки, а най-глупавите към Лираел, Сам и кучето. Могет тичаше между краката им и се смееше, докато огънят на магията на Хартата изгаряше сухожилията им и ги запращаше с гръм и трясък на земята, лаят на кучето връщаше духовете им обратно в смъртта, а Саранет им повеляваше да напуснат телата си.

След няколко безумни минути всичко приключи. Екотът на звънеца и лаят утихнаха, а Лираел и нейните спътници останаха да стоят на един празен път под луната и звездите, заобиколени от стотина тела, които бяха просто празни обвивки.

Тишината беше нарушена от радостните възгласи и викове на войниците зад тях. Лираел ги пренебрегна и подвикна на Могет.

— Защо каза на Клор да бяга? Ние побеждавахме! И какви бяха онези приказки за Безликата?

— Стана по-бързо, което според мен беше целта — каза Могет. Отиде в краката на Сам и седна там, прозявайки се. — Клор винаги е била свръхпредпазлива, дори когато беше ж… жива. Сега съм уморен. Ще ме поносиш ли?

Сам въздъхна. Прибра меча си в ножницата и взе котката, като положи дребната животинка в извивката на лакътя си.

— Стана по-бързо — каза извинително на Лираел. — И ми е неприятно да го казвам, но идват още много мъртви… и призрачни ръце, ако не греша…

— Не грешиш — изръмжа кучето, гледайки подозрително Могет. — Макар че и аз, подобно на моята господарка, не съм доволен от мотивите и обясненията на Могет и предлагам да потеглим незабавно. Нямаме много време.

Сякаш в отговор на думите му, от шосето долетя шумът от двигателите на камионите. Очевидно лейтенант Тиндал и хората му ги бяха избутали достатъчно надалече, за да успеят да запалят отново.

— Надявам се да успеем да заобиколим — каза разтревожено Сам, докато бягаха към камионите. — Ако вятърът отново се промени, ще заседнем още по-далече.

— Можем да опитаме да ги задвижим… — поде Лираел. После поклати глава. — Не, разбира се. Това само би влошило анселстиерската… как я наричате? Технология?

— Нещо такова — изрече запъхтяно Сам. — Хайде!

Бяха настигнали майор Грийн и задния взвод, който забързано се придвижваше към камионите. Майорът им се усмихна лъчезарно, когато се изравниха с него, а няколко войници докоснаха пушките си за поздрав. Атмосферата беше много по-различна, отколкото преди няколко минути.

Лейтенант Тиндал чакаше до първия камион и отново разучаваше картата, този път с помощта на работещо електрическо фенерче. Той вдигна очи и отдаде чест, когато Лираел, Сам и майор Грийн наближиха.

— Намерих един път, който ще свърши работа — каза той бързо. — Струва ми се, че дори ще успеем да изпреварим Хедж!

— Как? — попита настоятелно Лираел.

— Ами, единственият път на юг от Западното укрепление криволичи из тези хълмове тук — каза той и посочи. — Има само едно платно, което дори не е застлано с чакъл. На тежко натоварените фургони — както ми ги описа Макълър — ще им е нужен поне ден, за да преминат оттам. Едва ли ще успеят да стигнат до Форуин Мил преди късния следобед! А ние можем да пристигнем малко след зазоряване.

— Много добре, Тиндал — възкликна майорът и го потупа по гърба.

— Има ли някакъв друг начин, по който полусферите да бъдат пренесени до Форуин Мил? — попита Сам. — Всичко това е било планирано много старателно от Хедж. Както в Кралството, така и тук… всичко е било подготвено. Използването на южняци, за да бъдат създадени още мъртви, готовите фургони…

Тиндал отново погледна картата. Лъчът на фенерчето се стрелна в няколко посоки по нея, докато той обмисляше възможните варианти.

