Гарт Никс
Абхорсен (8)

Глава седма
Последно желание

Два дни след особено успешното въздействие върху времето от страна на Сам и Лираел, все още валеше. Въпреки мушамите, грижливо опаковани от привиденията в Къщата, те бяха напълно, и изглежда постоянно, подгизнали. За щастие заклинанието най-сетне отслабваше, най-вече онази част с призоваването на ветровете, така че дъждът бе намалял и вече не брулеше хоризонтално лицата им, и не ги удряха съчки, листа и други летящи предмети, носени от вятъра.

Хубавото беше, както се налагаше да си напомня Лираел на всеки няколко часа, че благодарение на дъжда, беше напълно невъзможно да ги открият каквито и да било гарвани-убийци. Макар че това някак не беше чак толкова окуражаващо.

Освен това не беше студено, а това беше още един плюс. В противен случай щяха да измръзнат до смърт, или да не могат да се движат от изтощение, използвайки магията на Хартата, за да оживеят. И вятърът, и дъждът бяха топли, и ако бяха престанали поне за час-два, Лираел щеше да приеме въздействието им върху времето за много успешно. Ала сега гордостта от заклинанието беше доста помрачена от несгодите им.

Вече наближаваха Червеното езеро, изкачвайки буйно залесеното подножие на планината Абед и нейните посестрими. Тук дърветата растяха нагъсто, образувайки балдахин над главите им, а помежду им растяха много видове папрат и растения, които Лираел познаваше само от книгите. От тях на земята беше паднала гъста шума, която образуваше килим над калта. Заради дъжда навсякъде се стичаха хиляди малки ручейчета, които се лееха между корените на дърветата, по камъните и около глезените им. Разбира се, когато можеха да видят глезените си, защото през по-голямата част от времето краката им бяха потънали до пищялите в каша от мокри листа и кал.

Беше много трудно да се върви и Лираел се чувстваше по-уморена, отколкото й се струваше възможно. Почивките, когато имаше такива, се състояха в това да намерят най-голямото дърво с най-гъстата шума, за да спира дъжда, както и най-високите корени, на които да седнат, за да се предпазят от калта. Лираел беше установила, че може да спи дори при тези условия, макар че се събуждаше многократно, след оскъдните два часа, които си позволяваха, и откриваше, че лежи в калта, вместо да седи над нея.

Разбира се, когато се връщаха отново под дъжда, калта бързо се отмиваше. Лираел не беше сигурна кое е по-лошо. Калта или дъждът. Или пък средното положение: първите десет минути, след като излизаха от заслона, когато калта се отмиваше и се стичаше по лицето, ръцете и краката й.

Тъкмо по това време, след една почивка, когато цялото й внимание беше насочено към това да отмие калта от очите си, докато изкачваха поредната клисура, те откриха един умиращ кралски гвардеец, опрян на ствола на подслонилото го дърво. Или по-точно Падналото куче я откри, като я надуши, докато ровеше в земята пред Лираел и Сам.

Гвардейката беше в безсъзнание, златисточервената й туника беше пропита с черна кръв, а бронираната й ризница беше разкъсана на няколко места. В дясната си ръка продължаваше да стиска здраво един нащърбен и изтъпен меч, а лявата беше застинала в жест за образуване на заклинание, което никога нямаше да завърши.

И Лираел, и Сам разбраха, че тя е полумъртва, защото духът й вече беше прекрачил границата със смъртта. Сам бързо се наведе и призова най-силното заклинание за изцеление, което знаеше. Ала тъкмо когато първите символи на Хартата блеснаха ярко в съзнанието му, тя умря. Бледата светлина на живота в очите й угасна, заменена от помътнял и невиждащ поглед. Сам освободи символа за изцеление и нежно притвори очите й.

— Един от гвардейците на татко — изрече унило. — Но не я познавам. Може би е била от гвардейската кула в Робълс Таун или Ъпсайд. Странно какво е правила…

Лираел кимна, но не можеше да откъсне очи от трупа. Чувстваше се толкова безполезна. Все така се намесваше твърде късно, твърде бавно. Южняците в реката, след битката с Клор. Бара и търговците. А сега и тази жена. Беше толкова несправедливо да умре сама, само на няколко минути между смъртта и избавлението. Само ако бяха изкачили хълма по-бързо, или ако не бяха спирали за онази последна почивка…

— Агонизирала е няколко дни — каза Падналото куче, като душеше около трупа. — Но едва ли е дошла отдалече, господарке. Не и с тези рани.

