Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Abhorsen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 59гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona(2010)

Издание:

Гарт Никс. Абхорсен

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN 978-954-761-280-8

История

  1. —Добавяне

Глава двадесет и пета
Деветата порта

Лираел и кучето прекосиха Седмата зона бягайки, дори без да спират, след като Лираел изпя заклинанието, което отваряше Седмата порта. Огнената ивица пред тях потрепери от думите й и отскочи право пред тях, образувайки малка арка, широка колкото да преминат.

Когато се наведе да я прекоси, Лираел погледна назад и видя, че ги преследва мъжка фигура, представляваща същество от огън и мрак, а в ръката му имаше меч, от който се сипеха червени пламъци, подобни на тези в Седмата порта.

После преминаха в Осмата зона и Лираел трябваше да изрече бързо друго заклинание, за да отблъсне едно огнено кълбо, издигнало се от водата към тях. Подобни пламъци бяха основната заплаха в тази зона, защото реката беше огрявана от множество плаващи огнени кълба, които се движеха с някакви странни, своеобразни течения, или лумваха от нищото.

Лираел се размина на косъм с едно от тях и забърза нататък. Усети как един малък мускул над окото й започва да потрепва неконтролируемо, симптом за нервно безпокойство, докато характерните огньове бушуваха навсякъде около тях, като някои се движеха бързо, а други — бавно. В същото време очакваше Хедж да се появи внезапно отзад и да ги нападне.

Кучето излая и едно огромно огнено кълбо се отмести встрани. Дори не беше видяла как се е образувало, защото умът й бе зает с тези, които Виждаше и със заплахата от евентуално нападение отзад.

— Спокойно, господарке — каза невъзмутимо кучето. — Скоро ще излезем оттук.

— Хедж! — изрече задавено Лираел, а после веднага извика две думи, с които запрати дълга огнена змия да се омотае около друга и двете се сляха в изпепеляващ танц. Изглеждат почти живи, помисли си Лираел, докато гледаше как се извиват. Повече приличаха на чудовища, отколкото на горящи ивици мазна пяна, както изглеждаха, когато не се движеха. Освен това се различаваха от обикновения огън и по още нещо, осъзна тя, защото нямаше дим.

— Видях Хедж — повтори тя, когато непосредствената заплаха бе преминала. — Зад нас.

— Зная — каза кучето. — Когато стигнем до Осмата порта, аз ще остана тук да го задържа, докато ти продължиш.

— Не! — възкликна Лираел. — Трябва да дойдеш с мен! Не се страхувам от него… просто… просто е толкова неудобно!

— Внимавай! — излая кучето и двамата отскочиха встрани, когато край тях профуча огромно огнено кълбо, достатъчно близо, за да задуши Лираел с внезапната си топлина. Кашляйки, тя се приведе — и точно в този миг реката реши да опита да повлече краката й.

И почти успя. Лираел се подхлъзна от внезапно придошлото течение, но пропадна само до кръста, а после използва меча си като патерица, за да се изправи отново с един бърз скок.

Кучето вече се беше гмурнало да извади господарката си и изглеждаше много смутено, когато изплува мокро до кости и видя, че Лираел не само е права, но е и почти суха.

— Мислех, че си потънала — смотолеви то, а после залая по едно огнено кълбо, не само за да прогони нападателя, но и за да смени темата.

— Хайде! — каза Лираел.

— Ще изчакам и ще устроя засада… — понечи да каже кучето, но тя се извърна към него и го сграбчи за нашийника. Упоритото куче веднага приклекна и Лираел се опита да го изтегли.

— Идваш с мен! — нареди му тя, а заповедническият й тон беше смекчен от потрепването в гласа й. — Ще се бием заедно срещу Хедж, когато се наложи. А засега, да побързаме!

— О, добре — измърмори кучето. Стана и се изтръска, заливайки Лираел обилно с вода от реката.

— Каквото и да се случи — добави тихо Лираел, — искам да сме заедно, куче.

Падналото куче я погледна разтревожено, но не каза нищо. Лираел понечи да каже още нещо, но то заседна в гърлото й, а после се наложи да се отбранява от поредното нашествие на плаващите огньове.

