Гарт Никс
Абхорсен (15)

Глава тринадесета
Подробности от Падналото куче

Докато се навеждаше, Лираел внезапно усети студеното присъствие на гарван-убиец непосредствено над главата си. Миг по-късно полетът му беше прекъснат и той падна на земята, пронизан от стрелата на Сам, а магията на Хартата, която бе влял в острия й връх проблесна, докато разяждаше фрагмента от мъртвия дух, опитващ се да изпълзи навън.

Лираел се улови, че инстинктивно е хванала звънец в ръката, оглеждайки се за други гарвани-убийци. Надолу се спускаше ще един, но друга стрела се издигна и улучи и него. Този снаряд прониза директно кълбото от пера и изсъхнали кости и продължи нататък — но не и гарванът-убиец, и още един фрагмент от мъртъв дух се сгърчи на земята край първия, мъчейки се под слънцето.

Лираел погледна звънеца в ръката си и фрагментите от духовете, тъмночерни локви, които вече пълзяха една към друга, стремейки се да се обединят, за да придобият по-голяма сила. Звънецът, Кибет, беше съвсем подходящ, и тя бързо описа с него S-образна форма, изтръгвайки ясен и радостен звук, при което левият й крак затанцува леко.

Той имаше още по-неблагоприятен ефект върху остатъчните фрагменти от духовете на гарваните-убийци. Двете петна се изправиха като раздразнени пиявици и едва не се преметнаха назад в стремежа си да избягат от звука. Ала нямаше къде да идат, нямаше къде да се скрият от безапелационния зов на Кибет. С изключение на единственото място, което не желаеха да видят никога повече. Но нямаха избор. Надавайки писък, духовете се подчиниха на звънеца и двете петна изчезнаха в смъртта.

Лираел отново огледа небето и се усмихна доволно, когато още три черни точки в далечината се спуснаха надолу: гарвани-убийци, унищожени, когато първите два прогонени фрагмента отвлякоха остатъка от общия им дух обратно в смъртта. После остави звънеца и отиде да поздрави Сам, а Падналото куче кривна леко встрани, за да подуши гарвановите пера и да се увери напълно, че духът е изчезнал и не е останало нищо за ядене.

Също като кучето, и Сам изглеждаше невероятно щастлив, че вижда Лираел и дори се канеше да я прегърне за добре дошла — докато не усети миризмата на калта. Това го накара да преобразува разтворените си обятия в широк сърдечен жест. Въпреки това, Лираел забеляза, че поглежда зад гърба й за още нещо.

— Благодаря ти, че простреля гарваните — каза тя. После добави: — Изгубих Ник, Сам.

— Изгубила си го!

— В него се е вселил фрагмент от Унищожителя и го е покорил. Не можах да го спра. За малко да ме убие, когато се опитах.

— Как така фрагмент от Унищожителя? Вътре в него ли?

— Не зная! — сопна се Лираел. Пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Извинявай. Според кучето в тялото на Никълъс има парче метал от една от полусферите. Не знам нищо повече от това, макар че то не обяснява защо работи с Хедж.

— И къде е той? — попита Сам. — И какво… какво ще правим сега?

— Почти със сигурност е на баржите, които Хедж използва, за да превози полусферите — отвърна Лираел. — До Анселстиер.

— Анселстиер! — възкликна Сам, а изненадата му бе повторена от Могет, който изникна от раницата му. Малката котка направи няколко крачки към Лираел; после сбърчи нос и отстъпи назад.

— Да — изрече унило Лираел, пренебрегвайки реакцията на Могет. — Очевидно Хедж — или може би самият Унищожител — знае някакъв начин да прекоси Стената. Ще пренесат полусферите с баржи възможно най-близо. После ще прекосят Стената и ще отидат на място, наречено Форуин Мил, където Ник ще използва хиляда гръмоотвода, за да насочи цялата енергия от бурите към двете полусфери. Това някак си ще им помогне да се съединят и тогава, предполагам, онова нещо, каквото и да е то, ще стане отново цяло и свободно. Само Хартата знае какво ще се случи после.

