Гарт Никс
Абхорсен (32)

Глава двадесет и девета
Изборът на Ираел

— Така, Хедж ме разочарова, както всички такива слуги — каза Оранис с глас, тих като шепот, но суров и пронизващ. — Както всички живи същества трябва да умрат, докато тишината ме обгърне с вечно спокойствие, сред море от прах.

— А сега идва нова Седмица, надала вой отново да затвори Оранис в метала, дълбоко под земята. Но нима е възможно една Седмица с толкова разредена кръв и нищожна власт да победи Унищожителя, последния и най-могъщ от Деветимата?

Оранис замълча и последва кратък миг на ужасна, пълна тишина. После изрече три думи, които разтърсиха всички наоколо, поразявайки ги като силна плесница в лицето.

— Мисля, че не.

Те бяха произнесени с такава сила, че никой не можа да помръдне или проговори. Лираел трябваше да започне ограничаващото заклинание, ала изведнъж гърлото й се оказа твърде пресъхнало, за да говори, а крайниците й — твърде тежки, за да се движат. Тя отчаяно се бореше със силата, която я владееше, възползвайки се от болката в ръката й, шока от гледката на умиращия Ник и ужасната, пълна разруха наоколо.

После езикът й помръдна и тя откри капчица влага в устата си, докато Оранис прииждаше към кръга на Седмината, а огнените му езици се стрелкаха, за да се увият около глупаците, дръзнали да се борят с него.

— Изправям се срещу теб от името на Астарел — изрече дрезгаво Лираел и нарисува символ на Хартата с върха на меча си. Символът увисна във въздуха, светейки, и огнените езици се отдръпнаха леко от него.

Това беше достатъчно да освободи останалите и ограничаващото заклинание да започне. Сабриел също нарисува символ с меча си и каза:

— Изправям се срещу теб от името на Саранет. — Гласът й беше силен и уверен и вдъхна надежда у всички останали.

— Изправям се срещу теб от името на Белгер — каза Сам, а гласът му ставаше по-силен и гневен, докато си мислеше за Ник, обърнал към него безкръвното си лице, когато му каза да „оправи нещата“. Той бързо нарисува своя символ на Хартата, а пръстите му едва не го изхвърлиха напред.

— Изправям се срещу теб от името на Дайръм — заяви гордо Елимер, сякаш го предизвикваше на дуел. Бавно нарисува своя символ, като черта в пясъка.

— Правя това, което направих и някога — изрече Падналото куче. — Аз съм Кибет и се изправям срещу теб.

За разлика от останалите, то не нарисува символ на Хартата, но тялото му се оживи, кафявата кучешка козина бе заменена с дъга от символи, които се разляха из него в необичайно преплетени шарки от форми и цветове. Един от тези символи се спусна пред муцуната му и то го духна, запращайки го напред, за да увисне във въздуха.

— Ние се изправяме заедно срещу теб от името на Мозраел — изрекоха напевно и в един глас Санар и Риел. Нарисуваха заедно своя символ, нанасяйки дръзки щрихи с преплетените си ръце.

— Аз съм Ториган — извика Тъчстоун — и се изправям срещу теб от името на Ранна — заяви той с царствен глас. Нарисува своя символ и щом той пламна, пръв иззвъня със звънеца си. След него Клеър прибавиха гласа на Мозраел, кучето залая ритмично, Елимер размаха Дайръм, Сам иззвъня с Белгер, а Сабриел остави Саранет да извиси дълбокия си, тих зов над всички тях.

Накрая Лираел разлюля Астарел и неговата жална песен се вля в кръга от звуци и магия, обградил Оранис. Обикновено Печалния запращаше всички, които го чуят, в смъртта. Тук, съчетан с гласовете на останалите шест, звукът му предизвика тъга, на която не можеха да се подчинят. Заедно, звънците и кучето пееха песен, която бе нещо повече от звук и сила. Това беше песента на земята, луната, звездите, морето и небето, на живота и смъртта и всичко, което е било и ще бъде. Това беше песента на Хартата, песента, оковала Оранис в далечното минало, песента, която копнееше отново да окове Унищожителя.

Звънците пееха и пееха, докато не отекнаха във всяка част от тялото на Лираел. Тя беше пропита със силата им, като сюнгер, който не може да поеме повече. Усещаше я у себе си и у другите, прилив, изпълнил целите им същества, който след това трябваше да се излее навън.

И това се случи, приливът се вля в символа, нарисуван от нея, който се озари и плъзна встрани, за да се превърне в нишка от светлина, съединила се със следващия символ, а после със следващия, докато образуваше светещ пръстен, обгърнал кълбото на Оранис, бляскав обръч, кръжащ в орбитата около мрачната, заплашителна сфера.

Лираел изрече останалата част от ограничаващото заклинание, а думите излитаха от устата й с придошла сила. С помощта на заклинанието пръстенът стана още по-ярък и започна да се стеснява, изтласквайки назад огнените езици. Той ги принуди да отстъпят с гърчене обратно в мрачната сфера, която представляваше Оранис.