Когато се справиха и с това, те закрачиха нататък рамо до рамо и няколко минути по-късно навлязоха уверено в стената от мрак, която представляваше Осмата порта. Цялата светлина изчезна и Лираел нито виждаше, нито чуваше, нито усещаше нещо, включително и собственото си тяло. Чувстваше се така, сякаш изведнъж се бе превърнала в безтелесен разум, който беше съвсем сам, откъснат от всякакви външни влияния.

Ала тя очакваше това и въпреки че не усещаше собствената си уста и устни, а ушите й не долавяха никакви звуци, изрече заклинанието, което щеше да ги преведе през този непроницаем мрак. Към Деветата и последна зона на смъртта.

Деветата зона беше съвсем различна от всички останали части на смъртта. Лираел примигна, когато излезе от мрака на Осмата порта, внезапно озарена от светлина. Познатото подръпване на реката около коленете й изчезна, когато течението отслабна. Сега реката само се плискаше нежно около глезените й, а водата беше топла, без сковаващия студ, характерен за всички останали участъци от смъртта.

Навсякъде другаде в смъртта витаеше чувството за ограниченост, заради странната сива светлина, която ограничаваше полезрението. Тук беше обратното. Имаше някакво усещане за необятност и Лираел виждаше на мили пред себе си, над огромната, равна шир от искряща вода.

За пръв път можеше да вдигне очи и да види нещо повече от потискащо сиво петно. Много повече. Над главата й имаше небе, нощно небе, осеяно с толкова много звезди, че те се припокриваха и се сливаха, за да образуват един невероятно голям и бляскав облак. Не можеха да се различат съзвездия, нито да се забележат някакви фигури. Това беше просто множество от звезди, които хвърляха също толкова ярка, но по-приглушена светлина от тази в света на живите.

Лираел долови зова на звездите и сърцето й се изпълни с копнеж да му отвърне. Прибра звънеца и меча и протегна ръце към грейналото небе. Почувства, че се отделя от земята и краката й излязоха от реката с лека вълна и въздишка откъм водата.

Видя, че се надигат и мъртви. Мъртви с най-различна форма и размери се извисяваха към морето от звезди. Някои се придвижваха бавно, а други толкова бързо, че приличаха на неясни петна.

Някаква малка част от съзнанието на Лираел я предупреди, че се поддава на зова на Деветата порта. Воалът от звезди беше пределната граница, окончателната смърт, от която нямаше връщане. Същата тази съвест надаваше викове за отговорност, за Оранис, за Падналото куче, Сам и Ник и целия свят в живота. Тя гневно се съпротивяваше и крещеше срещу завладяващото чувство за мир и покой, внушавано от звездите.

Още не, извика. Още не.

Този вик получи отговор, макар и не гласен. Звездите внезапно се оттеглиха, станаха безкрайно далечни. Лираел примигна, поклати глава и се спусна с няколко сантиметра, за да цопне във водата до кучето, което продължаваше да се взира в грейналото небе.

— Защо не ме спря? — попита Лираел, разгневена заради преживяния страх. Знаеше, че след още няколко секунди нямаше да може да се върне. Щеше да премине навеки зад Деветата порта.

— Това е нещо, което трябва да бъде изживяно лично от всеки, стигнал дотук — прошепна кучето. Продължаваше да се взира нагоре и не погледна Лираел. — Всеки човек и всяко същество има свой час на смъртта. Някои не го знаят, или предпочитат да го отложат, но неговата истинност не може да се оспори. Не и когато погледнеш звездите на Деветата порта. Радвам се, че се върна, господарке.

— Аз също — изрече нервно Лираел. Виждаше мъртвите, които изникваха отвсякъде в гъстия мрак на Осмата порта. Всеки път, щом някой се появеше, тя се напрягаше, решила, че е Хедж. Усещаше повече мъртви, отколкото виждаше, ала те само излизаха и незабавно политаха към небето, за да изчезнат сред звездите. Но Хедж, който навярно беше едва на няколко минути път зад Лираел и кучето, не излезе през Осмата порта.

Кучето все така гледаше нагоре. Лираел най-сетне го забеляза и сърцето й почти спря. Нима то щеше да отвърне на зова на Деветата порта?

Накрая кучето сведе очи и излая тихо.

