Гарт Никс
Абхорсен (13)

Глава единадесета
Под прикритието на тръстиката

Лираел беше почти сигурна, че ще намери тръстикова лодка, защото Клеър бяха видели двамата с Никълъс в нея на Червеното езеро. Въпреки това тя изпита огромно облекчение, когато се препъна в странния съд, защото водата вече достигаше доста над бедрата й. Ако беше станала по-дълбока, щеше да се наложи да се върне, или да рискува да удави Ник, защото не можеше да го носи по друг начин, освен с пожарникарската хватка, при която главата му оставаше на половин метър под нейната.

Тя внимателно го положи в центъра на подобната на кану лодка и побърза да сграбчи двата края, когато се наклони. Дължината на лодката надвишаваше почти двойно нейния ръст, но беше много тясна, освен по средата — така че щеше да има място, точно колкото за тях двамата.

Ник беше в полусъзнание, но се окопити, докато седяха мълчаливо в лодката, а Лираел обмисляше възможностите. Тръстиката беше надвиснала над тях, образувайки таен навес, а малките водни птици надаваха жални викове наоколо и от време на време се чуваше плясък, когато някоя от тях се гмуркаше да се нагости с риба.

Лираел седеше с меч в скута и ръка върху пояса със звънци и се ослушваше. Блатните птички щяха да чуруликат весело и да ловят риба, а после изведнъж щяха да замлъкнат и да се скрият по-навътре в тръстиката. Лираел го знаеше, защото ниско над главите им летяха гарвани-убийци. Усещаше хладния дух, който ги изпълваше, следвайки всеотдайно заповедите на своя господар некромант. Търсеха нея.

Лодката беше съвсем същата, както я бяха видели Клеър, но Лираел изпита някакво ново и странно безпокойство, докато седеше в нея и се поклащаше. Дотук се простираше видението на Клеър. Те я бяха видели тук с Никълъс, но нищо повече, и не бяха видели какъв е Никълъс. Дали зрението им беше ограничено, защото това беше краят? Дали Хедж щеше да се появи сред тръстиките? Или пък Унищожителя щеше да изникне откъм крехкия млад мъж срещу нея?

— Какво чакаш? — попита внезапно Ник, разкривайки, че е много по-възстановен, отколкото тя си мислеше. Лираел подскочи, когато той проговори и разлюля лодката още по-силно. Гласът на Ник беше силен и прозвуча странно в притихналите тръстики.

— Тихо! — нареди Лираел със строг шепот.

— Или какво? — попита Ник с перчене. Ала говореше по-тихо, а погледът му попадна върху меча.

Изминаха няколко секунди и Лираел каза:

— Чакаме да стане пладне, когато слънцето е най-ярко, а мъртвите са слаби. Тогава ще поемем по брега и да се надяваме, че ще успеем да стигнем до мястото на срещата, където ще бъде твоят приятел Самет.

— Мъртвите — каза Ник с надменна усмивка. — Предполагам, че това са някакви местни духове, които трябва да бъдат усмирени? А и преди спомена Сам. Какво общо има той с това? Да не би да си отвлякла и него?

— Мъртвите… са наистина мъртви — отвърна Лираел намръщено. Сам бе споменал, че Ник не разбира, и дори не се опитва да разбере Старото кралство, но подобна заслепеност за истината едва ли беше естествена. — Те работят в твоята яма. Мъртвите ръце на Хедж. И, не, двамата със Сам действаме заедно, за да те спасим. Очевидно не разбираш опасността.

— Не ми казвай, че Сам се е поддал на всички тези суеверия — каза Ник. — Мъртвите, както ги наричаш, са просто едни клети нещастници, болни от нещо като проказа. И вместо да ме спасиш, ти ме откъсна от важен научен експеримент.

— Ти ме видя като бухал — каза Лираел, любопитна да разбере точно колко е тесногръд. — С крилатото куче.

— Хипноза… или халюцинации — отвърна Ник. — Както виждаш, не съм добре. А това е още една причина, поради която не бива да бъда в тази… тази разнебитена лодка.

— Странно — каза замислено Лираел. — Навярно онова същество вътре в теб е ограничило съзнанието ти. Питам се с каква цел.

Ник не отговори, но извъртя очи достатъчно красноречиво, видимо пренебрегвайки онова, което Лираел имаше да каже.

