Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия за старото кралство (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Abhorsen, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александра Павлова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 59гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гарт Никс. Абхорсен
ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN 978-954-761-280-8
История
- —Добавяне
Глава двадесет и първа
В дълбините на смъртта
Лираел не спря, за да се огледа, когато навлезе в смъртта и течението я грабна, опитвайки се да я повлече надолу в онзи пръв, сковаващ миг на всепоглъщащ студ. Тя незабавно пое напред, докато Падналото куче подскачаше пред нея, душейки реката за следи от спотайващи се мъртви.
Докато газеше из водата, Лираел неспокойно преговаряше основните уроци, които беше научила от „Книгата за мъртвите“ и „Книгата за забравата и спомените“. Страниците им проблясваха в съзнанието й, разказвайки за всяка от Деветте зони и тайните на Деветте порти. Ала да знаеш тези тайни — макар и от магическа книга — не беше същото, като да си ги изживял. А Лираел никога не беше прекосявала Първата зона, нито дори Първата порта.
Въпреки това тя крачеше уверено напред, като изтласкваше съмненията си колкото може по-назад в съзнанието си. В смъртта нямаше място за съмнения. Реката щеше бързо да атакува всяка слабост, защото единствено силата на волята пречеше на течението да погълне духа на Лираел. Ако се поколебаеше, водите щяха да я повлекат надолу и всичко щеше да бъде изгубено.
Тя стигна до Първата порта учудващо бързо. В един миг Портата беше далечен тътен и отдалечена стена от мъгла, простираща се докъдето поглед стига наляво и надясно. Сега, като че само миг по-късно, Лираел се намираше достатъчно близо, за да докосне мъглата, а ревът на бързеите от другата страна беше много силен.
Тогава си припомни думите, думи за власт, отпечатани в съзнанието й от двете книги. Тя ги изрече, усещайки как Свободната магия се гърчи със съскане върху езика и устните й, докато те се отронват от устата й.
Воалът от мъгла се разнесе, докато тя говореше, отдръпвайки се бавно, за да разкрие няколко водопада, които сякаш падаха безспир в мрачна и необятна бездна. Лираел проговори отново и размаха меча си вляво и вдясно. Появи се пътека, врязана надълбоко във водопада, подобно на тесен проход между две течни планини. Лираел стъпи на пътеката, а кучето беше толкова близо до нея, че едва не се оплете в краката й. Докато вървяха, мъглата се сгъсти и пътеката се изгуби зад тях.
След като продължиха нататък, от водата край Първата порта изникна един много малък дебнещ дух, който започна да върви към живота, следвайки една почти невидима черна нишка, прикрепена към пъпа му.
Докато вървеше, той потрепваше и издаваше нечленоразделни звуци, предусещайки наградата, която щеше да получи от господаря си, щом му съобщеше за тези пътници. Навярно дори щяха да му позволят да остане в живота и да му дадат тяло — най-голямата и лелеяна радост.
Преминаването през Първата порта беше измамно. Лираел не можа да определи колко време е отнело, но скоро реката отново се бе превърнала в гладка и необятна водна шир, подновила своя ход през Втората зона. Щом слезе от пътеката, тя започна да изучава с меча си водата пред себе си, проверявайки основата. Тази зона беше подобна на първата, но наред с неизменното течение, в нея имаше и дълбоки, опасни дупки. Положението се усложняваше и от замъгляващия ефект, който правеше сивата светлина неясна и смътна, и Лираел не виждаше много по-надалече, отколкото би могла да опипа с протегнатия си докрай меч.
Имаше лесен начин за преминаване, един път, нанесен на картите от предишните Абхорсен и отбелязан в „Книгата за мъртвите“. Лираел пое по него, макар че не се доверяваше достатъчно на наученото от книгата, за да се откаже да опипва почвата с меча си. Ала всъщност броеше крачките според инструкциите в Книгата и правеше запаметените завои на всяко указано място.
Беше толкова погълната от това, потънала в ритъма на собствените си крачки, че едва не пропадна във Втората порта. Кучето бързо я сграбчи за колана и я изтегли на сигурно място, когато тя направи една крачка в повече, броейки до единайсет, макар че разумът й казваше: „Спри на десет“.
Тя се опита светкавично да отстъпи назад, но хватката на Втората порта беше много по-силна от обикновено речно течение. Спаси я единствено опората на нейното храбро куче, макар че и двамата трябваше да използват всичките си сили, за да измъкнат Лираел от пропастта на портата.
Защото Втората порта представляваше огромна дупка, в която реката потъваше като вода от мивка в канала, образувайки ужасно силен водовъртеж.
— Благодаря — каза Лираел, треперейки, докато се взираше във водовъртежа и размишляваше какво би могло да се случи. Кучето не отговори веднага, защото освобождаваше зъбите си от едно безвъзвратно съсипано парче кожа, което доскоро беше удобен колан.
— Не бързай, господарке — посъветва я то тихо. — Ще се наложи да бързаме другаде, но не и тук.