— И моето време не е дошло — каза, а Лираел издиша облекчено. — Не трябва ли да се заемеш с това, за което дойдохме тук, господарке?

— Да, зная — отвърна окаяно Лираел, давайки си ясна сметка за пропиляното време. Докосна тъмното огледало в кесията си. — Но ако Хедж дойде, докато гледам?

— Щом досега не се появи, вероятно няма да го направи — отвърна кучето, душейки из реката. — Малцина са некромантите, които рискуват да видят Деветата порта, защото самата им природа налага да отричат зова й.

— О — изрече Лираел, изпитала голямо облекчение от този съвет.

— Макар че със сигурност ще ни чака някъде по обратния път — продължи кучето, разбивайки и тази последна частица надежда. — Но засега аз ще те пазя.

Лираел се усмихна — смутена усмивка, изразяваща нейната обич и благодарност. Помисли си, че е двойно по-уязвима, защото Сам пазеше тялото й в живота, а сега и духът й в смъртта щеше да бъде пазен от кучето.

Но трябваше да направи необходимото, независимо от риска.

Най-напред прободе върха на пръста си с Нехима, преди отново да го прибере в ножницата. После извади тъмното огледало и го отвори с решителен жест.

По пръста й се стичаше кръв и от него падна една капка. Ала тя полетя към небето, вместо надолу към реката. Лираел не забеляза това. Тя си припомняше страниците от „Книгата за забравата и спомените“, концентрираше се, докато държеше пръста си близо до огледалото и допря една ярка капка до матовото му лице. Когато капката я докосна, тя се разля и образува тънък бляскав слой върху тъмната повърхност на огледалото.

Лираел повдигна огледалото и го допря до дясното си око, докато с лявото продължаваше да се взира в смъртта. Кръвта придаде на огледалото лек червен оттенък, но той избледня бързо, когато тя се концентрира и мракът започна да се разсейва. За пореден път Лираел погледна през огледалото към някакво друго място, ала все така виждаше искрящите води на Деветата зона. Двете видения се сляха и видя спираловидните светлини и слънцето, което някак бягаше назад из водите на смъртта, а тя усети как все по-бързо пропада в някакво невероятно далечно минало.

Сега Лираел започна да мисли за онова, което искаше да види и лявата й ръка се спусна, за да докосне несъзнателно всеки от звънците в пояса.

— По силата на кръвното право — каза тя, а гласът й ставаше все по-силен и уверен с всяка изречена дума, — по силата на наследственото право, правото на Хартата и правото на Седмината, които са я създали, ще надзърна през воала на времето, към Началото. Ще стана свидетел на Оковаването и Съкрушаването на Оранис и ще науча какво е било и какво трябва да стане. Така да бъде!

Дълго след като проговори, слънцата продължаваха да бягат назад и Лираел пропадаше все по-навътре в тях, докато всички те се сляха в едно, чиято светлина я заслепи. После светлината избледня и тя впери очи в мрачна бездна. В тази бездна имаше само една светла точка и Лираел се спусна към нея, а не след дълго това вече не беше точка, а луна, която след това се превърна в огромна планета, изпълнила хоризонта, и тя пропадаше в небето й и се носеше във въздуха над една пустиня, ширнала се от хоризонт до хоризонт. Пустиня, за която някак знаеше, че обхваща целия съществуващ свят. Нищо не помръдваше върху изгорялата, пресъхнала земя. Нямаше растения и животни.

Светът под краката й се въртеше все по-бързо и Лираел го видя в по-ранна епоха, видя как целият живот е бил унищожен. После отново пропадна в слънцата и видя друга бездна, още един самотен, борещ се свят, който щеше да се превърне в пустиня.

Лираел наблюдава шест пъти унищожението на света. На седмия път видя собствения си свят. Позна го, макар да нямаше никакви ориентири или характерни особености, които да й го подскажат. Видя, че Унищожителя го избра, ала този път го избраха и други. Това щеше да бъде бойното поле, на което щяха да се изправят срещу него; на това място всеки трябваше да вземе страна и да определи своята лоялност завинаги.

Видението, което Лираел получи след това, сякаш продължи много дни и беше изпълнено с много ужаси. Ала в същото време, с другото си око тя виждаше как кучето крачи напред-назад и знаеше, че в смъртта не е изминало много време.