— Ако искаш да знаеш, Хедж ще ме спаси — каза той. — Той е много изобретателен и държи да спази срока, съвсем като мен. Така че, каквато и откачена идея да си си втълпила, трябва да се откажеш от нея и да си идеш у дома. Всъщност сигурен съм, че ще получиш някакво възнаграждение, ако ме върнеш.

— Възнаграждение? — изсмя се Лираел, но с огорчение. — Ужасна смърт и вечно робство? Това е „наградата“ за всеки жив, доближил Хедж. Но кажи ми — за какво става дума в този твой „експеримент“?

— Ще ме пуснеш ли, ако ти кажа? — попита Ник. — Не че е строга тайна. Все пак няма да я публикуваш в анселстиерските научни списания, нали?

Лираел не отговори на нито един от въпросите. Просто се взираше в него и чакаше да проговори. В началото той отвърна на погледа й, после не издържа и отмести очи. Имаше нещо смущаващо в очите й. Някаква упоритост, която никога не бе виждал у младите жени, които познаваше от дебютантските партита в Корвиър. Отчасти това го накара да проговори, а също и желанието му да я впечатли със своите знания и интелект.

— Полусферите са изградени от непознат досега метал, за който допускам, че притежава почти неограничени възможности да абсорбира електрическа енергия, която впоследствие да бъде отделена — каза той, сключвайки пръсти. — Освен това създават нещо като йонизирано поле, което привлича гръмотевичните бури, а те от своя страна пораждат светкавици, които биват привлечени от метала. За жалост, това йонизирано поле възпрепятства обработването му, тъй като стоманените или железни инструменти не могат да го доближат.

Аз възнамерявам да обединя полусферите в Инкубатор за светкавици, който в този момент се изгражда от един мой доверен колега в Анселстиер. Инкубаторът за светкавици ще се състои от хиляда свързани гръмоотвода, които ще привличат цялата електрическа сила на една буря — вместо само на няколко светкавици — и ще я захранват в полусферите. Тази енергия ще се… ъъъ… поляризира отново… или ще демагнетизира… двете полусфери, за да могат да се съединят. Това е крайната цел. Те трябва да се съединят, разбираш ли. Това е изключително важно!

При последната дума той се отпусна назад, а дъхът му излизаше на пресекулки.

— Откъде знаеш? — попита Лираел. Всичко това й звучеше като празните приказки, използвани от лъжепророците и маговете шарлатани, целящи да убедят преди всичко себе си.

— Просто знам — прошепна Ник. — Аз съм учен. Когато полусферите попаднат в Анселстиер, ще мога да докажа теориите си с подходящите инструменти и съответната помощ.

— Защо полусферите трябва да се съединят? — попита Лираел. Това й се струваше най-неубедителната част от неговата теория, и най-опасната, защото съединяването на полусферите би придало цялост на онова, което беше затворено в тях. Но едва когато зададе този въпрос, осъзна, че има и по-важен.

— Налага се — отвърна Ник, а по лицето му бе изписано недвусмислено недоумение. Явно изобщо не можеше да разсъждава логично за това. — Би трябвало да е очевидно.

— Да, разбира се — каза Лираел утешително. — Но се питам как ще пренесеш полусферите в Анселстиер. И къде точно е твоят Инкубатор за светкавици? Сигурно е трудно да създадеш нещо подобно. Имам предвид, че ще заеме ужасно много място.

— О, не е толкова трудно, колкото ти се струва — каза Ник. Изглежда изпита облекчение, че се отдалечават от темата за съединяването на полусферите. — Ще пренесем метала до морето с баржи, а после ще следваме брега на юг. Очевидно по принцип водите са твърде бурни, а времето е прекалено мъгливо, за да се движим непрекъснато по море. Ще ги свалим на брега северно от Стената, ще ги пренесем през нея, а после остават само десет-дванайсет мили до Форуин Мил, където се изгражда моят Инкубатор за светкавици. Когато пристигнем, тъкмо ще е готов, ако всичко е наред.

— Но… — каза Лираел, — как ще ги прехвърлите през Стената? Тя е бариера за мъртвите и всякакви подобни същества. Няма да успеете да пренесете полусферите отвъд Стената.

— Глупости! — възкликна Ник. — Ти си същият тежък случай като Хедж. Само че той поне е готов да опита, ако му позволя най-напред да изрече някакви безсмислици.

— О — каза Лираел. Очевидно Хедж — или най-вероятно неговият върховен господар — беше намерил начин да пренесе полусферите през Стената. Бездруго това беше напразна надежда, защото Лираел знаеше, че Хедж я е прекосявал неведнъж, а Керигор и неговата армия също бяха минали през нея преди години. Просто се надяваше, че ще възпрепятства полусферите.

