Гарт Никс
Абхорсен (3)

Глава втора
В дълбините

Беше им нужно малко повече от час да се подготвят за заминаването, след като взеха решението. Лираел за пръв път слагаше ризница след уроците си по бойни изкуства преди много години — ала тази, която привиденията й донесоха, беше много по-лека от бронираните ризници, които Клеър държаха в училищния арсенал. Беше изработена от миниатюрни, застъпващи се плочки от някакъв непознат за нея материал, и макар че стигаше до коленете й и имаше дълги, раздвоени ръкави, беше много лека и удобна. Освен това нямаше характерната миризма на добре смазана стомана, за което Лираел беше благодарна.

Падналото куче й каза, че плочките са от керамика, наречена „гетър“, създадена с магията на Хартата, без самата тя да е магическа, макар че беше по-устойчива и лека от всеки метал. Тайната за нейната изработка беше изгубена отдавна и от хиляда години не беше създавана нова ризница. Лираел докосна една от люспите и с изненада установи, че си мисли: „Сам би могъл да направи такава“, макар да нямаше реални основания да го предполага.

Над бронираната ризница сложи туниката със златни звезди и сребърни ключове. Тя трябваше да бъде препасана с пояса със звънци, но Лираел още не го беше сложила. Сам неохотно бе взел панфлейтите, но тя остави тъмното огледало в кесията си. Знаеше, че има голяма вероятност да й се наложи отново да погледне в миналото.

Снаряжението й довършваше нейният меч Нехима, лъкът и колчанът от Клеър, както и една лека раница, предвидливо напълнена от привиденията с най-разнородни вещи, които тя не успя да види.

Преди да се присъедини към Сам и Могет на долния етаж, Лираел спря за миг, за да се погледне във високото сребърно огледало, окачено на стената в стаята й. Образът срещу нея почти не приличаше на втория помощник-библиотекар на Клеър. Видя войнствена и сурова млада жена, завързала тъмната си коса със сребърна панделка, вместо да я остави разпусната, за да скрива лицето й. Вече не носеше жилетката на библиотекарка, и вместо библиотекарски кинжал, в ножницата беше затъкнала дългия Нехима. Ала не можеше да се раздели окончателно с предишната си самоличност. Хванала края на един измъкнат конец от жилетката, тя изтегли една червена копринена нишка, омота я няколко пъти около малкия си пръст, за да образува кръг, завърза я и я пъхна в малката кесийка на колана си при тъмното огледало. Може би вече нямаше да носи жилетката, но част от нея винаги щеше да я съпътства.

Беше станала Абхорсен, помисли си Лираел. Поне външно.

Най-очевидният символ на нейната нова самоличност и власт като бъдещ Абхорсен беше поясът със звънците. Същият, който Сабриел беше дала на Сам, след като предишната зима се бе появил мистериозно в Къщата. Лираел развърза кожените кесии една по една, пъхайки вътре пръстите си, за да усети хладното сребро и махагона, както и деликатното равновесие между Свободната магия и символите на Хартата в метала и дървото. Тя внимаваше да не изтръгне нито звук от звънците, но дори и допирът на пръста й до края на някой от тях беше достатъчен да извика част от гласа и природата на всеки.

Най-малкият беше Ранна. Приспиващия, както го наричаха някои — гласът му представляваше мелодична приспивна песен, призоваваща слушателя да потъне в сън.

Вторият звънец беше Мозраел, Пробуждащия. Лираел го докосна съвсем леко, защото той балансираше между живота и смъртта. Ако се използваше правилно, връщаше мъртвия към живота и запращаше звънящия от живота в смъртта.

Кибет бе третият звънец, Пътешественика. Той даваше свобода на движението на мъртвите, или можеше да се използва, за да ги накара да отидат там, където звънящият реши. Ала той би могъл да се обърне и срещу него, като го накара да потегли нанякъде, където най-често той не желаеше да отиде.

