Гарт Никс
Абхорсен (6)

Глава пета
Да повее вятър и да падне дъжд

— Къде точно под краката ни? — възкликна Сам. Погледна разтревожено надолу, а мечът и ръката, с която правеше заклинания бяха в готовност.

— Какво можем да направим? — попита бързо Лираел. — Знаеш ли какво беше това? Как да се бием с него?

Кучето надменно подуши земята.

— Няма да се наложи да се бием. Това беше ференк, лешояд. Ференките само се перчат. Този вече лежи под няколко метра земя и камъни. Няма да излезе, докато не се стъмни, а може би чак до утре вечер.

Сам внимателно огледа земята, без да се доверява на мнението на кучето, а Лираел се наведе да поговори с него.

— Никога не съм чела за създания на Свободната магия, наречени ференки — каза Лираел. — В нито една от книгите, които прочетох, за да науча нещо за стилкън.

— Там едва ли се споменава ференк — каза кучето. — Те са елементарни същества, духове от камък и кал. Превърнали са се просто в камък и кал при създаването на Хартата. Навярно неколцина са избягали, но не и тук… не и на това толкова посещавано място…

— Ако е бил просто лешояд, тогава кой е убил клетите хора? — попита Лираел. Задаваше си въпроси за раните, които беше видяла и не й харесваше посоката, в която вървяха мислите й. Подобно на стража, повечето трупове имаха по две дупки в телата си, където дрехите и кожата бяха обгорели по краищата.

— Със сигурност някое създание на Свободната магия, или няколко такива — каза кучето. — Но не и ференк. Нещо подобно на стилкън, струва ми се. Може би джерек или хиш. Хиляди създания на Свободната магия избягаха от създаването на Хартата, макар че впоследствие повечето бяха пленени или принудени да й служат до известна степен. Имаше цели породи, а други бяха уникални по рода си, така че не мога да твърдя нищо с абсолютна сигурност. Положението се усложнява от факта, че много отдавна тук имаше ковачница, насред кръга от храсти. Едно същество беше затворено в каменната наковалня на тази ковачница, макар че не откривам нито наковалнята, нито някакви други останки. Възможно е съществото, затворено тук, да е убило тези хора, но не мисля…

Кучето замълча и отново подуши земята, обиколи в кръг, разсеяно захапа собствената си опашка, след което седна да сподели заключението си.

— Навярно е бил двоен джерек, но съм склонен да мисля, че убийствата са били извършени от два хиша. Ала който и да го е сторил, е било в служба на някой некромант.

— Откъде знаеш? — попита Сам. Беше престанал да обикаля в кръг, когато кучето започна, макар че продължаваше да се взира в земята. Сега търсеше следи от каменна наковалня, от която да изскочи някой ференк. Не че някога бе виждал наковалня тук.

— Следи и знаци — отвърна кучето. — Раните, остатъчните миризми, отпечатък с три пръста в меката почва, тялото, провесено от дървото, оголените тръни от седем клона, за да го ознаменуват… всичко това ми говори кой се е подвизавал тук, до известна степен. Колкото до некроманта, нито един джерек, хиш или друго наистина опасно същество на Свободната магия не се е пробуждало от хиляди години, освен под звуците на Мозраел и Саранет, или чрез директен призив, използващ тайните им имена.

— Хедж е бил тук — прошепна Лираел.

Сам потръпна при споменаването на името му, а белезите от изгаряне върху китките му потъмняха. Ала той не ги погледна, нито се извърна встрани.

— Може би — каза кучето. — Във всеки случай не е била Клор. Някой от Висшите мъртви би оставил различни следи.

— Умрели са преди осем дни — продължи Лираел. Не си задаваше въпроса откъде го знае. След като беше видяла труповете по-отблизо, просто го разбра. Това беше свързано с позицията й на Абхорсен. — Духовете им не са били отнети. Според „Книга за мъртвите“, не би трябвало да са преминали Четвъртата порта. Бих могла да вляза в Смъртта и да открия някой от тях…

Тя замълча, когато Сам и кучето поклатиха глави.

— Не мисля, че идеята е добра — каза Сам. — Какво би могла да научиш? Знаем, че има шайки от мъртви, некроманти и кой знае още какво, които бродят наоколо.