— Няма ли… ъъъ… няма ли да имате проблеми с властите в Анселстиер? — попита обнадеждено Лираел. Сам й беше разказал за Границата, която бяха издигнали анселстиерците, за да попречат на когото и да било да влезе в страната им от север. Нямаше представа какво би могла да направи, ако полусферите бъдат изнесени от Старото кралство.

— Не — отвърна Ник. — Хедж твърди, че няма да има никакви проблеми, с които да не успее да се справи, но ми се струва, че навремето е бил нещо като контрабандист и използва доста нетрадиционни методи. Предпочитам да работя съгласно закона, затова разполагам с всички обичайни митнически разрешителни, лицензи и така нататък. Макар че признавам, че не важат за предмети от Старото кралство, тъй като то не съществува официално, затова няма формуляри. Освен това имам писмо от чичо ми, което ми дава разрешение да внеса всичко необходимо за моя експеримент.

— Чичо ти?

— Той е главен министър — отвърна гордо Ник. — Тази година стават седемнайсет години, откакто заема този пост — с тригодишно прекъсване по средата, когато онези от умерената реформа бяха на власт. Най-успешният главен министър, който страната някога е имала, макар че в момента има проблеми, разбира се, с континенталните войни и всички онези бежанци, прииждащи от юг. Все пак не мисля, че Королини и неговата съмнителна шайка ще съберат достатъчно гласове, за да го свалят от поста. Той е най-големият брат на майка ми и е много добър човек. Винаги с радост помага на заслужилия си племенник.

— Тези документи сигурно са изгорели в палатката ти — предположи Лираел, открила нова надежда.

— Не — каза Ник. — Отново благодарение на Хедж. Той ми предложи да ги оставя при човека, който ще ни посрещне от другия край на Стената. Каза, че ще изгният, което е съвсем вярно, като се върна назад. А сега ще ме пуснеш ли?

— Не — отвърна Лираел. — В момента те спасявам, независимо дали това ти харесва.

— В такъв случай няма да ти кажа повече — заяви раздразнено Ник. Отново легна долу, шумолейки в тръстиката.

Лираел го гледаше, а мислите бушуваха в главата й. Надяваше се, че Елимер е получила съобщението на Сам и в този момент навярно към тях пътуваше въоръжен гвардейски отряд, за да ги спаси. Вероятно Сабриел и Тъчстоун също се бяха втурнали на север от Корвиър. Може би дори се канеха да прекосят Стената.

Ала всички те щяха да поемат към Едж, докато полусферите, побрали плененото същество, се измъкват към Анселстиер, където древният дух на разрухата щеше да излезе на свобода, избавил се от намесата на единствените хора, които осъзнаваха опасността.

Тя си даде сметка, че и Ник я наблюдава, докато тези мисли вдигаха врява в главата й. Но не с недоумение или враждебност. Просто я гледаше, привел глава встрани и притворил наполовина едното си око.

— Извини ме — каза той. — Просто се питах как си се запознала със Сам. Да не би да си… хм… принцеса? Но ми се струва, че трябва да знам, ако си негова годеница или нещо подобно. Да… ааа… поднеса поздравленията си, така да се каже. Аз дори не знам името ти.

— Лираел — отвърна тя лаконично. — Леля съм на Сам. Аз съм Аб… е, да кажем, че работя с майката на Сам, а също… бях… втори помощник-библиотекар и Дъщеря на Клеър, макар че не очаквам да знаеш какво означават тези титли. И аз самата никак не съм сигурна в момента.

— Негова леля! — възкликна Ник, а лицето му пламна по-скоро от смущение, отколкото от треската. — Как е възможно — тоест, нямах представа. Извинете, госпожо.

— И съм… много по-възрастна, отколкото изглеждам — добави Лираел. — Ако това се канеше да попиташ.

Самата тя беше леко смутена, макар че не разбираше защо. Все още не знаеше как да говори за майка си. В известен смисъл сега беше по-болезнено да мисли за нея, след като знаеше за баща си и начина, по който е била зачената. Някой ден, помисли си, щеше да разбере какво точно се е случило с Ариел и защо е решила да замине.

— Не бих и помислил — отвърна Ник. — Знаеш ли, звучи глупаво, но тук се чувствам много по-добре от седмици насам. Никога не бих допуснал, че едно блато може да е толкова тонизиращо. Днес дори не съм припадал.