Четвъртият звънец се наричаше Дайръм, Говорителя. Според „Книгата за мъртвите“ това беше най-музикалният звънец, но и един от най-трудните за употреба. Дайръм можеше да възвърне на отдавна замлъкналите мъртви способността да говорят. Можеше също да разкрива тайни и дори даваше възможност да се четат мисли. Ала той притежаваше и по-зловещи способности, предпочитани от некромантите, защото Дайръм можеше да накара един говорещ език да замълчи навеки.

Белгер бе името на петия звънец. Мислещия. Белгер можеше да преустанови разяждането на ума, което често настъпваше в смъртта, възстановявайки мислите и паметта на мъртвите. Освен това можеше да заличи тези мисли, както в живота, така и в смъртта, и некромантите го използваха, за да разединят мислите на враговете си. Понякога той разединяваше мисълта и на некроманта, защото Белгер обичаше звука на собствения си глас и опитваше да се възползва от възможността да пее по своя воля.

Шестият звънец беше Саранет, познат още като Ограничителя. Саранет беше любимият звънец на всички Абхорсен. Голям и благонадежден, той беше могъщ и предан. Саранет служеше да покори и ограничи мъртвите, като ги накара да се подчинят на волята и напътствията на звънящия.

Лираел не желаеше да докосва седмия звънец, но усещаше, че ще бъде недипломатично да пренебрегне най-могъщия от всички, макар че при допира до него изпита студ и страх.

Астарел, Печалния. Звънецът, който запращаше всички свои слушатели в смъртта.

Лираел отдръпна пръста си и методично провери всяка кесия, уверявайки се, че кожените езици са по местата си, а каишите са затегнати, но и лесно могат да се развържат с една ръка. След това си сложи пояса. Звънците й принадлежаха и тя бе приела оръжията на Абхорсен.

Сам я чакаше пред входната врата, седнал на стълбите. Носеше подобна ризница и снаряжение, макар и без лък или пояс със звънци.

— Намерих го в арсенала — каза той и вдигна един меч, накланяйки острието, за да може Лираел да види символите на Хартата, гравирани върху стоманата. — Не е някой от наименуваните мечове, но е омагьосан да унищожава мъртвите.

— По-добре късно, отколкото никога — отбеляза Могет, който седеше на първото стъпало с кисело изражение.

Сам не обърна внимание на котката, извади лист хартия от ръкава си и го подаде на Лираел.

— Това е съобщението, което изпратих с пощенски ястреб до Бархедрин. От местния гвардейски гарнизон ще го препратят до Стената, а оттам ще бъде предадено на анселстиерците, които… хм… ще го изпратят на родителите ми в Корвиър с един уред, наречен телеграф. Затова е написано в телеграфен стил, който е доста странен, ако човек не е свикнал с него. В клетките имаше четири ястреба — без да броим този от Елимер, който няма да лети поне още седмица-две, — така че изпратих два до Велизар за Елимер и два до Бархедрин.

Лираел погледна листа и думите, написани с печатни букви с четливия почерк на Сам.

ДО КРАЛ ТЪЧСТОУН И АБХОРСЕН САБРИЕЛ

ПОСОЛСТВО НА СТАРОТО КРАЛСТВО КОРВИЪР АНСЕЛСТИЕР

КОПИЕ ДО ЕЛИМЕР ЧРЕЗ ПОЩЕНСКИ ЯСТРЕБ

 