— Сам е прав — каза кучето. — Няма да научиш нищо полезно от тяхната смърт. И тъй като той вече обяви присъствието ни с магията на Хартата, нека дарим тези нещастници с прочистващия огън, за да не могат телата им да бъдат използвани. Но трябва да побързаме.

Лираел огледа полето и примигна, щом слънцето влезе в очите й, към мястото, където лежеше младежът, който някога се казваше Бара. Името изплува в съзнанието й, докато се взираше. Беше решила да открие Бара в смъртта и да каже на духа му, че момичето, което навярно беше забравил още преди години, винаги бе мечтало да поговори с него, дори да го целуне, да направи нещо повече от това да се скрие зад косата си и да плаче. Ала дори и да успееше да го намери в смъртта, знаеше, че той отдавна ще е изгубил всякакъв интерес към света на живите. Нямаше да търси духа му заради него, а заради себе си, и не можеше да си позволи подобен лукс.

Тримата заедно се надвесиха над най-близкия труп. Сам нарисува символа на Хартата за огън, кучето излая един за пречистване, а Лираел нарисува тези за покой и сън и събра всички заедно. Те се сляха и заблестяха върху гърдите на мъжа, превърнаха се в игриви златисти пламъци и миг по-късно избухнаха, за да принесат в жертва цялото тяло. След това огънят угасна толкова бързо, колкото се бе появил, оставяйки само пепел и късове разтопен метал, които някога са били катарами и острие на нож.

— Сбогом — каза Сам.

— На добър път — изрече Лираел.

— Не се връщай — добави кучето.

После извършиха ритуала поотделно, движейки се възможно най-бързо сред труповете. Лираел забеляза, че Сам най-напред се изненада, а след това изпита облекчение, че Падналото куче може да извиква символи на Хартата и да извършва ритуал, който не би могъл да направи нито един некромант или създание на чистата Свободна магия, поради вътрешното противоречие между ритуала и силите, които те владееха.

Макар че и тримата извършваха ритуала, когато приключиха, слънцето се беше вдигнало високо, а сутринта почти бе преминала. Без да се смятат неизвестния брой хора, които ференкът беше отвлякъл в калилата си бърлога, на полето с трънливи храсти бяха загинали трийсет и осем мъже и жени. Сега те бяха просто купища пепел сред поле с разлагащи се мулета и гарвани, които се бяха върнали, грачейки недоволно, задето бяха ощетили пиршеството им. Лираел първа забеляза, че един от гарваните всъщност не е жив. Беше кацнал върху главата на някакво муле, преструвайки се, че я кълве, ала черните му очи бяха неотклонно вперени в нея. Беше доловила присъствието му, преди да го види, но не беше сигурна дали усеща смъртта, настъпила преди осем дни, или наличието на мъртви. Щом срещна погледа му, разбра. Духът на птицата отдавна я бе напуснал, а в пернатото тяло живееше някакво разяждащо зло. Нещо, което някога е било човек, променено от вековете, прекарани в смъртта, от годините, пропилени в нестихваща борба да се завърне в живота.

Това не беше гарван-убиец. Макар че имаше тяло на гарван, беше много по-силен дух, отколкото беше нужен за съживяването на ято току-що убити птици. Беше излязъл на ослепителната светлина на слънцето, следователно трябваше да е обитател поне на Четвъртата или Петата порта. Трупът на гарвана, който използваше, би трябвало да е скорошен, защото подобен дух би разял за ден плътта, която обитава.

Ръката на Лираел се спусна към Саранет, ала още щом измъкна звънеца, мъртвото същество се стрелна във въздуха и бързо отлетя на запад, движейки се плътно до земята и криволичейки сред трънливите храсти. Докато летеше, наоколо падаха пера и късове мъртва плът. Щеше да се превърне в скелет, преди да се отдалечи, осъзна Лираел, но пък нямаше нужда от пера, за да лети. Беше задвижвано от Свободна магия, а не от жива сила.

— Трябваше да го хванеш — упрекна я кучето. — Все още би могъл да чуе звънеца, дори и зад тези трънливи храсти. Да се надяваме, че е бил независим дух. Иначе — в най-добрия случай — ще бъдем нападнати от гарвани-убийци.