— Е — каза накрая. — Предполагам, че биха могли да пренесат полусферите с фургон до морето, да ги натоварят на лодки и да ги пренесат на юг, а после по езерото до старото пристанище при Форуин Мил. Но няма къде да ги натоварят край Западното укрепление…

— Напротив, има — каза майорът и изведнъж посърна отново. Посочи един символ върху картата, отвесна линия, заобиколена от четири наклонени линии. — При Западния фар има военноморско пристанище.

— Точно това ще направи Хедж — каза Лираел и от увереността изведнъж я побиха тръпки. — Колко бързо могат да се придвижат по море?

— Натоварването на полусферите ще отнеме известно време — каза Сам, присъединявайки се към струпаните глави над картата. — И ще се наложи да плават, без да използват пара. Но Хедж ще омагьоса вятъра. Бих казал по-малко от осем часа.

Думите му бяха посрещнати с кратко мълчание. После, по неизказано съгласие, тълпата трескаво премина към действие. Грийн грабна картата и се качи в кабината на първия камион, Лираел и нейните спътници хукнаха назад и скочиха вътре, а лейтенант Тиндал бягаше по пътя, махаше с ръка и викаше: „Потегляйте! Потегляйте!“, докато камионите все повече увеличаваха оборотите и бавно тръгваха, а фаровете им примигваха, докато двигателите поемаха напрежението.

В задната част на камиона Сам положи Могет върху своята многократно кърпена раница и седна до него. След това извади малка метална кутия от кесията на колана си и я допря до носа на котката. В продължение на няколко секунди животното изглеждаше дълбоко заспало. После отвори едва-едва едното си зелено око.

— Какво е това? — попита Могет.

— Сардини — отвърна Сам. — Разбрах, че това е стандартната дажба, затова взех няколко консерви за теб.

— Какво е това сардини? — попита подозрително Могет. — И защо има ключ? Да не би това да е някоя от шегите на Абхорсен?

В отговор Сам откъсна ключа и бавно отвори капака на консервата. От нея се разнесе силната миризма на сардини. Могет жадно следеше процедурата, без да сваля очи от консервата. Когато Сам я остави на земята, разминавайки се на косъм от порязването, щом камионът подскочи няколко пъти, Могет предпазливо подуши сардините.

— Защо ми ги даваш?

— Обичаш риба — каза Сам. — Освен това казах, че ще го направя.

Могет откъсна очи от сардините и погледна Сам. Погледът му се премрежи, но не долови следи от измама по лицето на принца. Малката котка поклати глава, а после светкавично изяде сардините, оставяйки консервата безупречно чиста и празна.

Лираел и кучето хвърлиха по един поглед към тази проява на лакомия, но повече се интересуваха от онова, което се случваше навън и зад тях. Лираел дръпна брезентовото платнище и те погледнаха покрай трите следващи ги камиона. Тя долови присъствието на втората, много по-голяма група от призрачни ръце, които бяха значително по-силни от мъртвите ръце, без да са ограничени от плътта, и се движеха много бързо, а някои от тях подскачаха и прелитаха като огромни прилепи пред основната група от своите тътрещи се в телата на трупове събратя. Несъмнено щяха да създадат големи проблеми някъде, но тя не можеше повече да мисли за тях. По-голямата опасност се намираше на запад, а вече и леко на юг, където хоризонтът беше озарен от светкавици. Лираел забеляза, че другият, изкуствен тътен от анселстиерската артилерия беше престанал преди известно време, но тя беше твърде заета, за да го забележи.

— Куче — прошепна Лираел. Придърпа го към себе си и обви ръце около шията му. — Куче. Ами ако пристигнем твърде късно, за да унищожим Инкубатора за светкавици? Ами ако полусферите се съединят?

Кучето не каза нищо. Вместо това изсумтя в ухото на Лираел и удари с опашка по пода на камиона.

— Трябва да вляза в смъртта, нали? — прошепна Лираел. — Да използвам тъмното огледало и да разбера как е бил прикован в Началото.

Кучето все така не говореше.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита Лираел, шепнейки толкова тихо, че нито един човек не би я чул.

— Да — каза кучето. — Където и да отидеш, аз ще съм до теб.

