Гарт Никс
Абхорсен (26)

Глава двадесет и трета
Ненавистният Латал

Петата порта представляваше обърнат наопаки водопад: водоскок. Реката се удряше в невидима стена и продължаваше да тече по нея. Мрачният тесен път, който прекосяваше Петата зона свършваше малко преди тази катереща се вода, оставяйки празнина. Лираел и кучето се взираха нагоре от края на пътя, а стомасите им се бяха качили в гърлото. Беше много смущаващо да гледаш как водата се изкачва, вместо да пада, макар че за щастие се превръщаше в сива мъгла, преди да стигне твърде далече. Въпреки това, Лираел имаше неприятното чувство, че вече не е подвластна на нормалната гравитация и също би могла да полети нагоре.

Това чувство беше подхранвано и от осъзнаването, че точно това щеше да се случи, щом изрече заклинанието на Свободната магия за прекосяване на Петата порта. Тук нямаше нито път, нито стълба — заклинанието просто се грижеше катерещата се вода да не те отнесе твърде далече.

— Най-добре е да хванеш нашийника ми, господарке — каза кучето, взирайки се в придошлата вода. — Иначе ще остана извън заклинанието.

Лираел прибра меча в ножницата и хвана нашийника на кучето, а пръстите й усетиха познатата топлина и спокойствие на символите на Хартата, от които беше направен. Тя получи странното усещане за дежа вю, докато прокарваше пръсти из него, сякаш познаваше символите на Хартата отнякъде другаде — по някакъв сравнително нов начин, а не просто от хилядите пъти, в които го беше държала. Ала нямаше време да проследи докрай това чувство, за да стигне до някакво умозаключение.

Хванала здраво кучето, Лираел изрече думите, които щяха да ги пренесат по катерещата се вода, и отново усети топлината на Свободната магия през носа и устата си. Вероятно накрая щеше да изгуби гласа си заради нея, помисли си, но пък изглежда беше излекувала анселстиерската й настинка. Макар че сигурно още беше настинала в истинското си тяло, в живота. Не знаеше достатъчно за това как подобни неща от смъртта биха й повлияли в живота. Разбира се, ако я убиеха в смъртта, тялото й щеше да умре и в живота.

Заклинанието се задейства бавно и за миг Лираел реши да го изрече отново. После видя как от повърхността на катерещата се вода се отделя пласт, който се движи като някакво странно, много тънко и много широко пипало. То прекоси празнината до тесния път с няколко трептящи удължения и се уви около Лираел и кучето като голямо одеяло, без да ги докосва. После започна да се издига по катерещата се вода — понесло със себе си Лираел и плътно притисналото се към нея куче.

Те се изкачваха равномерно няколко минути, докато зоната отдолу изчезна сред мъглявата сива светлина. Водата продължи да се изкачва нагоре — но пипалото, което държеше Лираел, спря. После внезапно отскочи обратно към повърхността на водата — изхвърляйки своите пасажери от другата страна.

Лираел примигна, когато се удари в нещо, за което здравият разум й казваше, че е скала, ала задната част на катерещата се вода не се съобразяваше със здравия разум повече, отколкото признаваше гравитацията. Някак си беше успяла да ги преведе до следващата зона. Шестата зона, където реката ставаше плитък вир и нямаше никакво течение. Но имаше много, много мъртви.

Лираел ги усещаше толкова силно, сякаш стояха до нея — и някои вероятно бяха до нея, под водата. Тя незабавно пусна нашийника и извади Нехима, а мечът забръмча, когато изскочи от ножницата.

Мечът и звънецът в ръката й бяха достатъчно предупреждение за повечето мъртви. Във всеки случай, по-голямата част от тях просто чакаха тук, докато нещо се случи и бъдат принудени да продължат нататък, тъй като им липсваха волята и познанията да се върнат обратно. Малцина се бореха енергично да се върнат в живота.

Онези, които го правеха, видяха силната искра живот у Лираел и зажадняха за нея. Другите некроманти бяха утолявали жаждата им в миналото и им бяха помогнали да се върнат от прага на Деветата порта — волно или неволно. Този беше млад и следователно щеше да се превърне в лесна плячка за някой от Висшите мъртви, случили се наоколо. Имаше трима такива.

Лираел се огледа и видя, че сред апатичните нисши духове се прокрадват огромни сенки, а на мястото, където приживе са били очите им, горят огньове. Трима от тях бяха достатъчно близо, за да препречат пътя й — а трима бяха твърде много.

Ала „Книгата за мъртвите“ отново предлагаше съвети за случаи на подобна конфронтация в Шестата зона. И, както винаги, Падналото куче беше до нея.

Докато тримата чудовищни Висши мъртви си проправяха път, Лираел остави Ранна и извади Саранет. Като се успокои старателно този път, тя позвъни с него, присъединявайки към дълбокия му звън непоколебимата си воля.

В отговор те се разсмяха — ужасен смях, сякаш изтръгнат от огромна тълпа хора, притиснати между абсурда и мъката. Защото този некромант беше толкова некомпетентен, че беше съсредоточил волята си не върху им, а върху Нисшите мъртви, пръснати наоколо.

Все така смеейки се, Висшите мъртви се хвърлиха напред, вече обзети от алчност, и всеки наблюдаваше предпазливо останалите, за да прецени дали са достатъчно слаби, за да ги отстрани от пътя си. Защото онзи, който успееше пръв да се добере до некроманта, щеше да изпита щастието да погълне по-голямата част от живота й. Живот и сила, единствените неща, които бяха от полза в дългото пътуване извън смъртта.