— Припадна веднъж — каза Лираел. — Когато те взехме от палатката.

— Така ли? — попита Ник. — Колко неприятно. Изглежда доста припадам. За щастие се случва тогава, когато Хедж е наблизо, за да ме улови.

— Можеш ли да разбереш кога ще припаднеш? — попита Лираел. Не беше забравила предупреждението на кучето за периода, през който фрагментът ще бъде в покой, и беше почти сигурна, че няма да може отново да го обуздае сама.

— Обикновено — каза Ник. — Най-напред ми се повдига и зрението ми става особено — всичко почервенява. А и нещо става и с обонянието ми и усещам как нещо гори, сякаш някой електромотор се е подпалил. Но сега наистина се чувствам много по-добре. Може би треската е преминала.

— Това не е треска — изрече уморено Лираел. — Макар че се надявам да е по-добре, заради двама ни. А сега стой неподвижно — ще придвижа лодката малко по-нататък. Ще останем в тръстиката, но искам да видя какво става на езерото. И те моля да пазиш тишина.

— Добре — каза Ник. — Нямам кой знае какъв избор, нали?

Лираел за малко да се извини, но се въздържа. Наистина й беше жал за Ник. Той не беше виновен, че е бил избран да въплъти някакъв древен зъл дух. Дори донякъде се чувстваше като негова майка. Някой трябваше да го завива в леглото и да му дава чай от върбова кора. Тази идея я накара да се замисли разсеяно как би изглеждал той, ако беше здрав. Може би беше доста красив, помисли си Лираел, а после веднага пропъди това хрумване. Макар и неволно, той си оставаше враг.

Тръстиковата лодка беше лека, но въпреки това беше трудно да гребе сама. Особено след като се налагаше да следи и Никълъс да не създава проблеми. Ала той изглеждаше доволен да лежи на високия нос на лодката. Лираел забеляза, че я гледа скришом, но не се опита да избяга или извика.

След близо двайсет минути усилено гребане, тръстиките започнаха да оредяват, червената вода избледня до розово, а Лираел виждаше тинестото езерно дъно. Слънцето беше изгряло напълно, така че тя рискува да изтика лодката до самия край на тръстиковото блато, за да може да вижда езерото, но да остане скрита.

Главите им все още бяха покрити заради начина, по който тръстиките се преплитаха. Въпреки това Лираел с облекчение установи, че не долавя присъствието на гарвани-убийци наоколо. Навярно защото зад обраслите с тръстика брегове имаше силно течение, примесено с яркото утринно слънце.

Макар че птиците не се виждаха, нещо се движеше по повърхността на езерото. Сърцето на Лираел подскочи за миг, когато реши, че може би е Сам, или някой гвардейски отряд. После разбра какво е, тъкмо когато Ник проговори.

— Виж, моите баржи! — извика той, като се изправи и размаха ръце. — Хедж трябва да е намерил другата и вече я е натоварил!

— Тихо! — просъска Лираел и се пресегна да го свали долу.

Той не се възпротиви, но изведнъж се намръщи и се хвана за гърдите.

— Струва ми се… че прибързах с…

— Не му се давай! — прекъсна го настоятелно Лираел. — Ник, трябва да се пребориш с него!

— Ще опитам… — поде Ник, но не довърши мисълта си, а главата му клюмна назад и тупна глухо върху тръстиката. Очите му се облещиха и Лираел видя как от носа и устата му започна да се процежда тънка струя дим.

Тя го зашлеви силно през лицето.

— Бори се! Ти си Никълъс Сейър! Кажи ми кой си!

Очите на Ник се извъртяха, макар че от носа му продължаваше да струи дим.

— Аз съм… Никълъс Джон Андрю Сейър — прошепна той. — Аз съм… Никълъс… Никълъс…

— Да! — подкрепи го Лираел. Остави меча си встрани и хвана ръцете му, потръпвайки, когато усети Свободната магия, която течеше в кръвта под студената му кожа. — Кажи ми нещо повече за себе си, Никълъс Джон Андрю Сейър! Къде си роден?

— Роден съм в Амбърн, в семейното жилище — прошепна Ник. Гласът му се усили и димът се разреди. — В билярдната зала. Не, шегувам се. Мама би ме убила за това. Роден съм, както подобава за един Сейър, в присъствието на лекар и акушерки. Точно две акушерки и местният лекар…

Ник затвори очи, а Лираел стисна по-силно ръцете му.