— Пълна разруха — каза мрачно кучето. — Край на целия живот.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Кучето вдигна поглед и видя, че Сам и Лираел се взират в него. Само Могет остана невъзмутим, избрал този момент, за да почисти лапите си.

— Струва ми се, че е време да ви кажа точно пред какво сме изправени — каза кучето. — Но най-напред трябва да открием някое защитено място. Всички мъртви, използвани от Хедж да изкопаят ямата, са все още наоколо, а онези, които са достатъчно силни да оцелеят през деня, ще бъдат жадни за живот.

— При устието на потока има един остров — изрече бавно Сам. — Не е кой знае какво, но е по-добре от нищо.

— Води ни — каза уморено Лираел. Щеше й се да се строполи веднага и да запуши ушите си за онова, което имаше да им казва кучето. Ала това нямаше да помогне. Трябваше да знаят.

Островът беше осеян с камъни и закърнели дървета. Някога бе представлявал просто ниско хълмче на брега на езерото, а потокът бе протичал от едната му страна, но преди столетия езерото бе придошло, или дъното на потока се бе разполовило. Сега островът се издигаше в широкото устие, обграден от бързотечна вода на север, юг и изток, и дълбоките води на езерото на запад.

Те нагазиха в потока, Могет се бе вкопчил в рамото на Сам, а кучето плуваше в средата. Лираел забеляза, че за разлика от повечето кучета, нейният приятел пъхаше цялата си глава под водата, заедно с ушите. А каквато и власт да имаше бързотечната вода над мъртвите и някои създания на Свободната магия, това очевидно не важеше за Падналото куче.

— Как така обичаш да плуваш, а мразиш да се къпеш? — попита Лираел с любопитство, когато се озоваха на суха почва и откриха един песъчлив участък между камъните, където да издигнат импровизиран лагер.

— Плуването си е плуване, а миризмата си остава същата — каза кучето. — Къпането е свързано със сапун.

— Сапун! С удоволствие бих използвала сапун! — възкликна Лираел. Част от калта и тръстиковия прашец бяха паднали в потока, но не достатъчно. Чувстваше се толкова мръсна, че не можеше да разсъждава логично. Ала от дългия си опит знаеше, че всяко забавяне само щеше да поощри кучето да не им каже нищо. Седна върху раницата си и го погледна с очакване. И Сам седна, а Могет скочи на земята и се протегна за миг, преди да се настани удобно на топлия пясък.

— А сега разказвай! — нареди Лираел. — Какво е онова същество, затворено в полусферите?

— Струва ми се, че слънцето е достатъчно високо — каза кучето. — Няма да ни притесняват още няколко часа. Макар че може би…

— Кажи ни!

— Това правя — възнегодува кучето с огромно достойнство. — Просто търся най-подходящите думи. Унищожителя е познат под много имена, но най-разпространеното е това, което ще напиша тук. Не го изричайте, ако не се налага, защото дори то излъчва сила, след като сребърните полусфери са изнесени на открито.

Кучето изви лапата си и от нея изскочи остър нокът. Надраска шест букви в пясъка, използвайки съвременната версия на азбуката, предпочитана от маговете на Хартата за немагическа комуникация по магически теми.

Написаните букви образуваха една дума.

 

— Кой… или какво… е това същество? — попита Лираел, след като прочете наум името. Вече имаше чувството, че ще бъде по-зле, отколкото е очаквала. В начина, по който се бе свил Могет, имаше огромно, но едва доловимо напрежение, зелените му очи бяха приковани в буквите, а кучето избягваше погледа й.

В началото кучето не отговори, а размърда лапите си и се прокашля.

— Моля те — каза нежно Лираел. — Трябва да знаем.

— Той е Деветото ярко светило, най-могъщото създание на Свободната магия от всички, този, който се е сражавал със Седмината в Началото, при създаването на Хартата — каза кучето. — Той е Унищожителя на световете, в чиято природа е да се противопоставя на сътворението с унищожение. Много отдавна, преди безброй години, той е бил победен. Разделили са го на две, а всяка половина е била затворена в сребърна полусфера, завързана със седем вериги и заровена дълбоко под земята. За да не бъде освободен никога, или поне такъв е бил замисълът.