Лираел прибра Саранет в кесията му, внимателно придържайки звънеца, докато коженият език застане на мястото си, за да го заглуши.

— Изненада ме — каза тя тихо. — Следващият път ще бъда по-бърза.

— Най-добре да вървим — каза Сам. Погледна небето и въздъхна. — Макар че се надявах да си почина малко. Твърде горещо е да се върви.

— Накъде отиваме? — попита Лираел. — Наблизо има ли гора или нещо друго, което да ни скрие от гарваните-убийци?

— Не съм сигурен — отвърна Сам. Посочи на север, където земята се извисяваше в нисък хълм, а трънливите храсти бяха изместени от нива, която навярно някога е била обработвана, а сега беше обрасла с плевели и фиданки. — Можем да погледнем от онова възвишение. Така или иначе, трябва да се движим приблизително на северозапад.

Не погледнаха назад, когато напуснаха импровизираното гробище. Лираел се стараеше да гледа във всички други посоки, а зрението й и сетивата й за смъртта бяха нащрек и за най-малката следа от мъртви. Кучето подскачаше до нея, а Сам вървеше отляво, на няколко крачки зад тях.

Следваха останките от ниска каменна стена нагоре по хълма. Някога тя бе разделяла две ниви, и може би на по-високото пасище бяха пасяли овце, а долната е била засята. Ала това се бе случвало отдавна и стената не беше поправяна от десетилетия. Някъде, на по-малко от левга оттук, сигурно имаше порутена ферма, запустял двор и задръстен кладенец. Издайнически знаци, че някога там са живели хора, но съдбата не е била благосклонна към тях.

От високата си позиция можеха да видят Дългите скали, простиращи се на изток и запад, както и вълнистите възвишения на платото. Виждаха Ратерлин, течаща от север на юг, а също и изпаренията над водопада. Домът на Абхорсен беше скрит зад хълмовете, ала върховете на мъгливите брегове, които все така го обграждаха, се издигаха зловещо.

Преди няколко столетия, преди възкачването на Керигор, щяха да видят и ферми, села и обработени ниви. Сега, цели двайсет години след възстановяването на крал Тъчстоун, тази част от Кралството все още беше силно обезлюдена. Малките горички се бяха обединили в по-големи, отделните дървета се бяха превърнали в малки горички, а пресушените тресавища с радост се бяха заблатили отново. Лираел знаеше, че някъде там има села, ала не ги виждаше. Те бяха малко и съвсем нарядко, защото само шепа камъни на Хартата бяха подменени или възстановени. Само магове на Хартата с кралско потекло можеха да създадат или възстановят някой такъв камък — макар че кръвта на всеки маг можеше да счупи обикновен камък. През двете столетия на Междуцарствието бяха счупени твърде много от тях, за да могат да бъдат поправени дори за двайсет години усилена работа.

— До Едж остават поне два, а може би и три дни непрекъснато вървене — каза Сам, сочейки на север-северозапад. — Червеното езеро е зад онези планини. И с радост мога да кажа, че ще ги прекосим от юг.

Лираел заслони очи срещу слънцето и ги присви. Успя да различи само върховете на далечна планинска верига.

— В такъв случай можем да тръгваме — каза тя. Все така закривайки очите си, тя постепенно се завъртя в кръг, вгледана в небето. То беше прекрасно и ясно синьо, но Лираел знаеше, че съвсем скоро ще види издайнически черни петна — ята от гарвани-убийци в далечината.

— Най-напред можем да поемем към Робълс Таун — предложи Сам, който също се взираше в небето. — Мисълта ми е, че Хедж и бездруго скоро ще разбере къде сме, а в Робълс Таун можем да получим подкрепление. Там трябва да има гвардейски пост.

— Не — каза Лираел умислено. Виждаше ивица пухкави, почернели облаци далече на север и това й беше дало идея. — Само ще създадем неприятности на още хора. Освен това мисля, че знам как да се отървем от гарваните-убийци, или поне да се скрием от тях — макар че няма да е приятно. Ще пробваме малко по-късно. На свечеряване.

— Какво планираш, господарке? — попита кучето. Беше се отпуснало до краката на Лираел, провесило език, и дишаше тежко, за да се разхлади след изкачването. Това беше нелека задача, защото небето беше ясно, а денят ставаше все по-горещ с издигането на слънцето.