— Кога трябва да тръгнем? — попита Лираел.

— Още не — промърмори кучето. — Не и докато не останем без друг избор. Може би все пак ще успеем да стигнем до Инкубатора за светкавици преди Хедж.

— Надявам се — каза Лираел. Отново прегърна кучето, после го пусна и се облегна на раницата си. Сам вече спеше в другия край на камиона, а Могет се бе свил до него, докато празната консерва от сардини се пързаляше по дървения под на камиона. Лираел я взе, сбърчи нос и я закрепи в един ъгъл, където нямаше да дрънчи.

— Аз ще остана на пост — каза Падналото куче. — Трябва да поспиш, господарке. Остават още няколко часа до изгрева, а ще имаш нужда от цялата си сила.

— Не мисля, че мога да спя — каза тихо Лираел, но се облегна на раницата си и затвори очи. Цялото й тяло беше напрегнато, и ако можеше, щеше да стане и да тренира с меча си, или да направи нещо, с което да опита да прогони това чувство. Но не можеше да стори нищо в задната част на движещо се превозно средство, освен да лежи и да се тревожи за бъдещето. Затова го направи и изненадващо бързо прекоси границата между тревогите наяве и неспокойния сън.

Кучето беше положило глава върху лапите си и гледаше как Лираел се върти и мърмори в съня си. Камионът тракаше и вибрираше под тях, а ревът на мотора се усилваше и намаляваше, докато возилото преодоляваше завоите, възвишенията и спадовете по пътя.

След около час Могет отвори очи. Видя, че кучето го гледа и побърза да ги затвори. Кучето стана тихо и отиде при него, като напъха муцуната си право в малкото розово носле на Могет.

— Кажи ми защо да не те хвана за врата и да те изхвърля оттук незабавно — прошепна кучето.

Могет отново отвори едното си невъзмутимо око.

— Просто ще тичам зад вас — прошепна в отговор. — Освен това, тя ме оправда поради липса на доказателства. Можеш ли да направиш нещо друго?

— Не съм толкова великодушен — каза кучето и оголи зъбите си. — Нека ти напомня, че ако ни предадеш, лично ще се погрижа да видя как умираш.

— Нима? — измърка Могет, отваряйки и другото си око. — Ами ако не успееш?

Кучето изръмжа тихо и заплашително. Това беше достатъчно да събуди Сам, който примигна с очи и посегна към меча си.

— Какво има? — попита сънено.

— Нищо — каза кучето. Върна се при Лираел и се просна на земята, въздишайки огорчено. — Нищо обезпокоително. Продължавай да спиш.

Могет се усмихна и поклати глава, а миниатюрният Ранна издрънча. Сам се прозя силно при този звук и се отпусна върху раницата си, заспивайки на мига.

 

 

Никълъс Сейър се носеше из безсънието като риба, захапала муха. Едно бавно издигане, което го остави да се мята наоколо объркан и без дъх, сякаш същата тази риба току-що бе уловена на брега на някое езеро — а той се намираше именно там. Стана и се огледа. Част от съзнанието му се успокояваше от факта, че се намира в някакъв сумрачен свят, създаден от буреносните облаци над главата му, и че светкавиците трещят на по-малко от петдесет метра разстояние. Не се интересуваше особено от бледата половина на слънцето на изток, което тъкмо изгряваше над хребетите.

Никълъс лежеше върху купчина слама до една колиба, от едната страна на нещо, което някога е било действащ кей. На двайсет метра оттам хората на Хедж псуваха и ругаеха, докато се бореха с помощта на крикове, въжета и макари да изтъркалят една от сребърните полусфери на брега от малкия търговски кораб. Край кея стоеше още един кораб, на неколкостотин метра навътре в езерото, разположен предпазливо, така че да не се доближава достатъчно, за да задейства силния отблъскващ ефект между полусферите.