Лираел нервно подръпна косата си, мечтаейки си да може да се скрие зад нея завинаги. Изпитваше тревожното желание да се разсмее, да извика или да падне на земята и да се разридае. Погледна Сам, който хапеше устата си, без да си дава сметка, че по брадата му вече тече кръв.

Кучето не каза нищо повече, а Могет просто продължаваше да се взира в буквите.

 

— Как можем да победим нещо такова? — избухна Лираел. — Та аз дори още не съм истински Абхорсен!

Сам поклати глава, докато тя говореше, но Лираел не можа да разбере дали изразява съгласие или отрицание. Продължи да клати глава и тя осъзна, че той просто не може да проумее напълно онова, което им беше казало кучето.

— То все още е оковано — каза нежно кучето и близна окуражаващо ръката на Лираел. — Докато полусферите са разделени, Унищожителя може да използва само малка част от силата си, и нито един от най-разрушителните си атрибути.

— Защо не ми го каза по-рано!

— Защото не беше достатъчно силна — обясни кучето. — Не знаеше коя си. Сега знаеш и си готова да разбереш докрай пред какво сме изправени. Освен това, и аз самият не бях сигурен, преди да видя бурята със светкавиците.

— Аз разбрах — каза Могет. Стана и се протегна до учудваща дължина, преди отново да седне, за да огледа дясната си лапа. — Много отдавна.

Кучето сбърчи нос с видимо недоверие и продължи да говори.

— Най-тревожното нещо във всичко това е, че Хедж ще пренесе полусферите в Анселстиер. Не зная какво би се случило, щом попаднат отвъд Стената. Може би събраните гръмоотводи на Ник ще дадат възможност на Унищожителя да съедини полусферите и да стане цял. Ако това стане, тогава всички… и всичко е обречено, и от двете страни на Стената.

— Той винаги е бил най-могъщ и хитър от Деветимата — размишляваше Могет. — Сигурно е разбрал, че единственото място, където би могъл да се възстанови, е някъде, където никога не е съществувал. А и някак си е научил, че сме нахлули в свят извън нашия, защото Унищожителя е бил прикован много преди създаването на Стената. Умно, умно!

— Звучиш така, сякаш му се възхищаваш — каза Сам някак огорчено. — А това не е подходящото отношение за слуга на Абхорсен, Могет.

— О, аз наистина съм възхитен от Унищожителя — отвърна замечтано Могет, а розовият му език облиза ъгълчетата на белозъбата му уста. — Но само от разстояние. Той не би изпитал никакви угризения да ме унищожи — след като отказах да се съюзя с него срещу Седмината, когато събираше войската си в онези далечни времена.

— Единственото разумно нещо, което някога си направил — изръмжа кучето. — Макар да не е било чак толкова разумно.

— Нито „за“, нито „против“ — каза Могет. — И в двата случая щях да загина. Не че неутралитетът ми помогна особено, в крайна сметка, защото бездруго изгубих по-голямата част от себе си. Е, жалко. Животът продължава, морето е пълно с риба, а Унищожителя е поел към Анселстиер и свободата. Любопитен съм да чуя следващия ви план, госпожице бъдещ Абхорсен.

— Не съм сигурна, че имам такъв — отвърна Лираел. Мозъкът й беше блокирал от опасността. Дори не беше започнала да осъзнава заплахата, която представляваше Унищожителя. Това даваше възможност на умората, глада и ожесточеното презрение към калното й, вонящо тяло да заемат централно място в мислите й. — Според мен трябва да се измия и да хапна нещо. Само че преди това имам въпрос. Или по-скоро два въпроса.

— Най-напред, ако Унищожителя наистина се възстанови в Анселстиер, може ли да направи нещо? Имам предвид, че нито Хартата, нито Свободната магия действат от другата страна на Стената, нали така?

— Магията отслабва — отвърна Сам. — В училище можех да правя заклинания на Хартата на трийсет мили южно от Стената, но съвсем никакви в Корвиър. Освен това, зависи дали вятърът духа от север или не.