Лираел направи крачка напред и седмината я последваха, затваряйки кръга от хора зад магическия пръстен от светлина. После направиха още една крачка и още една, докато магическият пръстен продължаваше да се стеснява, притискайки и самата сфера. Звънците продължаваха да звънят победоносно, а техните повелители следваха ритъма на кучешкия лай, без да осъзнават това. Лираел бе обзета от силно чувство на триумф и облекчение, примесено със страха от меча на рамото й. Не след дълго щеше да го използва и, уви, твърде скоро, да поеме отново към Деветата порта, за да не се върне никога.

Тогава магическият кръг спря. Звънците секнаха, когато техните повелители също спряха зад него по средата на пътя. Лираел потръпна, усетила ответна сила, сякаш внезапно се беше натъкнала на непредвидена стена.

— Не — изрече Оранис със спокоен глас, лишен от всякакви емоции.

Магическият кръг се разтресе, докато той говореше, и отново започна да се разширява, изтласкан навън от разрастващата се сфера. Огнените езици се появиха отново, още по-многобройни отпреди.

Звънците продължаваха да звънят, ала техните повелители бяха принудени да отстъпят назад, а по лицата им се четяха различни емоции, вариращи от мрачно отчаяние до смъртоносна решителност. Магическият кръг избледня, когато се разтвори, изтънял от растящата сила на Оранис.

— Прекарах твърде дълго време в моя метален гроб — проговори той. — Твърде дълго понасях обидата на енергичния, бликащ живот. Аз съм Унищожителя — и всичко ще бъде унищожено!

При последната дума пламъците се стрелнаха навън и сграбчиха магическия кръг с хиляди миниатюрни пръсти от мрачен огън. Те го извиваха и усукваха във всички посоки, за да ускорят унищожението му.

Лираел наблюдаваше всичко това, сякаш отдалече. Вече всичко беше изгубено. Нямаше какво друго да опита или да направи. Беше видяла Началото и прикования Оранис. После Седмината бяха победили. Ала сега се бяха провалили. Лираел беше разбрала и приела неизбежността на собствената си смърт в това рисковано начинание и смяташе, че това е справедлива цена за разгрома на Оранис и спасяването на всички нейни любими и познати хора.

Сега те щяха просто да бъдат първите от многото, които щяха да умрат, докато Оранис възтържествува над един свят от пепел и жарава, населен само от мъртви.

После, насред своето отчаяние Лираел чу Сам да говори и видя как до него лумва ярка, ослепителна светлина, която образува висока фигура от бял огън, смътно наподобяваща човек.

— Освобождавам те, Могет! — извика Сам, вдигнал високо червения нашийник. — Направи правилен избор!

Огнената фигура стана по-висока. Извърна се от Сам към Сабриел и приведе глава, сякаш всеки момент щеше да я ухапе. Сабриел я гледаше непоколебимо и тя потрепна. После се понесе към Лираел, която долови топлината й, както и шока от нейната собствена Свободна магия, примесена с пагубното за дробовете влияние на Оранис.

— Моля те, Могет — прошепна Лираел, твърде тихо, за да бъде чута от когото и да било.

Ала бялата фигура я чу. Спря се и се обърна навътре, към Оранис, превръщайки се от огнен стълб в същество с човешки облик, чиято кожа обаче беше ярка като на горяща звезда.

— Аз съм Ираел — каза то и протегна ръка, за да запрати ивица сребрист огън към разпадащия се магически кръг, а гласът му пращеше от сила. — И също се изправям срещу теб.

Магическият кръг отново се стесни и всички автоматично пристъпиха напред. И този път кръгът не спря, а отново се сви. Докато се стесняваше, огнените езици угаснаха и сферата стана по-тъмна. После започна да свети със сребристо сияние — среброто на полусферите, които бяха държали Оранис окован толкова дълго.

Лираел отново пристъпи напред, вперила поглед в смаляващата се сфера. Смътно осъзнаваше, че Астарел все още звъни в ръката й, и още по-смътно осъзна, че сега и Ираел пее, пее на фона на звънците и лая, а гласът му се слива с песента.

Сферата се сви още повече, а среброто се разля из нея като живак във вода, бавно образувайки спирали. Лираел знаеше, че когато тя изцяло се покрие със сребро, трябва да нанесе своя удар, през онези няколко секунди, в които Оранис ще бъде напълно прикован. Прикован не от Седмината, а от Осмината, осъзна внезапно, защото Могет — Ираел — не можеше да е нищо друго, освен Осмото ярко светило, на свой ред приковано от Седмината в далечното минало.

Звънците звъняха, Ираел пееше, Кибет лаеше, Астарел скърбеше. Среброто се лееше, а Лираел се приближи и вдигна оръжието, което Сам й беше направил от кръвта, меча и духа на Седмината в панфлейтите.