Дори не забелязаха първите няколко духа, които сграбчиха призрачните им крака или ухапаха глезените им, пренебрегвайки ги така, както жив човек би пренебрегнал ухапване от комар.

След това от водата започнаха да излизат все повече духове, които се хвърляха към тримата Висши мъртви. Те бяха принудени да спрат и да смачкат досадниците, да ги разкъсат на парчета и да ги унищожат с огнените си челюсти. Обзети от гняв, те стъпваха тежко и раздаваха удари, като вече ревяха ядосано, без да се смеят.

Разконцентрираният Висш мъртъв, намиращ се най-близо до Лираел, почти не забеляза заклинанието на Хартата, което й разкри името му, и не я видя, когато стигна почти до мястото, където той се бореше с бушуващото множество от свои нисши събратя.

Но Лираел привлече цялото внимание на съществото, когато иззвъня с нов звънец, заменяйки настоятелните команди на Саранет с вълнуващ марш. Кибет пропя близо до главата на съществото със страховит глас, подбран специално за неговите уши. Мелодия, която то не можа да пренебрегне, дори след като звънецът бе замълчал.

— Ненавистен Латал! — нареди Лираел. — Часът ти удари. Деветата порта те зове и трябва да преминеш отвъд нея!

Латал изпищя, докато Лираел говореше, а писъкът му беше изпълнен с хилядолетна болка. Този глас му беше познат, защото Латал беше предприемал дългото пътуване към живота два пъти през последното хилядолетие, само за да бъде върнат обратно в смъртта от други със същия хладен тон. Никога не беше успявал да не премине през крайната порта. Сега Латал никога вече нямаше да върви под слънцето, никога нямаше да пие от сладкия живот на нищо неподозиращите живи. Намираше се твърде близо до Деветата порта и натискът беше силен.

Друбас и Сонир чуха звънеца, писъка и гласа, и разбраха, че това не е някакъв глупав некромант — беше Абхорсен. Нов Абхорсен, защото познаваха стария и щяха да избягат от него. И мечът му беше различен, но щяха да го запомнят за в бъдеще.

Все още пищейки, Латал се обърна и се запрепъва назад, а Нисшите мъртви разкъсваха краката му, докато залиташе и падаше във водата и постоянно опитваше да се върне, но без успех.

Лираел не го последва, защото не искаше да е твърде близо, когато прекоси Шестата порта, да не би внезапното течение да повлече и нея. Другите Висши мъртви забързано се отдалечаваха, забеляза тя с мрачно задоволство, проправяйки си път с удари през прилепналите към тях духове, които продължаваха да ги тормозят.

— Може ли да ги довърша? — попита нетърпеливо кучето, взирайки се в отдалечаващите се мрачни фигури с напрегнато очакване. — Може ли?

— Не — отвърна категорично Лираел. — Изненадах Латал. Онези двамата ще бъдат нащрек и заедно ще са много по-опасни. Освен това, нямаме време.

Докато говореше, писъкът на Латал изведнъж секна и Лираел усети как речното течение внезапно се издига около краката й. Тя ги раздалечи и застана срещу него, опирайки се в неподвижното куче. Няколко минути течението беше много силно и заплашваше да я повлече; после утихна и водите на Шестата зона отново се успокоиха.

Лираел незабавно закрачи към мястото, откъдето можеше да призове Шестата порта. За разлика от останалите зони, портата извън Шестата зона нямаше конкретно местоположение. Тя се появяваше на случайни места, от време на време — което беше опасно — или пък можеше да изникне навсякъде на известно разстояние от Петата порта.

В случай, че положението се окажеше както при предишната порта, Лираел отново хвана нашийника на кучето, макар че това означаваше да прибере Нехима. После изрече заклинанието, като навлажняваше устни между отделните фрази, в опит да се избави от изгарящата топлина на Свободната магия.

Когато заклинанието подейства, водата се оттегли в кръг с диаметър около три метра около и под Лираел и кучето. Щом пресъхна, кръгът започна да потъва, а тя се издигна от всички страни около него. Той потъваше все по-бързо, докато накрая се озоваха в основата на тесен цилиндър от сух въздух, на сто метра във водата.

След това водните страни на цилиндъра рухнаха с грохот, разливайки се във всички посоки. Изминаха няколко минути, преди водата да изтече, а пяната и пръските да се уталожат. След това реката бавно се отдръпна и обгърна краката на Лираел. Въздухът се проясни и тя видя, че стоят в реката, а течението отново опитваше да ги повлече нататък.

Бяха достигнали Седмата зона и Лираел вече виждаше първата от трите порти, които бележеха дълбоките недра на смъртта. Седмата порта — една безкрайна ивица от червен огън, която гореше зловещо над водата, а светлината й беше ярка и смущаваща след еднообразната сивота на предишните зони.

— Наближаваме — каза Лираел, а гласът й издаваше смесица от облекчение, че бяха успели да стигнат толкова далече и страх от мястото, където им предстоеше да отидат.

Ала кучето не я слушаше — то гледаше назад, а ушите му бяха щръкнали и помръдваха. Когато все пак погледна Лираел, каза просто:

— Нашият преследвач ни настига, господарке. Мисля, че наистина е Хедж! Трябва да побързаме!