— Унищожителя сам по себе си е източник на Свободна магия — каза кучето, а челото му се сбърчи умислено. — Ако стане цял и свободен, би могъл да достигне където пожелае, макар че не знам под каква форма би се проявил извън Старото кралство. Самата Стена не би могла да го спре, защото камъните носят силата едва на двама от Седмината, а навремето са били нужни всички, за да бъде окован.

— Тук стигаме до следващия ми въпрос — каза уморено Лираел. — Някой от вас знае ли — помни ли — как точно е бил разделен на две от Седмината и окован в полусферите?

— Аз вече бях пленен, както мнозина други — изсумтя Могет. — Освен това не съм същият, какъвто бях преди хилядолетие, да не говорим за онова, което бях в Началото.

— Аз присъствах в известен смисъл — каза кучето след дълга пауза. — Но и аз съм само сянка от това, което бях навремето и всичките ми ясни спомени са от по-късен етап. Не знам отговора на въпроса ти.

Лираел си припомни един конкретен пасаж от „Книга за забравата и спомените“ и въздъхна. И преди беше чувала термина „Началото“, но едва сега успя да го определи като цитат от тази книга.

— Струва ми се, че знам как да разбера, но не съм сигурна дали ще успея да го направя. Но най-напред трябва да се измия, преди тази кал да е разяла дрехите ми!

— И ще съставиш план? — попита Сам обнадеждено. — Предполагам, че ще се наложи да опитаме да попречим на полусферите да преминат отвъд Стената, нали?

— Да — каза Лираел. — Би ли останал на пост?

Тя предпазливо слезе в потока, благодарна за поредния необичайно горещ ден за сезона. Беше решила да се съблече, за да се изкъпе цялата, но се отказа. Независимо как се наричаха брънките на бронираната й ризница и от какво бяха направени, те не бяха метални, така че нямаше опасност да ръждясат. А и не й харесваше идеята да бъде изненадана от мъртвите, докато е полугола. Освен това беше горещо, дъждът беше спрял отдавна и щеше да изсъхне бързо.

Остави меча си на брега, за да й е под ръка, а до него пояса със звънците. И двата атрибута се нуждаеха от сериозно почистване, а поясът трябваше да бъде излъскан. Наложи се почти да остърже туниката си, толкова много кал бе събрала. Тя я нави и я занесе в един удобен вир, далече от основното течение.

Някакъв звук я накара да се озърне, но това беше Падналото куче, което внимателно се спускаше по брега, понесло нещо ярко и жълто в устата си. Изплю го, когато дойде до Лираел, заедно със смесица от кучешка слюнка и мехурчета.

— Бррр — каза то. — Сапун. Виждаш ли колко много те обичам?

Лираел се усмихна и пое сапуна, изчака потокът да отмие кучешката слюнка от него и започна да сапунисва тялото и дрехите си. Скоро беше напълно покрита със сапунена пяна, но не и по-чиста, тъй като калта и червеният прашец бяха много устойчиви, дори на сапун и вода. По всичко личеше, че туниката й ще си остане трайно замърсена, докато намери време и енергия да направи някакво заклинание за изпиране.

Прането без помощта на магия й създаде занимание, докато обмисляше следващата си стъпка. Колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно ставаше, че не могат да попречат на Хедж да пренесе полусферите през Старото кралство. Единствената реална възможност беше да го спрат при Стената. Това означаваше да отидат в Анселстиер, за да си осигурят всяка подкрепа, която биха получили там.

Ако въпреки техните усилия, Хедж успееше да пренесе полусферите отвъд Стената, все пак оставаше една последна възможност: да осуетят употребата на Инкубатора за светкавици на Ник, който да възстанови изцяло Унищожителя.

А ако не успееха и в това… на Лираел не й се щеше да обмисля други крайни средства.

Щом прецени, че е достатъчно чиста, без да е сменила дрехите си, тя излезе от потока, за да се погрижи за снаряжението си. Старателно избърса пояса и го полира с парче благоуханен пчелен восък, а Нехима изтърка с парцал, напоен с гъша мас. После сложи туниката, пояса със звънци и ремъка на меча върху ризницата.