— Ще подсвирнем към тези дъждовни облаци — отвърна Лираел, сочейки пелената от черни облаци в далечината. — Проливният дъжд и вятърът ще прогонят гарваните-убийци, ще им попречат да ни открият и ще прикрият следите ни. Какво мислите?

— Чудесен план! — възкликна кучето одобрително.

— Мислиш ли, че ще можем да докараме дъжда тук? — попита недоверчиво Сам. — Струва ми се, че онези облаци са чак при Високия мост.

— Можем да опитаме — каза Лираел. — Макар че на запад има още облаци…

Гласът й заглъхна, когато наистина се концентрира върху по-тъмните облаци зад хълмовете, близо до западните планини. Дори и от това разстояние усещаше, че в тях има нещо нередно, и докато се взираше, видя как сред тях проблесна светкавица.

— Струва ми се, че не точно с този облак.

— Не — изръмжа кучето с много дълбок глас, който отекна в гърдите му. — Там копаят Хедж и Никълъс. Боя се, че вече може би са открили онова, което търсят.

— Сигурен съм, че Ник не знае, че върши нещо лошо — побърза да каже Сам. — Той е добър човек. Не би наранил някого умишлено.

— Надявам се — каза Лираел. Отново си зададе въпроса какво ще направят, когато пристигнат там. Защо Хедж се нуждаеше от Никълъс? Какво изкопаваха? Какъв беше крайният план на врага им?

— Най-добре да продължим нататък — каза тя и откъсна очи от мрачните облаци в далечината с техните проблясващи светкавици, за да погледне хълмистата местност на запад. — Ами ако следваме онази долина? Тя върви в правилната посока, има доста дървета за прикритие и поток.

— На практика това би трябвало да е малка река — каза Сам. — Не зная какво е станало с пролетните дъждове по тези места.

— Времето може да се използва по два начина — каза разсеяно кучето, което продължаваше да се взира в планините. — Може би неслучайно дъждовните облаци са надвиснали на север. Би било добре да ги придвижим на юг по няколко причини. Щях да съм още по-доволен, ако успеем да предотвратим тази светкавична буря.

— Предполагам, че можем да опитаме — каза неуверено Сам, но кучето поклати глава.

— Тази буря няма да се поддаде на нито една магия за време — каза то. — Има твърде много светкавици, а това потвърждава едно мое опасение, което се надявах да забравя. Не мислех, че ще го открият толкова бързо, нито че може да бъде изровено толкова лесно. Трябваше да се досетя. Астарел не стъпва леко по земята, а вече има и ференк на свобода…

— Какво е то? — попита тревожно Лираел.

— Онова, което изкопава Хедж — каза кучето. — Ще ви кажа повече, когато се наложи. Не искам да ви плаща, или да ви разказвам стари истории напразно. Все още има няколко възможни обяснения и няколко древни защити, които ще издържат, дори ако се окаже най-лошото. Но трябва да побързаме!

При тези думи кучето подскочи и хукна по хълма, усмихвайки се, докато криволичеше между фиданките с бели стволове и сребристозелени листа, като се стрелна над поредната разрушена каменна стена.

Лираел и Сам се спогледаха, а после погледнаха светкавиците.

— Ще ми се да не прави така — оплака се Лираел, която беше отворила уста да попита още нещо. После тръгна след кучето далеч по-бавно. Магическите кучета може би не се уморяваха, но тя вече беше капнала.

Следобедът щеше да бъде дълъг и изтощителен, ако не и по-зле, защото винаги съществуваше вероятността гарваните-убийци да ги открият.

— Какво си направил, Ник? — прошепна Сам. След това последва Лираел, като вече присвиваше устни и си мислеше за символите на Хартата, които щяха да са му нужни, за да премести един дъждовен облак на двеста мили в небето.

 

 

Вървяха неотклонно цял следобед, само с кратки прекъсвания, следвайки един поток, който течеше през плитка долина между две почти успоредни редици с хълмове. Долината беше слабо залесена и сянката ги пазеше от слънцето, което много тревожеше Лираел. Тя вече беше изгоряла малко на носа и по скулите, а нямаше нито време, нито енергия да успокои кожата си със заклинание. Това беше още едно дребно напомняне за различията, които я бяха тормозили през целия й живот. Истинските Клеър имаха мургава кожа и никога не изгаряха — когато се излагаха на слънце, просто потъмняваха.