Никълъс се усмихна. Намираха се във Форуин Мил. Не помнеше как го бяха направили, но бяха пренесли полусферите през Стената. Инкубаторът за светкавици беше готов и оставаше само да ги съединят, за да може всичко да си дойде на мястото.

Чу се гръм и някой изпищя. Един мъж падна от кораба, с почерняла кожа и горяща коса. Просна се на пристанището, гърчейки се и стенейки, докато един от другите мъже слезе и бързо преряза гърлото му. Ник наблюдаваше всичко това съвсем спокойно. Това беше просто цената, която трябваше да платят, за да се справят с полусферите, а те бяха най-важното нещо.

Изправи се бавно, най-напред на четири крака, а после напълно. Струваше му много усилия и се наложи да се хване за малко за счупената канализационна тръба на колибата, докато престане да му се вие свят. Ала постепенно ставаше по-стабилен. Още един мъж загина, докато той стоеше там, но Ник дори не забеляза. Очите му можеха да виждат единствено блясъка на полусферите и напредването на работата. Скоро първата щеше да бъде готова, за да я преместят в порутения скелет на дъскорезницата. Щяха да я натоварят на специална платформа, издигната върху очакващия я железопътен вагон, редом до още един върху същата къса жп линия.

Поне така беше наредил Никълъс. Хрумна му, че всъщност не беше огледал Инкубатора за светкавици. Беше съставил плановете и беше платил за изграждането му, преди да замине за Старото кралство. Това му се струваше много отдавна. Никога не беше виждал Инкубатора за светкавици в действителност. Само на хартия и в неспокойните си сънища.

Още беше отпаднал заради болестта, от която се бе заразил отвъд Стената, твърде отпаднал, за да върви без проблеми. Трябваше му бастун или патерица. Наблизо имаше носилка, примитивна вещ от брезент и дърво. Би могъл да измъкне някой от прътовете и да го използва като тояга, помисли си Ник. Много бавно и крайно предпазливо, той отиде до носилката, проклинайки своята слабост, когато едва не падна. Приклекна и извади пръта, освобождавайки го от брезентовите гайки. Той беше дълъг поне два метра и половина и малко тежеше, но беше по-добре от нищо.

Тъкмо се канеше да го използва, за да се изправи, когато видя как нещо проблесна върху носилката. Беше отчупен дървен къс, боядисан със странни ярки символи. Озадачен, той протегна ръка да го вземе.

Щом го докосна, тялото му потръпна конвулсивно и силно му прилоша. Ала дори след като повърна, продължи да държи пръста си върху онова, за което вече знаеше, че е къс от вятърна флейта. Не можеше да го вземе, защото ръката му не го слушаше и отказваше да се свие, но можеше да го докосва. И докато го докосваше, спомените нахлуха. Докато го докосваше, той беше истинският Никълъс Сейър, а не някаква марионетка на лъскавите полусфери наблизо.

— Думата на един Сейър — прошепна той, когато отново си припомни Лираел. — Трябва да спра това.

Остана приведен над пръта и собственото си повръщано, едва докосвайки дървения къс, докато умът му трескаво обмисляше положението. Щом пуснеше амулета, щеше да се върне назад и отново да се превърне в безмозъчен слуга. Не можеше да го вземе или да го носи в ръце. Все пак трябваше да има някакъв начин да го държи наблизо, за да усеща действието на магията му, която да му напомня кой е.

Ник огледа тялото си. Беше едновременно шокиран и уплашен от това колко е отслабнал, както и от сините и пурпурни натъртвания, плъзнали из цялата лява половина на гърдите му. Ризата му се състоеше само от конци и дрипи, а и панталоните му не бяха поздрави, закрепени на тънкия му кръст не с колан, а с насмолено въже. Джобовете му ги нямаше, както и бельото.

Но маншетите на панталона му все още бяха подвити. Ник ги опипа с дясната си ръка, за да се увери, че ще издържат. Фината вълнена материя беше по-тънка, отколкото преди седмици, но нямаше да се скъса лесно.