Сам и Падналото куче стояха върху най-големия камък и се взираха в езерния бряг и небето над него. Нямаше и следа от Могет, макар че най-вероятно отново се беше пъхнал в раницата на Сам. Лираел се покатери върху камъка и застана до него и кучето.

Избра един малък, слънчев участък между двамата, седна и изяде една канелена бисквита, за да утоли внезапния пристъп на глад.

Сам гледаше как яде, но очевидно нямаше търпение да приключи и да започне да говори.

В началото Лираел не му обърна внимание, докато не извади една златна монета от ръкава си и я подхвърли във въздуха. Тя се завъртя нагоре, но тъкмо когато тя си помисли, че ще падне, монетата започна да се рее във въздуха, докато все още се въртеше. Сам я наблюдава известно време, въздъхна и щракна с пръсти. Монетата падна на мига в разтворената му длан.

Повтори тази процедура няколко пъти, докато Лираел не се сопна.

— Какво е това?

— О, ти си готова — изрече невинно Сам. — Това ли? Това е перната монета. Аз я направих.

— За какво служи?

— За нищо. Играчка е.

— Служи да дразни хората — отвърна Могет от раницата на Сам. — Ако не я махнеш, ще я изям.

Сам стисна в ръка монетата и я пъхна обратно в ръкава си.

— Предполагам, че наистина дразни хората — каза. — Това е четвъртата, която правя. Мама счупи две, а Елимер взе последната и я сплеска с чук, така че можеше само да вибрира близо до земята. Както и да е, след като вече приключи с храненето…

— Какво? — попита Лираел.

— О, нищо — отвърна жизнерадостно Сам. — Просто се надявах, че ще можем да обсъдим какво… какво ще правим.

— Според теб какво трябва да направим? — попита Лираел, потискайки раздразнението, причинено от пернатата монета. Въпреки всичко, Сам не изглеждаше толкова нервен и напрегнат, колкото бе очаквала. Може би беше станал фаталист, помисли си и се запита дали и тя не беше такава. Изправени пред враг, който бе толкова недвусмислено по-силен от тях, те просто се бяха примирили, че трябва да направят всичко по силите си, преди да бъдат убити или поробени. Ала Лираел не беше фаталистка. След като вече беше чиста, тя се чувстваше странно обнадеждена, сякаш наистина можеха да направят нещо.

— Струва ми се… — започна Сам и замълча, като задъвка отново умислено устата си. — Струва ми се, че трябва да опитаме да се доберем до този Торуин Мил…

— Форуин Мил — прекъсна го Лираел.

— Добре, Форуин — продължи Сам. — Най-напред трябва да опитаме да стигнем дотам, с каквато помощ успеем да получим от анселстиерците. Имам предвид, че на тях никак не им се нрави някой да внася нещо от Старото кралство, камо ли пък магия, която им е непонятна. Така че, ако най-напред успеем да стигнем там и да получим помощ, бихме могли да разглобим или унищожим Инкубатора за светкавици на Ник, преди двамата с Хедж да са пристигнали с полусферите. Без Инкубатора, Ник няма да успее да ги захрани, така че съществото ще остане приковано.

— Това е добър план — каза Лираел. — Но си мисля, че трябва да опитаме да спрем полусферите, преди да са прекосили Стената.

— Има още един проблем, който прави и двата плана несигурни — изрече колебливо Сам. — Струва ми се, че баржите изминават пътя от Едж до Редмаут за по-малко от два дни. Дори по-бързо, ако има магически вятър. Оттам до Стената не е далече, може би половин ден, в зависимост от това колко бързо могат да теглят полусферите. На нас ще са ни нужни поне четири или пет дни да стигнем дотам. Дори днес да успеем да намерим коне, ще изостанем най-малко с ден.

— Или повече — каза Лираел. — Не мога да яздя.

— О — каза Сам. — Все забравям, че си Клеър. Никога не съм виждал някоя от тях на кон… предполагам, че ще трябва да се надяваме, че анселстиерците няма да им позволят да преминат. Макар да не съм сигурен, че ще успеят да спрат дори самия Хедж, освен ако при пропускателния пункт няма много скаути…

Лираел поклати глава.