ДОМЪТ ОБГРАДЕН МЪРТВИ И КЛОР СЕГА ВИСШ МЪРТЪВ ТОЧКА ХЕДЖ Е НЕКРОМАНТ ТОЧКА НИК С ХЕДЖ ТОЧКА ТЕ ИЗКОПАВАТ ЗЛОТО БЛИЗО ДО ЕДЖ ТОЧКА ЗАМИНАВАМ ЕДЖ С ЛЕЛЯ ЛИРАЕЛ БИВША КЛЕЪР СЕГА БЪДЕЩ АБХОРСЕН ТОЧКА И МОГЕТ И КУЧЕТО ОТ ХАРТАТА НА ЛИРАЕЛ ТОЧКА ЩЕ НАПРАВИМ ВЪЗМОЖНОТО ТОЧКА ИЗПРАТЕТЕ ПОМОЩ ЕЛАТЕ ЛИЧНО МНОГО СПЕШНО ТОЧКА ИЗПРАТЕНО ДВЕ СЕДМИЦИ ПРЕДИ ДЕНЯ НА СРЕДАТА НА ЛЯТОТО САМЕТ КРАЙ

Съобщението наистина беше написано странно, но имаше смисъл, помисли си Лираел. Имайки предвид ограничения интелект на пощенските ястреби, „телеграфният стил“ вероятно беше добра форма на комуникация, дори без употребата на телеграф.

— Надявам се ястребите да успеят — каза тя, когато Сам взе листа. Някъде в мъглата дебнеха гарвани-убийци, ято от мъртви птици, съживени от мъртъв дух. Пощенските ястреби трябваше да минат покрай тях, а може би и покрай други опасности, преди да полетят към Бархедрин и Велизар.

— Не можем да разчитаме на това — каза кучето — Готова ли си да слезем в кладенеца?

Лираел слезе по стъпалата и направи няколко крачки по настланата с червени тухли пътека. Метна раницата по-високо на гърба си и затегна каишите. После погледна слънчевото небе, което вече беше съвсем малка синя ивица, обградена от три страни от мъглата и изпаренията над водопада от четвъртата.

— Да, струва ми се — каза тя.

Сам взе раницата си, но преди да успее да си я сложи, Могет скочи отгоре и се напъха под капака. От него останаха да се виждат само зелените очи и едно бяло ухо.

— Не забравяйте, че ви предупредих за този път — инструктира ги той. — Събудете ме, когато ужасното нещо, което предстои да се случи, се случи, или ако има вероятност да се намокря.

Преди някой да успее да отговори, Могет се намести по-надълбоко в раницата и дори очите му и едното ухо се скриха.

— Защо аз да го нося? — попита обидено Сам. — Той е слуга на Абхорсен.

От раницата се подаде една лапа и във врата на Сам се заби нокът, но не разкъса кожата. Сам се сепна и изруга.

Кучето подскочи към раницата и я обгърна с предните си лапи. Сам политна напред и отново изруга, когато кучето каза:

— Никой няма да те носи, ако не си послушен, Могет.

— А няма и да получиш риба — измърмори Сам, докато разтриваше врата си.

Или някоя от заплахите подейства, или Могет беше потънал в сън. Във всеки случай, нокътят не се появи отново, придружен от саркастичния глас на котката. Кучето слезе долу, Сам приключи с регулирането на каишите на раницата си и те поеха по тухлената пътека.

Когато входната врата се затвори зад тях, Лираел се обърна и видя, че на всички прозорци се тълпяха привидения. Те бяха стотици, притиснати плътно до стъклото, така че робите им с качулки приличаха на кожата на някакво гигантско чудовище, а бледата светлина от ръцете им наподобяваше множество очи. Нито помахаха, нито помръднаха, но Лираел изпита смущаващото усещане, че се сбогуват. Сякаш не очакваха да видят завръщането на този бъдещ Абхорсен.

Кладенецът се намираше едва на трийсет метра от входната врата, скрит под гъста мрежа от диви рози, които Лираел и Сам трябваше да разкъсат, спирайки на всеки пет минути, за да смучат прободените си от тръни пръсти. Тръните бяха необичайно дълги и остри, помисли си Лираел, но опитът й с цветята не беше голям. Клеър имаха подземни градини и огромни оранжерии, осветени от символи на Хартата, ала в повечето се отглеждаха плодове и зеленчуци, имаше само една розова градина.