Задъхан от усилието, той придвижи глезена си възможно най-близо до фрагмента от вятърната флейта, разтвори маншета и използва другата си ръка, за да подхвърли дървения къс към него. Трябваха му няколко опита, но накрая го пъхна вътре. Веднага забрави какво е правил, но секунди по-късно маншетът се удари в кожата му. Глезенът му бе пронизан от болка, която все пак беше поносима.

Не искаше да поглежда полусферите, но се улови, че го прави. Първата беше на кея. Около нея се тълпяха много хора, които връзваха нови въжета за теглене и развързваха онези, с които я бяха пренесли на брега. Ник видя, че много от работниците, които държаха въжетата на сушата, отново бяха от нощната смяна. Тези изглеждаха малко по-добре, макар че плътта им все така гниеше под сините шапки и забрадки.

Не, помисли си Ник, когато дървеният амулет се удари в глезена му. Това не бяха болни хора, а мъртви създания, трупове, върнати към някакво подобие на живот от Хедж. За разлика от нормалните хора, те очевидно не се притесняваха от непосредствената близост до полусферите или постоянните светкавици.

Сякаш самата мисъл за името му извика Хедж и след сиянието на последната светкавица, некромантът внезапно се появи до полусферата. Ник за пореден път се изненада от чудовищния вид, който бе придобил Хедж. По черепа му пълзяха сенки, преплитащи се с огъня, пламнал дълбоко в очите му, а от пръстите му се стичаха червени, полутечни пламъци.

Некромантът отиде до носа на кораба и извика нещо. Мъжете бързо се размърдаха, за да му се подчинят, макар да се виждаше, че почти всички бяха ранени по някакъв начин, или пък болни. Те се втурнаха да вдигнат платната и корабът се отдалечи от кея. Другият, натоварен кораб, незабавно започна да се приближава.

Хедж гледаше как идва и вдигна ръце над главата си. После изрече нещо, тежки думи, от които въздухът наоколо затрептя, а земята се разтърси. Протегна едната си ръка към водите на езерото и отново извика, правейки жестове, които оставиха следи от червен огън във въздуха.

От езерото започна да се издига мъгла. Тънките бели струйки се виеха нагоре, повлекли след себе си по-плътни пластове. Хедж размаха ръка вляво и вдясно и струйките плъзнаха встрани, разстилайки още мъгла над водата, като образуваха стена, която постепенно покри цялото езеро. Докато се простираше встрани, тя се носеше и напред, към кея, дъскорезницата, долината на езерото и хълмовете отвъд.

Хедж плесна с ръце и се обърна. Погледът му се спря на Ник, който веднага сведе очи и се хвана за гърдите. Чу, че некромантът наближава, докато токовете му отекваха силно по дървените дъски.

— Полусферите — смотолеви бързо Ник, когато стъпките спряха пред него. — Полусферите трябва… ние трябва…

— Всичко върви добре — каза Хедж. — Образувах морска мъгла, която ще устои на всички опити да бъде поместена, ако някой от нашите врагове е достатъчно вещ, за да опита. Ще наредите ли още нещо, господарю?

Ник усети как нещо помръдва в гърдите му. Нещо като лудо сърцебиене, само че по-силно и много по-плашещо и отблъскващо. Той изпъшка от болка и падна, ръцете му дращеха по дъските, а ноктите му се чупеха, докато лющеше дървото.

Хедж изчака спазъмът да отмине. Ник лежеше и се задъхваше, неспособен да говори, и чакаше да бъде завладян от безсъзнанието и съществото вътре в него. Ала то не се появи и след няколко минути Хедж се отдалечи.

Ник се обърна по гръб и загледа как мъглата се носи в небето, скривайки буреносните облаци, но не и светкавиците. Никога не беше очаквал да види мъгла, озарявана от светкавици, помисли си той, докато част от съзнанието му отбелязваше странните ефекти.

Ала по-голямата част от мислите му бяха ангажирани с нещо далеч по-важно. Трябваше да попречи на Хедж да използва Инкубатора за светкавици.