— Твоят приятел Ник има писмо от чичо си. Не зная какво е главен министър, но явно Ник вярваше, че то ще принуди анселстиерците да му позволят да пренесе полусферите през Стената.

— Защо винаги го наричаш „твоя приятел Ник“, когато влошава нещата? — възмути се Сам. — Той ми е приятел, но Унищожителя и Хедж го принуждават да върши всичко това. Вината не е негова.

— Извинявай — въздъхна Лираел. — Знам, че не е виновен и повече няма да го наричам „твоя приятел Ник“. Но той наистина разполага с това писмо. Или по-точно, то е у някой от другата страна на Стената, който ще ги посрещне.

Сам се почеса по главата и се намръщи раздразнено.

— Зависи къде ще я прекосят и кой ще е дежурен — изрече унило. — Предполагам, че на Границата ще ги пресрещне патрул, който вероятно ще бъде от редовната войска, а не скаутски, а само скаутите са магове на Хартата. Така че може би ще позволят на Ник, Хедж и всички останали да прекосят Границата. Така или иначе не мисля, че някой обикновен патрул би попречил на Хедж, дори и да иска. Де да можехме да пристигнем там първи! Познавам добре генерал Тиндал — той е командир на Границата. И щяхме да успеем да изпратим телеграма на родителите ми до посолството в Корвиър. Ако са още там.

— Можем ли да доплаваме дотам? — попита Лираел. — Откъде бихме могли да намерим лодка, която да е по-бърза от баржите?

— Най-близо би било в Едж — отвърна Сам. — Поне един ден на север, така че ще изгубим толкова време, колкото ще спестим. Ако Едж все още съществува. Не ми се мисли как Хедж се е снабдил с баржите.

— Ами надолу по течението? — попита Лираел. — Няма ли някое рибарско селище или нещо друго?

Сам разсеяно поклати глава. Знаеше, че има отговор. Усети как една идея току-що му се изплъзна. Как можеха да стигнат до Стената по-бързо от Хедж и Ник?

Земя, море… и въздух.

— Ще летим! — възкликна той, като скочи и разпери ръце във въздуха. — Можем да отлетим! С твоята кожа на Хартата на бухал!

Беше ред на Лираел да поклати глава.

— Ще са ми нужни поне дванайсет часа да направя две кожи на Хартата. Може би и повече, защото първо трябва да си почина. А и трябват седмици, за да се научиш да летиш.

— Няма да се наложи — изрече развълнувано Сам. — Слушай — предишният път гледах как правиш кожата на лаещия бухал и забелязах, че има само няколко главни символа на Хартата, които определят големината й, нали?

— Може би — отвърна колебливо Лираел.

— Е, идеята ми е да направиш много голям бухал, достатъчно голям, за да пренесеш в ноктите си Могет и мен — продължи Сам, жестикулирайки разпалено. — Няма да ти отнеме повече време от обичайното. После ще отлетим към Стената… хм, ще я прекосим… и ще го вземем оттам.

— Чудесна идея — каза кучето, а по изражението му се четеше смесица от изненада и одобрение.

— Не знам — каза Лираел. — Не съм сигурна, че ще има ефект от някоя гигантска кожа на Хартата.

— Ще има — отвърна уверено Сам.

— Предполагам, че нямаме кой знае какъв избор — каза тихо Лираел. — Така че май е най-добре да опитам. Къде е Могет? Любопитна съм да разбера мнението му за плана ти.

— Не струва — чу се приглушеният глас на Могет иззад сянката на камъка. — Но няма причина да не проработи.

— Има още нещо, което може би ще се наложи да направя по-късно — изрече колебливо Лираел. — Възможно ли е да вляза в смъртта от другия край на Стената?

— Разбира се, зависи колко навътре в Анселстиер ще влезеш, също както с магията — отвърна Сам, а гласът му внезапно стана много сериозен. — Какво… какво ще ти се наложи да правиш?

— Да използвам Тъмното огледало и да погледна в миналото — каза Лираел и гласът й несъзнателно придоби пророческия тембър на Клеър. — Да се върна към Началото и да видя как Седмината са победили Унищожителя.