Когато прочистиха розовите храсти, Лираел видя кръгъл дървен капак от дебели дъбови дъски, с диаметър около два метра и половина, закрепен здраво насред нисък кръг от светли бели камъни. Капакът беше завързан на четири места с бронзови вериги, забити директно в камъните и прикрепени с болтове към дървото, така че нямаше нужда от катинари.

Символите на Хартата за заключване и затваряне пълзяха из дървото и бронза — светещи знаци, които едва личаха на слънцето, докато Сам не докосна капака и те изведнъж лумнаха ярко.

Сам положи ръка върху една от бронзовите вериги, усещайки символите отдолу и изучавайки заклинанието. Лираел надникна над рамото му. Не познаваше дори половината от знаците, но чуваше как Сам си мърмори имената им, сякаш са му познати.

— Можеш ли да го отвориш? — попита тя. Знаеше много заклинания за отваряне на врати и порти и имаше практически опит с осигуряването на достъп до много места в Голямата библиотека на Клеър, където не би трябвало да влиза. Но инстинктивно разбираше, че нито едно от тях няма да подейства тук.

— Да, струва ми се — отвърна Сам колебливо. — Заклинанието е необичайно и има много непознати символи. Доколкото разбирам, може да се отвори по два начина. Единият ми е съвсем непонятен. Но другият…

Гласът му заглъхна, когато отново докосна веригата, а символите на Хартата напуснаха бронза и плъзнаха по кожата му, след което се разляха върху дървото.

— Струва ми се, че трябва да вдъхнем живот на веригите… или да ги целунем… само че трябва да го направи подходящият човек. В заклинанието се казва: „дъхът на децата ми“. Но не мога да разбера чии деца, нито какво означава това. Предполагам, че става дума за децата на всеки Абхорсен.

— Опитай — предложи Лираел. — Най-напред с дъх, за всеки случай.

Сам изглеждаше разколебан, но приведе глава, пое дълбоко въздух и го изпусна над веригата.

Бронзът се замъгли от дъха му и изгуби блясъка си. Символите на Хартата проблеснаха и се раздвижиха. Лираел затаи дъх. Сам се изправи и се отдалечи, а Падналото куче се приближи и започна да души.

Внезапно веригата изскърца силно и всички отскочиха назад. След това от привидно твърдия камък се появи нова брънка, последвана от още една и още една, докато веригата се намотаваше на земята с дрънчене. След няколко секунди се натрупаха още около два метра верига, достатъчни, за да се повдигне крайчеца на капака на кладенеца.

— Добре — каза Падналото куче. — Ти се заеми със следващата, господарке.

Лираел се наведе над другата верига и издиша леко. Известно време не се случи нищо и я обзе неувереност. Нейната самоличност като Абхорсен беше толкова нова, и толкова несигурна, че лесно можеше да се усъмни в нея.

После веригата се заскрежи, символите светнаха и брънките започнаха да се измъкват от камъка с остро металическо дрънчене. Звукът почти незабавно се повтори и в отсрещния край, когато Сам издиша над третата верига.

Лираел изля дъха си над последната верига, докосвайки я за миг, докато си поемаше въздух. Усети как символите вибрират под пръстите й, оживената реакция на едно заклинание на Хартата, разбрало, че часът му е настъпил. Като човек, напрегнал мускулите си в онзи застинал миг преди началото на надбягването.

Щом веригите се разхлабиха, Лираел и Сам успяха да повдигнат единия край на капака и да го отместят. Тъй като беше много тежък, не го свалиха изцяло, а само направиха достатъчно голям отвор, през който да слязат с раниците на гръб.

Лираел очакваше от отворения кладенец да я лъхне миризмата на влажно и застояло, макар кучето да й беше казало, че не е пълен с вода. Имаше миризма, достатъчно силна, за да надвие аромата на розите, ала не беше на стара и застояла вода. Това беше приятно ухание на билки, непознати за Лираел.

— Какво подушвам? — попита тя кучето, чийто нос често бе долавял миризми и аромати, които тя не можеше нито да усети, нито да извика с магия, нито да си представи.