— Тогава сигурно сме близо до Хедж и Ник — каза Сам и се изправи, за да се огледа внимателно наоколо. — Много е трудно да разберем под всички тези дървета. Може би сме близо до върха на хребета, или пък трябва да вървим още мили.

— Мисля, че е най-добре да проверя — изрече бавно Лираел. Още се взираше в мъртвото тяло на гвардейката. — Какво я е убило и къде е врагът.

— Тогава да побързаме — каза кучето и скочи на задните си крака с внезапно вълнение. — Реката сигурно я е отнесла на известно разстояние.

— Ще влизаш в смъртта? — попита Сам. — Дали е разумно? Искам да кажа, че Хедж сигурно е наблизо — или дори се спотайва там!

— Зная — каза Лираел. И тя си мислеше съвсем същото. — Но мисля, че си струва риска. Трябва да разберем къде точно са разкопките на Ник и какво се е случило с тази гвардейка. Не можем да продължим да вървим сляпо напред.

— Предполагам — каза Сам, хапейки устна с неосъзната тревога. — Какво трябва да правя?

— Пази тялото ми, докато ме няма, ако обичаш — каза Лираел.

— Но не използвай магията на Хартата, ако не се налага — добави кучето. — Някой като Хедж може да я надуши от мили. Въпреки дъжда.

— Зная — отвърна Сам. Тревогата му си пролича по това, че измъкна меча си, докато очите му продължаваха да шарят, проверявайки всяко дърво и храст. Погледна дори към небето, точно навреме, за да бъде окъпан от една дъждовна струя, проправила си път през гъстите клони над главата му. Тя се стече по врата му и под мушамата, като го накара да се почувства още по-зле. Ала в клоните на дървото не се спотайваше нищо, и доколкото можеше да види небето, там нямаше нищо друго, освен дъжд и облаци.

Лираел също извади меча си. За миг се поколеба кой звънец да избере, притиснала с ръка пояса. Беше влизала в смъртта само веднъж досега, и тогава за малко щеше да бъде разгромена и поробена от Хедж. Този път, каза си, щеше да бъде по-силна и по-добре подготвена. Това отчасти беше свързано с избора на правилния звънец. Леко докосваше с пръсти всяка кесия, докато стигна до шестата и внимателно я отвори. Извади звънеца, държейки го отвътре, за да не звънне. Беше избрала Саранет, Ограничителя. Най-силният от всички звънци, без да се брои Астарел.

— И аз ще дойда, нали? — попита нетърпеливо кучето, подскачайки в краката на Лираел, като бързо размахваше опашка.

Лираел кимна в знак на съгласие и започна да посяга към смъртта. Тук беше лесно, защото при своето преминаване гвардейката беше проправила врата, която дни наред щеше да служи за връзка между живота и смъртта на това място. Врата, която можеше да се използва в двете посоки.

Студът настъпи бързо и прогони влагата от топлия дъжд. Лираел потрепери, но продължи да пристъпва напред към смъртта, докато дъждът, вятърът, миризмата на мокра шума и бдителното лице на Сам изчезнаха, заменени от хладната, сива светлина.

Реката подръпваше коленете на Лираел, заставяйки я да продължи нататък. Тя се противопостави за миг, тъй като не желаеше да се раздели с усещането за живота зад гърба си. Трябваше само да направи крачка назад, да посегне към живота и да се върне в гората. Ала така нямаше да научи нищо…

— Аз съм бъдещият Абхорсен — прошепна тя и усети, че хватката на реката отслабва. Или може би си го въобрази. И в двата случая се почувства по-добре. Имаше право да бъде тук.

Бавно направи първата си крачка напред, последвана от още една и още една, докато вече вървеше неотклонно напред, а Падналото куче се гмуркаше край нея.

„Ако имам късмет, помисли си, гвардейката все още ще е от тази страна на Първата порта.“ Ала нищо не помръдваше, доколкото виждаше, дори не се носеше по повърхността, уловено от течението. В далечината се чуваше грохотът на Портата.

Тя се вслуша внимателно в него — защото грохотът щеше да спре, ако жената преминеше — и продължи да върви, като предпазливо опипваше дъното за дупки или неочаквани наклони. Беше много по-лесно да върви по течението и се поуспокои, но не дотам, че да спусне меча или звънеца.