Накрая видя достатъчно и не можеше да понесе повече. Затвори очи, затвори и огледалото и бавно се спусна на колене, стиснала малката сребърна кутийка между сключените си ръце. Топлата вода се плискаше около нея, но не я успокояваше.

Когато миг по-късно отвори очи, кучето я близна по устата и я погледна много загрижено.

— Трябва да побързаме — каза Лираел и се изправи. — Досега не разбирах нищо… Трябва да побързаме!

Тя пое обратно към Осмата порта и извади меча и звънеца с нова решителност. Вече бе видяла на какво е способен Оранис и то беше много по-ужасно, отколкото си представяше. Наистина, името Унищожителя много му подхождаше. Оранис съществуваше единствено, за да унищожава, а Хартата беше врагът, който му бе попречил да го направи досега. Той ненавиждаше всички живи същества и не просто искаше да ги унищожи — имаше и силата да го направи.

Само Лираел знаеше как Оранис може да бъде прикован отново. Щеше да бъде трудно — навярно дори невъзможно. Но това беше единственият им шанс и тя беше изпълнена с всеотдайна решителност да се върне в живота. Трябваше да го осъществи. Заради себе си, заради кучето, Сам, Ник, майор Грийн и хората му, заради жителите на Анселстиер, които щяха да умрат, дори без да са осъзнали опасността, и заради всички онези хора в Старото кралство. Нейните братовчедки Клеър. Дори леля Кирит…

Мислите за всички тях и за нейната отговорност изпълваха главата й, докато наближаваше Осмата порта, а думите от заклинанието за отваряне бяха на устните й. Ала щом отвори уста да ги изрече, от мрака на портата се появи пламъче, точно срещу нея и кучето.

Обвит в този пламък, Хедж се втурна напред. Мечът му поряза лявата ръка на Лираел, а ударът му беше толкова силен, че тя изпусна Саранет, а реката бързо погълна краткия му звън. Над водата отекна звукът от стълкновението между омагьосана стомана и пластини от гетър. Бронята издържа, но въпреки това ръката на Лираел под нея беше сериозно ранена — за втори път само за няколко дни.

Лираел едва успя да парира следващия удар към главата й. Отскочи назад и застана пред кучето, което се готвеше да се хвърли напред. Лявата й ръка беше прорязана от болка, която обхвана рамото и врата й. Въпреки това тя посегна да вземе звънец.

Хедж беше по-бърз. В ръката си вече държеше звънец и иззвъня с него. Лираел позна, че е Саранет и се подготви да устои на силата му. Ала звънът му не предизвика нищо. Нито принуда, нито изпитание на волята.

— Седни! — нареди Хедж и внезапно Лираел осъзна, че той е насочил силата на Саранет към Падналото куче.

Ръмжейки, кучето приклекна и застина на място, готово за скок. Ала Саранет го държеше в хватката си и то не можеше да помръдне.

Лираел заобиколи кучето, опитвайки се да среже ръката със звънеца на Хедж, както той бе порязал нейната. Ала и той помръдна, заобикаляйки в другата посока. Лираел забеляза, че има нещо странно в бойната му поза. Известно време не можа да се сети какво е. После осъзна, че държи главата си приведена и изобщо не поглежда нагоре. Очевидно Хедж се страхуваше да зърне звездите от Деветата порта.

Той тръгна към нея, но тя отново обиколи отзад, оставяйки неподвижното куче помежду им. Когато мина отпред, видя, че кучето й намигна.

— Накара ме да те гоня дълго — каза Хедж. Гласът му беше пропит със Свободна магия и звучеше много повече като мъртъв, отколкото като жив човек. И видът му беше такъв. Извисяваше се над Лираел и из цялото му тяло горяха огньове, които пламтяха в червено от очите и устата му, стичаха се от пръстите му и озаряваха кожата му. Лираел дори не беше сигурна, че е жив. Приличаше повече на дух на Свободната магия, но облечен в човешка плът. — Но вече всичко приключи, тук и в живота. Господарят ми отново е цял и унищожението започна. Само мъртвите се движат из света на живите, за да славят Оранис за неговото дело. Само мъртвите — и аз, верният везир.