— Кажи ми… нещо! — настоя тя.

— Относителното тегло на орбилит, потопен в живак е… не зная колко е… Снегът в Коровия се ограничава до Южните Алпи, а основните проходи са Крискат, Йорсчи и Корбук… Обикновеният синьоопашат дъждосвирец снася двайсет и шест яйца през своя петдесет и четири годишен живот… Над сто хиляди южняци са пристигнали нелегално през последната година… Шоколадовото дърво е изобретено от…

Той млъкна внезапно, пое дълбоко въздух и отвори очи. Лираел продължи да държи ръцете му известно време, но когато не забеляза следи от дим или нещо странно в погледа му, ги пусна и отново взе меча си, като опря острието върху бедрата си.

— В беда съм, нали? — каза Ник. Гласът му трепереше. Той сведе очи към дъното на лодката, криейки лицето си, докато поемаше равномерно глътки въздух.

— Да — отвърна Лираел. — Но Самет и аз, а и… нашите приятели… ще направим всичко възможно, за да те спасим.

— Но не мислиш, че ще успеете — изрече тихо Никълъс. — Това… нещо… в мен. Какво е?

— Не зная — отвърна Лираел. — Но е част от някакво голямо и древно зло, а ти му помагаш да се освободи. Да сее разруха.

Ник кимна бавно. После вдигна очи и срещна погледа й.

— То е като сън — изрече просто. — През по-голямата част от времето не знам дали съм буден, или не. Не помня нищо от единия миг до другия. Не мога да мисля за нищо, освен за полу…

Той млъкна. В очите му проблесна страх и посегна към Лираел. Тя хвана лявата му ръка, но продължи да държи меча си. Ако съществото в него вземеше надмощие и не пожелаеше да я пусне, тя знаеше, че ще се наложи да се освободи.

— Няма нищо, няма нищо, няма нищо — повтаряше си Ник, олюлявайки се напред-назад, докато говореше. — Всичко е под контрол. Кажи ми, какво трябва да направя.

— Продължавай да се бориш — нареди Лираел, но не знаеше какво повече да му каже. — Ако не успеем да те опазим, когато настъпи моментът, трябва да дадеш всичко от себе си, за да спреш… за да го спреш. Обещай ми, че ще го направиш!

— Обещавам — простена Ник през зъби. — Това е думата на Сейър. Ще го спра! Да! Моля те, говори ми, Лираел. Трябва да мисля за нещо друго. Кажи ми… кажи ми… къде си родена?

— В Глетчера на Клеър — отвърна нервно Лираел. Хватката на Ник се усилваше и това не й харесваше. — В родилното отделение на болницата. Въпреки че някои Клеър раждат децата си в собствените си стаи, повечето от нас… от тях… го правят в родилното отделение, защото всички са там и е по-оживено и забавно.

— Родителите ти — простена Ник. Потрепери и заговори много бързо. — Разкажи ми за тях. Аз няма какво да разкажа за моите. Баща ми е слаб политик, макар че е много ентусиазиран. По-големият му брат е преуспял. Мама ходи на партита и прекалява с алкохола. Как така си леля на Самет? Не разбирам как е възможно да си сестра на Тъчстоун или на Сабриел. Познавам ги. Много по-възрастни са от теб. Стари са. Сигурно са поне на четиридесет… Говори ми, моля те, говори ми…

— Аз съм сестра на Сабриел — каза Лираел, макар че думите прозвучаха странно от устата й. — Сестра на Сабриел. Но не от една и съща майка. Нейният… моят баща е бил… хм… с майка ми само за кратко, преди да умре. Доскоро дори не знаех кой е. Майка ми… майка ми замина, когато бях на пет. Затова не знаех, че баща ми е Абхорсен… О, не!

— Абхорсен! — извика Ник. Тялото му се сгърчи конвулсивно и Лираел усети как кожата му внезапно стана още по-студена. Тя бързо изтръгна ръката си и се отдръпна колкото е възможно по-далече, проклинайки се, задето е изрекла „Абхорсен“ на глас, когато Никълъс вече беше на път да изгуби контрол. Естествено, че това щеше да задейства Свободната магия в него.

От носа и устата на Ник започна да струи бял дим. Изпод езика му се разхвърчаха бели искри, когато отчаяно се опита да проговори. Помръдна уста, но от нея излезе само дим, и на Лираел й беше нужно известно време да разбере какво се опитва да каже.

— Спри!

Или пък:

— Върви!