Когато слънцето започна да се спуска бавно зад западните планини, само кучето все още се движеше с някаква грациозност. Лираел и Сам бяха будни близо осемнайсет часа, по-голямата част от които бяха прекарали в катерене по Дългите скали или вървене. Те се препъваха и заспиваха прави, колкото и да се стараеха да останат будни. Накрая Лираел реши, че трябва да си починат и щяха да спрат веднага щом видят някое защитено място, за препоръчване с течаща вода поне от едната страна.

Половин час по-късно, докато продължаваха да се препъват, а долината започна да се стеснява и теренът ставаше по-стръмен, Лираел беше готова да се разположи навсякъде, където можеха просто да се отпуснат, със или без течаща вода, която да им помогне да се предпазят от мъртвите. Освен това и дърветата оредяваха, отстъпвайки пред ниски храсти и висока трева, докато се изкачваха. Още една нива, която запустяваше и беше напълно незащитена.

Тъкмо когато Лираел и Сам не можеха да направят и крачка повече, откриха идеалното място. Подсказа им го тихият ромон на вода, и видяха овчарска колиба, построена върху подпори насред бързотечната вода в подножието на един дълъг, но не много висок водопад. Колибата служеше едновременно като подслон и мост, построена толкова стабилно от твърдо дърво, че нямаше почти никакви следи от разруха, освен няколко липсващи керемиди на покрива.

Кучето подуши наоколо пред колибата, обяви я за мръсна, но годна за обитаване и се изпречи пред Лираел и Сам, когато понечиха да изкачат стъпалата и да влязат.

Вътре беше мръсно, защото някога колибата бе пострадала от наводнение, натрупало много пръст по пода. Но Лираел и Сам не ги беше грижа за това. Беше им все едно дали ще спят на земята отвън или вътре.

— Куче, можеш ли да поемеш първата стража? — попита Лираел, когато с благодарност смъкна раницата си и я остави в един ъгъл.

— Аз мога да пазя — възрази Сам, опровергавайки думите си със силна прозявка.

— Аз ще пазя — каза Падналото куче. — Макар че може би има зайци…

— Не ги гони надалече — предупреди го Лираел. Извади Нехима и го положи върху раницата, за да може да го грабне бързо, а после направи същото с пояса със звънци. Не свали ботушите си, предпочитайки да не се губи в догадки за състоянието на краката си след два дни усилено пътуване.

— Събуди ни след четири часа, ако обичаш — добави Лираел, когато се отпусна на земята и се опря в стената. — Трябва да призовем дъждовните облаци.

— Да, господарке — отвърна кучето. То не беше влязло вътре, а седеше край течащата вода, наострило уши, за да долови някакъв далечен звук. Най-вероятно зайци. — Искате ли да ви донеса и варено яйце с препечена филийка?

Отговор не последва. Когато след секунда кучето надзърна вътре, Лираел и Сам спяха дълбоко, облегнати върху раниците си. То въздъхна продължително и също се отпусна на земята, но ушите му останаха изправени, а очите му бяха нащрек, взирайки се дълго след като летният здрач се превърна в нощ.

Около полунощ кучето потрепери и събуди Лираел, като я близна по лицето, и тежко стовари лапа върху гърдите на Сам. Двамата се събудиха стреснато и посегнаха към мечовете си, преди очите им да привикнат с приглушената светлина от блестящите символи на Хартата върху нашийника на кучето.

Студената вода от потока ги доразсъни, последвана от задължителното измиване малко по-надалече. Когато се върнаха, тримата изядоха с апетит набързо приготвената вечеря от сушено месо, сухи бисквити и сушени плодове, макар че кучето съжаляваше, че няма заешко или дори някоя хубава мръвка от гущер.

Не можаха да видят дъждовните облаци в нощта, въпреки че небето беше пълно със звезди, а луната изгряваше. Но знаеха, че са там, далече на север.