— Тя е точно пред нас, господарке — прошепна кучето, а носът му помръдна само на сантиметър над повърхността на водата. — Вляво.

Лираел проследи лапата на кучето и видя, че под водата лежи блед силует, носещ се по течението към Първата порта. Тя инстинктивно пристъпи напред, решила да улови физически гвардейката. После осъзна грешката си и спря.

Дори и скорошните мъртви можеха да бъдат опасни, а приятелят от живота не оставаше непременно такъв и тук. Беше по-безопасно да не я докосва. Вместо това прибра меча в ножницата и докато заглушаваше Саранет с лявата си ръка, премести дясната, за да улови махагоновата дръжка на звънеца. Лираел знаеше, че трябва да го разклати с една ръка и в това време да започне да звъни, знаеше също, че би могла да го направи, ако се наложи, но й се стори разумно да бъде по-предпазлива. Все пак, никога преди не беше използвала звънците. Само панфлейтите, а те бяха по-незначителен инструмент на властта.

— Звънът на Саранет ще се чуе от мнозина, и надалече — прошепна кучето. — Защо да не изтичам и да я сграбча за глезена?

— Не — намръщи се Лираел. — Тя е от кралската гвардия, независимо, че е мъртва, и трябва да се отнасяме към нея с уважение. Само ще привлека вниманието й. Така или иначе, няма да чакаме тук.

Тя позвъни със звънеца, като просто описа дъга, един от най-лесните начини на звънене, описани в „Книгата за мъртвите“ за Саранет. В същото време вложи волята си в песента на звънеца, насочвайки го към потопеното тяло, което плаваше пред тях.

Звънецът прозвуча много силно и заглуши тихия рев на Първата порта. Той отекна навсякъде и изглежда се усилваше, вместо да притихне, а дълбокият звук образува огромен кръг от вълни около Лираел и кучето, които се движеха дори срещу течението.

После звукът обгърна духа на гвардейката и Лираел усети как тя се извива и гърчи против волята си, като прясно уловена риба. Чу едно име сред тътена на звънеца и разбра, че Саранет го е научил и й го съобщава. Понякога се налагаше да се използва заклинание на Хартата, за да се научи някое име, но тази гвардейка не разполагаше с никакви защити срещу който и да било от звънците.

— Марейн — каза ехото на Саранет — ехо, което прозвуча само в главата на Лираел. Името на гвардейката беше Марейн.

— Остани, Марейн — изрече тя със заповеден тон. — Изправи се, защото искам да поговоря с теб.

Долови съпротивата й, ала тя беше слаба. Миг по-късно студената река се разпени и забълбука, и духът на Марейн се изправи и се извърна с лице към владетеля на звънеца, който я беше възпрял.

Гвардейката беше мъртва твърде отскоро, за да се промени от смъртта, така че духът й изглеждаше по същия начин, както и тялото й в живота. Висока, набита жена, чиято разкъсана ризница и рани по тялото личаха толкова ясно на странната светлина в смъртта, както на слънцето.

— Говори, ако можеш — нареди Лираел. И отново, тъй като беше мъртва отскоро, Марейн вероятно би могла да говори, ако реши. Мнозина от онези, обитавали дълго смъртта, губеха способността си да говорят, която можеше да бъде възстановена само от Дайръм.

— М-м-мога — изграчи Марейн. — Какво искаш от мен, господарке?

— Аз съм бъдещият Абхорсен — обяви Лираел и тези думи сякаш отекнаха из дебрите на смъртта, заглушавайки тихия й вътрешен глас, на който му се щеше да каже: „Аз съм Дъщеря на Клеър.“ — Искам да те попитам кой причини смъртта ти и какво знаеш за човек на име Никълъс и ямата, която е изкопал — продължи тя.

— Приковала си ме със звънеца си и съм длъжна да отговоря — каза Марейн с глас, лишен от всякакви емоции. — Но бих искала да помоля за един подарък, ако е възможно.

— Хайде — каза Лираел и стрелна с поглед Падналото куче, което обикаляше зад Марейн като вълк след овца. Кучето улови погледа й, размаха опашка и продължи да обикаля. Очевидно просто си играеше, макар че Лираел не разбираше как може да е толкова безгрижно тук, в смъртта.