— Почти нищо — отвърна кучето. — Освен ако напоследък не си се усъвършенствала.

— Не — изрече търпеливо Лираел. — От кладенеца се носи специфична миризма. На някакво растение или билка. Но не мога да определя точно.

Сам подуши въздуха и челото му се сбърчи в размисъл.

— Това е нещо, което се използва за готвене — каза той. — Не че съм кой знае какъв готвач. Но ми се струва, че съм усещал тази миризма в кухнята на двореца, когато печаха агнешко.

— Розмарин — каза лаконично кучето. — А има и амарант, макар че вероятно не го усещате.

— Любовна вярност — добави един тих глас от раницата на Сам. — С цвят, който никога не увяхва. И все още твърдиш, че тя не е тук?

Кучето не отговори на Могет, а пъхна муцуната си в кладенеца. Поне минута души наоколо, като пъхаше муцуната си все по-навътре и по-навътре. Когато се изправи, кихна два пъти и поклати глава.

— Стари миризми и стари заклинания — каза. — Миризмата вече изчезва.

Лираел подуши въздуха, за да провери, но кучето беше право. Вече долавяше само розите.

— Има стълба — каза Сам, който също се взираше в кладенеца, а над главата му потрепваше една предизвикана от Хартата светлина. — Бронзова, като веригите. Чудно защо не виждам дъното — или вода.

— Ще сляза първа — каза Лираел.

Сам понечи да възрази, но се отдръпна. Тя не знаеше дали го прави от страх, или защото се бе примирил — със семейния авторитет на Лираел като негова новооткрита леля, или защото сега беше бъдещият Абхорсен.

Погледна в кладенеца. Бронзовата стълба проблясваше близо до горния му край и се губеше в мрака. Лираел се беше изкачвала, слизала и прекосявала много мрачни и опасни тунели и коридори в Голямата библиотека на Клеър. Ала това се бе случило в едни по-непорочни времена, макар че тя бе понесла своя дял от опасността. Сега усещаше, че в света властват някакви могъщи зли сили, някаква ужасна съдба, която вече започваше да действа. Мъртвите, обградили Къщата, бяха само малка, видима част от всичко това. Тя помнеше видението, което й бяха показали Клеър, с ямата край Червеното езеро и ужасната смрад на Свободна магия, разнасяща се от онова, което изравяха оттам.

Спускането в тази черна яма беше само началото, помисли си Лираел. Нейната първа стъпка по бронзовата стълба щеше да бъде първата й истинска стъпка с новата самоличност, първата стъпка на Абхорсен.

Погледна слънцето за последен път, пренебрегвайки пълзящите стени от мъгла от двете страни. След това коленичи и предпазливо се спусна в кладенеца, а краката й намериха сигурна опора в стълбата.

Последва я Падналото куче, чиито лапи се бяха удължили, образувайки яки пръсти, които стискаха стълбата по-здраво от всяка човешка ръка. Опашката му перваше лицето на Лираел през няколко стъпала, размахвайки се с такъв ентусиазъм, какъвто тя едва ли би могла да открие у себе си, ако имаше подобно нещо.

Последен вървеше Сам, неговата светлина на Хартата все още кръжеше над главата му, а Могет бе закопчан сигурно в раницата.

Докато подкованите ботуши на Сам тракаха по стъпалата, отгоре се чу подобно тракане, докато веригите се връщаха по местата си. Той едва успя да прибере ръце, когато капакът бе премъкнат и стоварен на мястото си с дрънчене и оглушителен трясък.

— Е, няма да се връщаме по същия път — каза Сам с принудена веселост.

— Ако изобщо се върнем — прошепна Могет с толкова тих глас, че едва ли някой го чу. Ала Сам се поколеба за миг, а кучето изръмжа тихо, и Лираел продължаваше да се спуска, наслаждавайки се на последния спомен за слънцето, докато слизаха все по-навътре в мрачните земни недра.