— Ще трябва да потеглим веднага щом направим заклинанието — предупреди кучето, докато Лираел и Сам стояха под звездите и тихо обсъждаха как да призоват облаците и дъжда. — Подобна магия на Хартата ще призове всяко мъртво същество на мили оттук, както и всички създания на Свободната магия.

— Въпреки това трябва да го направим — каза Лираел. Сънят я беше ободрил донякъде, но все така копнееше за удобния стол за спане в своята малка стая в Голямата библиотека на Клеър. — Готов ли си, Сам?

Сам престана да тананика и каза:

— Да. Хм, питах се дали би приела да променим малко обичайното заклинание? Струва ми се, че ще ни трябва по-силна магия, за да преместим облаците толкова надалече.

— Разбира се — отвърна Лираел. — Какво искаш да направиш?

Сам обясни набързо, после повтори бавно, докато Лираел се увери, че разбира всичко. Обикновено двамата изсвирваха едни и същи символи едновременно. Сам искаше да изсвири различни, но допълващи символи, като на практика комбинира две различни заклинания за промяна на времето. Щяха да довършат и активират заклинанието, като изрекат два главни символа едновременно, макар че обикновено използваха само един.

— Това ще даде ли резултат? — попита разтревожено Лираел. Досега не си беше взаимодействала с друг маг на Хартата за толкова сложно заклинание.

— Ще стане много по-силно — каза уверено Сам.

Лираел погледна кучето за потвърждение, но животното не внимаваше. То се взираше на юг, погълнато от нещо, което Лираел и Сам нито виждаха, нито усещаха.

— Какво има?

— Не зная — отвърна кучето и извърна глава настрани, а щръкналите му уши потрепваха, докато се ослушваше в нощта. — Мисля, че нещо върви подир нас, но все още е далече…

Обърна се към Лираел и Сам.

— Направете магията си за времето и да изчезваме!

 

 

На малко повече от левга по-надолу от овчарската колиба, един много нисък мъж — почти джудже — газеше из плитчините. Кожата му беше бяла като кост, а косата и брадата му бяха още по-бели, толкова бели, че светеха в мрака, дори и под сенките на дърветата, надвиснали над водата.

— Ще й дам да разбере — мърмореше албиносът, макар че наоколо нямаше никой, който да чуе гневната му тирада. — Вече две хиляди години й служа вярно, а после да…

Той млъкна по средата на изречението и се хвърли в потока, а едната му ръка с топчести пръсти се потопи под водата. Миг по-късно се появи, хванала гърчеща се риба, която той незабавно захапа зад очите и отдели гръбначния стълб. Зъбите му, блеснали ярко на звездната светлина, бяха много по-остри от човешките.

Джуджето отново захапа рибата, а по брадата му покапа кръв. След няколко минути я беше изял, плюейки костите с ругатни и мърморейки между хапките, задето си бе пожелал пъстърва, а беше хванал млада щука.

Когато привърши, старателно почисти лицето и брадата си и подсуши краката си, но остави кървавите петна върху семплата роба, която носеше. Ала докато вървеше по брега на потока, петната избледняха и платът стана отново чист, бял и нов.

Робата беше препасана около кръста на дребното човече с червен кожен колан, а на мястото на катарамата имаше малко звънче. Албиносът го беше държал през цялото време, използвайки само едната си ръка, за да улови рибата и да се почисти. Ала вниманието му изневери, когато се препъна от хлъзгавата трева. Звънецът извиси глас, когато той падна на едно коляно — ясен звук, който изненадващо накара човека да се прозине. За миг изглеждаше, че ще остане да лежи там, но той с видимо усилие разтърси глава и се изправи.

— Не, не, сестричке — промърмори, сграбчвайки звънеца още по-здраво. — Имам работа, разбираш ли. Не мога да спя, не и сега. Трябва да извървя мили и да се възползвам максимално от двата крака и двете си ръце, докато още ги имам.

Някаква нощна птица изграчи наблизо и мъжът бързо извърна глава, забелязал я на мига. Все така хванал звънеца, той облиза устни и бавно запристъпва напред, като започна да я дебне. Ала птицата беше предпазлива и преди албиносът да се нахвърли върху й, тя отлетя, надавайки жален вик в нощта.

— Никога не получавам десерт — оплака се мъжът. Извърна се към потока и продължи да го следва на запад, все така хванал звънеца и недоволно мърморещ.