— Некромантът от ямата, чието име не се осмелявам да изрека — каза Марейн. — Той уби другарите ми, но се разсмя и ме остави да изпълзя нататък, както бях ранена, с обещанието, че слугите му ще ме открият в смъртта и ще ме принудят да му служа. Усещам, че това се случва, и че тялото ми лежи зад мен, без да е обгоряло. Не желая да се върна, господарке, нито да служа на такъв като него. Моля те да ме изпратиш нататък, откъдето никаква сила да не може да ме върне.

— Разбира се, че ще го направя — каза Лираел, ала думите на Марейн я изпълниха със страх. Щом като Хедж я беше освободил, вероятно бе накарал да я проследят и знаеше къде се намира тялото й. Навярно в момента беше под наблюдение и лесно щяха да забележат духа й в смъртта, когато се появеше. Може би Хедж — или слугите му — точно сега се придвижваха из живота и смъртта.

Още щом си го помисли, кучето наостри уши и изръмжа. Миг по-късно Лираел чу, че ревът на Първата порта прекъсва и утихва.

— Нещо се задава — предупреди кучето, душейки реката. — Нещо лошо.

— Тогава да побързаме — каза Лираел. Остави Саранет и измъкна Кибет, премествайки звънеца в лявата си ръка, за да може да извади и Нехима. — Марейн, кажи ми къде се намира ямата по отношение на тялото ти.

— Ямата е разположена в следващата долина, над хребета — отвърна Марейн спокойно. — Там има много мъртви, постоянно е облачно и падат светкавици. Направили са и път през дъното на долината към езерото. Младият Никълъс живее в парцалива палатка на изток от ямата… Нещо идва да ме вземе, господарке. Моля ви, умолявам ви да ме изпратите нататък.

Лираел долови страха в духа на Марейн, макар че гласът й имаше отмерен, равен мъртвешки тон. Тя реагира мигновено, иззвънявайки с Кибет над главата си, като описа осморка.

— Върви, Марейн — изрече строго, а думите й се сляха с песента на звънеца. — Влез в дебрите на смъртта и не се бави, не позволявай на никого да застане на пътя ти. Заповядвам ти да отидеш до Деветата порта и да я преминеш, защото си заслужила вечен покой. Върви!

При последната дума Марейн рязко се завъртя кръгом и закрачи с високо вдигната глава и размахани ръце, както навярно бе марширувала в живота по парадния плац в казармата на Велизар. Тя маршируваше изправена като лък към Първата порта. Лираел видя, че се препъна за миг в далечината, сякаш нещо се бе опитало да й устрои засада, но после продължи да върви, докато ревът на портата утихна в знак, че я е преминала.

— Отиде си — отбеляза кучето. — Ала онова, което излезе, е някъде тук. Подушвам го.

— Аз също го усещам — прошепна Лираел. Отново размени звънците и взе Саранет. Допадаше й сигурността на големия звънец и дълбокият му, авторитетен глас.

— Трябва да се връщаме — каза кучето, а главата му бавно се движеше наляво-надясно, за да открие съществото. — Никак не ми харесва, когато са умни.

— Знаеш ли какво е? — прошепна Лираел, когато започнаха да се връщат към живота, криволичейки така, че гърбът й никога не беше наистина извърнат. Както и по време на първото й пътуване, беше много по-трудно да се върви срещу течението, освен това то й се стори невероятно студено и се просмукваше в духа й.

— Някакъв подлец отвъд Петата порта, струва ми се — каза кучето. — Дребен е и отдавна е изгубил първоначалната си… Ето го!

Кучето излая и се хвърли във водата. Лираел видя нещо като дълъг, измършавял плъх — чиито очи светеха като въглени — да отскача встрани, когато кучето го нападна. След това се зададе право срещу нея и тя усети как студеният му и силен дух се извисява насреща й, твърде голям за плъхообразната му фигура.

Тя изпищя и го удари с меча си, а наоколо се разхвърчаха синьо-бели искри. Ала той беше много бърз. Ударът рикошира и съществото захапа лявата й китка — ръката, която държеше звънеца. Челюстта му щракна около бронирания й ръкав и между иглените му зъби лумнаха черно-червени пламъци.

После зъбите на кучето се впиха в кръста на създанието и го изтръгнаха от ръката на Лираел, а зловещото ръмжене на животното се сля с квиченето на съществото и писъците на Лираел. Миг по-късно всички те бяха заглушени от дълбокия звук на Саранет, когато тя отстъпи назад, размаха звънеца, хвана дръжката и иззвъня, правейки всичко това с едно плавно движение.