— Така е — съгласи се Лираел, докато бавно и дълбоко си поемаше дъх. Когато се почувства по-спокойна, тя се изправи и изрече още думи от Свободната магия, думи, които изпълниха устата й с неочаквана топлина, странна топлина на фона на силно измръзналите й бузи.
Думите отекнаха навсякъде и виещите се в кръг води на Втората порта забавиха своя ход, а после спряха напълно, сякаш целият водовъртеж беше внезапно замръзнал. Сега всяка извивка на течението се беше превърнала в тераса, образувайки дълъг спираловиден път към водовъртежа на Портата. Лираел слезе надолу до началото на пътя и започна да върви. Зад нея, и над главата й, водовъртежът отново започваше да се вихри.
Очевидно щеше да се наложи да обикаля в кръг повече от сто пъти, за да стигне дъното, но Лираел за пореден път разбра, че всичко е измамно. Бяха й нужни само няколко минути да прекоси Втората порта и тя прекара това време, размишлявайки за Третата зона и капана, който тя готвеше за непредпазливите.
Защото реката там стигаше едва до глезена и беше малко по-топла. И светлината беше по-силна. По-ярка и не толкова приглушена, макар че си оставаше бледосива. Дори и течението беше просто гъдел около глезените. Като цяло, мястото беше много по-привлекателно от Първа и Втора зона. Място, където зле образованите или глупави некроманти биха се изкушили да спрат за почивка.
Ако го стореха, нямаше да е задълго — защото в Третата зона имаше вълни.
Лираел го знаеше и излезе от Втората порта тичайки. Това беше едно от местата в смъртта, където се налагаше да се бърза, мислеше си тя, докато спринтираше с все сила. Зад гърба си чуваше тътена на вълните, възпирани от същото заклинание, което бе укротило водовъртежа. Ала тя не погледна назад и изцяло се съсредоточи върху скоростта. Ако вълната я подхванеше, щеше да я повлече през Третата порта и да я носи зашеметена, без надежда за спасение.
— По-бързо! — извика кучето и Лираел хукна по-бързо, а шумът от вълните вече беше толкова близо, че по всичко личеше, че ще повлекат и двама им.
Лираел се добра до мъглите на Третата порта само на крачка или две пред бурните води, като френетично извика необходимото заклинание на Свободната магия, докато бягаше. Този път кучето беше отпред и заклинанието разсея мъглата пред муцуната му в последния момент.
Когато спряха задъхани при вратата, проправена в мъглата от заклинанието, вълните се стовариха около тях, запращайки своя товар от мъртви във водопада оттатък. Лираел изчака да успокои дишането си и още няколко секунди, за да се появи пътят. После продължи напред, към Четвъртата зона.
Прекосиха бързо тази зона. Тя беше сравнително лесна, без дупки или други капани за непредпазливите, макар че течението отново беше силно, дори по-силно от това в Първата зона. Но Лираел беше свикнала със студената му, коварна хватка.
Тя остана нащрек. Освен познатите и описани опасности на всяка зона, винаги съществуваше възможността за нещо ново, или пък нещо толкова старо и рядко, че да не е било отбелязано в „Книга за мъртвите“. Като се изключеха тези аномалии, Книгата загатваше за сили, които биха могли да пътуват в смъртта, освен самите мъртви или некромантите. Някои от тези същества пораждаха необичайни местни условия, или изопачаваха нормалната природа на зоните. Лираел предполагаше, че самата тя е една от силите, променили природата на реката и нейните порти.
При Четвъртата порта имаше още един водопад, но той не беше обвит в мъгла. На пръв поглед изглеждаше като безпроблемно спускане едва на половин или един метър, а реката сякаш продължаваше да си тече след него.
Лираел обаче знаеше, че не е така. Тя спря на цели три метра от водопада и изрече заклинанието, което щеше да й позволи да премине. Постепенно над ръба му започна да се издига тъмна ивица, която се понесе във въздуха над водата. Широка едва деветдесет сантиметра, тя сякаш беше образувана от нощ — нощ без звезди. Разстла се хоризонтално от горния край на водопада в далечината, докъдето Лираел не виждаше.
Тя стъпи на пътя, раздвижи леко краката си, за да запази равновесие, и започна да върви. Този тесен път не просто водеше през Четвъртата порта, а беше и единственият начин да се прекоси Петата зона. Тук реката беше дълбока, твърде дълбока, за да бъде прегазена, а водата имаше силен метаморфен ефект. Некромантът, прекарал известно време в нея, се оказваше с променени дух и тяло, при това не към добро. Всеки мъртъв дух, успял да се върне по този път, нямаше да има нищо общо с някогашната си жива форма.
Самото прекосяване на зоната по тъмния път беше опасно. Освен че беше тесен, той беше и любимият начин на Висшите мъртви или създанията на Свободната магия да прекосяват Петата зона по обратния път към живота. Те изчакваха някой некромант да създаде пътя, а после се втурваха по него с надеждата да победят създателя му с някое внезапно, злостно нападение.