Тогава Оранис проговори с остър, язвителен глас: — Защо, Ираел? — каза той, когато и последните остатъци от мрака отстъпиха пред среброто и бляскавата метална сфера бавно се спускаше към земята. — Защо?

Отговорът на Ираел сякаш пропътува огромно разстояние, а думите нахлуваха в съзнанието на Лираел, докато вдигаше меча си още по-високо, извивайки тялото си, за да се подготви за мощния удар, който трябваше да прореже цялата сфера.

— Живот — каза Ираел, който представляваше Могет повече, отколкото си даваше сметка. — Риби и птици, топло слънце и сенчести дървета, полски мишки в житата, под студената светлина на луната. Всички…

Лираел не можа да чуе повече. Събра целия си кураж и нанесе своя удар.

Мечът се стовари върху сребристия метал с писък, който заглуши всичко останало, а острието му го проряза сред сияние от синьо-бели искри, които лумнаха в пепеливото небе.

Докато го прорязваше, мечът се разтопи и в ръката на Лираел се разля червен огън. Тя изпищя, щом го усети, но не пусна оръжието, влагайки цялата си тежест, сила и гняв в удара. Усещаше Оранис в огъня, усещаше го в топлината. Той искаше да й отмъсти за последно, да я изпълни с разрушителната си мощ, която щеше да я превърне в пепел.

Лираел изпищя отново, когато пламъците погълнаха дръжката на меча, а ръката й вече беше просто болезнена буца. Но тя продължаваше да стиска меча, за да довърши разбиването.

Мечът прониза сферата и тя се разполови. Макар да знаеше, че няма да успее, Лираел опита да го пусне. Ала Оранис я държеше, духът му беше запазен непокътнат за миг от крехкия мост на меча й, от последните останки от острието между полусферите. Мостът към нейното унищожение.

— Куче! — извика инстинктивно Лираел, без да осъзнава какво говори, когато болката и страхът превъзмогнаха намерението й просто да умре. Отново опита да отвори ръката си, ала пръстите й се бяха споили с метала, а Оранис течеше в кръвта й, разливайки се нататък, за да я погълне в окончателния си пожар.

После внезапно зъбите на кучето се впиха в китката на Лираел. Последва нова болка, но този път чиста, остра и внезапна. Оранис я беше напуснал, както и огънят, който заплашваше да я унищожи. Миг по-късно Лираел осъзна, че кучето е отхапало ръката й.

Цялата отмъстителна сила на Оранис, останала на свобода, беше насочена към Падналото куче. Около него лумна червен огън, когато изплю ръката, захвърляйки я между полусферите, където тя се гърчеше и извиваше като ужасен паяк от обгоряла и почерняла плът.

Изригна огромен огнен език, който погълна кучето и запрати назад олюляващата се Лираел, а веждите й изгоряха напълно. После, с един последен и продължителен писък на провалена надежда, полусферите се разделиха. Едната за малко не удари Лираел, профучавайки покрай нея към езерото и прииждащото море. Другата прелетя край Сабриел и се приземи зад нея сред вихрушка от прах и пепел.

— Прикован и сломен — прошепна Лираел, взирайки се с недоумение в китката си. Все още усещаше ръката си, но там нямаше нищо, освен един обгорял чукан и изгорелите остатъци от ръкава й.

После тя се разтрепери и сълзите й потекоха, докато престана да вижда от тях. Хрумна й само едно нещо, което да направи и го направи, препъвайки се сляпо напред, докато викаше кучето.

— Тук съм — извика тихо кучето в отговор. То беше легнало на една страна на мястото на сферата, върху легло от пепел. Размаха опашка, щом чу Лираел, но само върха й, без да се изправи.

Лираел коленичи до него. Животното не изглеждаше ранено, но Лираел видя, че муцуната му е побеляла, а кожата около врата му е увиснала, сякаш внезапно бе остаряло. Кучето вдигна глава много бавно, когато Лираел се надвеси над него, и я близна по лицето.

— Е, всичко приключи, господарке — прошепна то и отпусна глава. — Сега трябва да те напусна.

— Не — проплака Лираел. Прегърна го с осакатената си ръка и зарови буза в муцуната му. — Трябваше да съм аз! Няма да те пусна! Обичам те, куче!

— Ще има и други кучета, и приятели, и любими — прошепна кучето. — Ти намери семейството си, наследството си и си спечели важно място в света. И аз те обичам, но времето ми с теб изтече. Сбогом, Лираел.

И после изчезна, а Лираел остана приведена над малка кучешка статуя от стеатит.

Зад гърба си чу Ираел и Сабриел да говорят, както и краткия звън на Белгер, странен след хоровата песен на всички звънци, чийто самотен глас избави Могет от хилядолетното робство. Ала звукът беше далечен, в друго място и друго време.

Сам откри Лираел миг по-късно, свита на кълбо в пепелта, прегърнала в извивката на осакатената си ръка статуята на кучето. Държеше Астарел — Печалния — със здравата си ръка, стиснала силно с пръсти езика му, за да не иззвъни.