В гласа му имаше нещо хипнотично. Лираел разбра, че се опитва да отвлече вниманието й, докато нанесе смъртоносния удар. Не беше опитал да използва звънеца срещу нея, а това беше странно — но пък тя и преди се беше освобождавала от Хедж и Саранет.

— Вдигни очи, Хедж — отвърна тя, когато отново започнаха да обикалят. — Деветата порта те зове. Усещаш ли зова на звездите?

Тя го нападна, когато изрече „звезди“, но Хедж беше подготвен и по-опитен с меча. Парира я и бързият му ответен удар сряза плата на туниката й непосредствено над сърцето.

Тя бързо отстъпи назад, този път далече от кучето. Хедж я последва, главата му все така беше приведена и я наблюдаваше през закритите си очи.

Зад него кучето се размърда. Бавно повдигна едната си лапа от плитката река, като внимаваше да не издаде звук. После се запромъква след некроманта, докато той дебнеше Лираел.

— Не ти вярвам и за Унищожителя — каза Лираел, докато отстъпваше, надявайки се гласът й да прикрие шума от приближаващото се куче. — Щях да разбера, ако нещо се беше случило с тялото ми в живота. Освен това ти не би си губил времето с мен, ако той беше свободен.

— Ти си просто една досадница — каза Хедж. Сега се усмихваше, а пламъците върху меча му станаха по-ярки, подхранвани от очакваното убийство. — За мен е удоволствие да те довърша. Нищо повече. Също като господаря ми, който унищожава нещата, които не са му по вкуса!

Той ожесточено замахна към нея. Лираел едва успя да парира удара и да отблъсне меча му. После телата им се вкопчиха едно в друго, той сведе глава над нейната, а металният му, преливащ от пламъци дъх изгори бузата й, когато се извърна встрани.

— Но може би най-напред ще си поиграя малко с теб — усмихна се Хедж, отскубна се и отстъпи назад.

Лираел го удари, влагайки цялата си сила и гняв. Хедж се засмя, отблъсна я, отново отстъпи назад — и се препъна в Падналото куче.

Веднага захвърли меча и звънеца и притисна с ръце очите си, когато падна във водата сред съскаща и бучаща пара. Ала беше закъснял само със секунда. Щом се извърна, видя звездите и те го призоваха, превъзмогвайки влиянието на заклинанията и силата, която го беше задържала в света на живите повече от сто години. Вечно отлагайки смъртта, вечно търсейки нещо, което би му позволило да остане навеки под слънцето. Мислеше, че го е открил, като служеше на Оранис, защото не го беше грижа за никой друг или някое друго живо същество. Унищожителя му беше обещал да го възнагради с вечен живот и с още по-голяма власт над мъртвите. Хедж беше дал всичко от себе си, за да го заслужи.

Сега, само с един поглед към приканващите звезди, всичко това му беше отнето. Ръцете на Хедж се отпуснаха. Звездната светлина изпълни очите му с пламтящи сълзи, които постепенно угасиха вътрешния му огън. Спиралите от пара се разнесоха и реката притихна. Хедж разпери ръце и започна своето спускане към небето, звездите и Деветата порта.

Падналото куче вдигна звънеца на Лираел от реката и й го подаде, като внимаваше да не звънне. Лираел го пое мълчаливо и го прибра. Нямаше време да се насладят на победата над некроманта. Лираел знаеше, че той е само по-малкият враг.

Прекосиха заедно Осмата порта, обзети от ужасен страх. Страхът, че макар думите на Хедж да бяха лъжа, те щяха да се превърнат в истина, преди да успеят да се върнат в живота.

Лираел беше допълнително обременена от тежестта на знанието. Вече знаеше как да прикове отново Унищожителя, но знаеше също, че не може да го направи сама. Сам трябваше да бъде истинският наследник на Създателите на Стената, а не просто да е упълномощен да носи сребърната им мистрия върху своята туника.

Щяха да са им нужни и останалите носители на Кръвта, а тях просто ги нямаше.

Още по-лошо, приковаването беше едва половината от това, което трябваше да се направи. Дори Лираел и Сам да успееха да го сторят някак, предстоеше унищожаването, а то изискваше повече смелост, отколкото Лираел смяташе, че има.