Лираел знаеше това, ала въпреки всичко единствено бързият лай на кучето я предупреди, когато нещо се появи, привидно от нищото, дебнейки по пътя отпред. Макар някога да бе имало човешки облик, дългото му пребиваване в смъртта го беше превърнало в нещо противно и плашещо. То се придвижваше бързо с ръце и крака, досущ като паяк. Тялото му беше тлъсто и закръглено, а шията му беше свързана с него така, че можеше да гледа напред дори и на четири крака.
Лираел разполагаше само със секунда, за да протегне напред меча си, когато съществото я нападна, а острието проби едната му издута буза и излезе през тила му. Ала то продължи да напада, въпреки ярките бели искри, които бликаха отвсякъде, докато магията на Хартата разяждаше плътта на духа му. Наниза се почти до дръжката на меча, вперило червените си огнени очи в Лираел, докато от твърде широката му уста със съскане се стичаше слюнка.
Лираел го ритна, за да опита да го свали от меча си, като в същото време звънна със Саранет. Ала позицията й не беше стабилна и звънецът не прозвуча както трябва. Някаква нестройна мелодия отекна в смъртта и вместо да съсредоточи волята си върху мъртвото същество и предстоящото господство над него, Лираел беше разконцентрирана. Умът й блуждаеше и за миг забрави какво прави.
Секунда или минута по-късно го осъзна и тялото й беше сковано от ужас, а страхът наелектризира всеки нерв. Погледна мъртвото същество, което почти се беше освободило от меча й, готово да атакува отново.
— Накарай звънеца да замълчи! — излая кучето, като намали размерите си и се опита да застане между краката на Лираел, за да нападне съществото. — Накарай го да замълчи!
— Какво? — възкликна Лираел; после ужасът и страхът отново я обзеха, когато усети, че ръката й още звъни със Саранет, без самата тя да го осъзнава. Изпаднала в паника, тя го принуди да замълчи. Звънецът звънна още един път, а после притихна, когато го прибра обратно в кесията му.
Но после се разсея отново — и в този миг съществото атакува. Този път подскочи към нея, възнамерявайки да я смаже под мъртвешки бледото си тяло. Ала кучето видя как чудовището се напряга и разгада намеренията му. Вместо да се пъхне между краката на Лираел, то се хвърли напред и заби двете си тежки предни лапи в гърба й.
След това Лираел осъзна, че е на колене, а съществото лети над нея. С острия си като шип пръст то сграбчи кичур от косата й, докато прелиташе, и го изтръгна от корен. Лираел почти не го забеляза, докато френетично се въртеше по тесния път, за да се изправи. Цялата й увереност я беше напуснала и не можеше да разчита, че ще запази равновесие, така че маневрата й отне време.
Ала щом се обърна, съществото го нямаше. Беше останало само кучето. Едно огромно куче, чиято козина беше настръхнала като четка от глиганска четина, а от зъбите му, големи колкото пръстите на Лираел, струеше червен огън. В погледа му, когато погледна господарката си, се четеше лудост.
— Куче? — прошепна Лираел. Никога досега не се беше страхувала от своя другар, но пък и никога не беше навлизала толкова надалече в смъртта. Усещаше, че тук би могло да се случи всичко. Всеки и… всичко би могло да се промени.
Кучето разтърси глава и се смали, а лудостта в погледа му изчезна. Започна да размахва опашка и за миг захапа основата й, преди да отиде да оближе разтворената длан на Лираел.
— Съжалявам — каза то. — Ядосах се.
— Къде отиде? — попита Лираел, оглеждайки се наоколо. Доколкото виждаше, на пътя нямаше нищо, както и в реката под тях. Струваше й се, че не е чула плясък. Или пък беше? Умът й беше размътен от нестройния звън на Саранет.
— Долу — отвърна кучето, сочейки с глава. — Най-добре да побързаме. Трябва да извадиш някой звънец. Може би Ранна. Тук той е по-милостив.
Лираел коленичи и потърка нос в носа на кучето.
— Без теб нямаше да се справя — каза и го целуна по муцуната.
— Зная, зная — отвърна разсеяно кучето, а ушите му помръдваха, описвайки полукръгове. — Чуваш ли нещо?
— Не — отвърна Лираел. Стана, за да се ослуша и ръката й механично измъкна Ранна от пояса. — А ти?
— Преди си мислех, че някой… или нещо ни преследва — каза кучето. — Сега съм сигурен. Нещо идва зад нас. Някаква сила, която се движи бързо.
— Хедж! — възкликна Лираел, забравила за загубата на равновесие, когато се обърна и забърза по пътя. — Или отново е Могет?
— Не мисля, че е Могет — каза кучето намръщено. Спря се за миг, за да погледне назад, а ушите му щръкнаха напред. После поклати глава. — Който… или каквото и да е… трябва да опитаме да го изпреварим.
Лираел кимна, докато вървеше и стисна по-здраво звънеца и меча. Независимо с какво им предстоеше да се срещнат, отпред или отзад, тя беше твърдо решена да не я завари неподготвена.