Гарт Никс
Абхорсен (21)

Глава осемнадесета
Маскираната Клор

Лираел се събуди стресната, сърцето й биеше лудо, а ръцете й търсеха звънците и меча. Беше тъмно, а тя бе затворена в някаква стая… всъщност не, осъзна, щом се събуди напълно. Спеше в задната част на едно от онези шумни превозни средства — камион, както го нарече Сам. Само че вече не беше шумно.

— Спряхме — каза кучето. Подаде глава от брезентовото платнище, за да огледа наоколо и гласът му стана доста приглушен. — Доста неочаквано, струва ми се.

Лираел седна и се опита да се отърве от усещането, че скоро са я ударили по главата и са я накарали да пие оцет. Все още беше настинала. Поне не се беше влошила, макар че тепърва предстоеше пролетта в Анселстиер да разцъфне напълно, а зимата оказваше влияние върху нощните температури.

Спирането определено беше неочаквано, съдейки по купищата ругатни, които долитаха от шофьора отпред. После Сам свали напълно брезента отвън, като едва се размина с едно сърдечно облизване на цялото лице от Падналото куче. Изглеждаше уморен и Лираел се запита дали е могъл да спи след като научи ужасната новина за своите родители. Тя беше заспала почти веднага щом се качиха в… камиона… макар че нямаше представа колко дълго е продължило това. Не й се струваше много, а и още беше много тъмно и единствената светлина идваше от нашийника на кучето.

— Камионите спряха — съобщи Сам, — макар че всъщност вятърът е западен. Струва ми се, че сме твърде близо до полусферите. Ще се наложи да продължим пеша оттук.

— Къде сме? — попита Лираел. Изправи се твърде бързо и главата й се удари в брезентовото платнище, като едва се размина с една от стоманените подпори. Навън вече беше много шумно — заради виковете и тропота на подковани ботуши по пътя, — но на фона на всичко това се долавяше и един постоянен, глух тътен. В нейното полусънено състояние й беше нужно известно време да разбере, че това не е гръм, както донякъде беше очаквала, а нещо друго.

Кучето скочи от задния капак и Лираел го последва, някак по-унесено. Видя, че все още се намират на граничния път и изглежда беше ранна утрин. Луната беше изгряла, тънък полумесец, за разлика от почти пълната й фаза в Старото кралство. Лираел забеляза, че тя леко се различава и по форма и цвят. В нея имаше по-малко сребристо и повече от бледожълтия цвят на лютиче.

Тътенът идваше от далечния юг и в него се долавяше леко подсвирване. Лираел видя ярки проблясъци на тамошния хоризонт, но те не бяха от светкавица. От запад се чуваше и гръм и светлините от тази посока определено бяха светкавици. Докато се взираше, реши, че долавя съвсем лек полъх на Свободна магия, макар че вятърът наистина беше южен. А усети и присъствието на мъртви някъде напред. На не повече от миля.

— Какъв е този шум, а и светлините? — попита тя Сам, сочейки на юг. Той се обърна да види, но трябваше да отстъпи назад, преди да успее да отговори, когато войниците започнаха да бягат покрай камионите.

— Артилерия — каза след миг. — Големи оръдия. Сигурно са доста далече, за да не са засегнати от Старото кралство или полусферите и все още да могат да стрелят. Хм, те са нещо като катапулти, които изхвърлят взривно устройство на няколко мили, а то се удря в земята или се взривява във въздуха и убива хора.

— Пълна загуба на време — намеси се майор Грийн, който се бе появил, запъхтян. — Нали не чуваш да избухват снаряди? Те просто изстрелват неща, които със същия успех биха могли да са големи камъни, а дори и директният удар с неизбухнал снаряд няма да направи нищо на мъртвите. Ще стане просто голяма бъркотия, която да разчистят хората от артилерията. Хиляди неизбухнали бомби, и повечето от тях с бял фосфор. Гадна работа! Да вървим!

Майорът продължи запъхтяно нататък, следван от Лираел, кучето и Сам. Оставиха раниците си в камионите и за миг Лираел реши, че Могет все още спи в тази на Сам. После видя малката бяла котка отпред, зад първия ускорено маршируващ взвод, хукнала край пътя, сякаш гонеше мишка. Когато Могет се хвърли напред, тя разбра, че прави точно това. Преследваше нещо, с което да се нахрани.

— Къде сме? — попита Лираел, когато с лекота настигна майор Грийн. Той я погледна, пое си дъх кашляйки и кимна с глава към лейтенант Тиндал, който вървеше напред. Лираел схвана намека. Изтича напред към младия офицер и повтори въпроса си.

— На около три мили от Западното укрепление на Границата — отвърна Тиндал. — Форуин Мил се намира на около шестнайсет мили южно оттам, но да се надяваме, че ще успеем да спрем този Хедж при Стената — Първи взвод, стой!

Внезапната заповед изненада Лираел и тя продължи да бяга още няколко крачки, преди да забележи, че войниците отпред вече не вървят. Лейтенант Тиндал изрева още няколко заповеди, повторени от един сержант от предните редици, и войниците се разбягаха към двете страни на пътя, подготвяйки пушките си.

— Кавалерия, госпожо! — изрече рязко Тиндал, хвана я за ръка и я изтласка от едната страна на пътя. — Не знаем чия е.

Лираел се върна при Сам и извади меча си. Двамата се взираха в пътя, вслушани в тропота на копита по шосето. Кучето също се взираше, а Могет си играеше с мишката, която бе уловил. Тя беше още жива и той я пускаше за кратко, само за да я сграбчи след няколко метра, стискайки обезумялото и ужасено животно в полуотворената си уста.

— Не са мъртви — обяви Лираел.

— Нито е Свободна магия — каза падналото куче, душейки шумно. — Но са много уплашени.

Миг по-късно видяха коня и неговия ездач. Беше войник от Анселстиер, от конната пехота, макар че беше изгубил карабината и сабята си. Извика, когато видя войниците.

— Махнете се от пътя! Махнете се оттук!

Понечи да продължи нататък, но конят се подплаши, когато войниците нахлуха на пътя. Някой сграбчи юздата и накара животното да спре. Останалите грубо свалиха мъжа от седлото, когато опита да потупа коня с ръце.

— Какво става, човече? — попита грубо майор Грийн. — Как се казваш и от коя част си?

— Кавалерист 732769 Макълър, сър — отвърна механично мъжът, но зъбите му тракаха, докато говореше, а по лицето му се стичаше пот. — Четиринайсета лека кавалерия при Граничния военновъздушен отряд.

— Добре. А сега ми кажи какво става — каза майорът.

— Мъртви, всички са мъртви — прошепна мъжът. — Яздехме право от юг, през мъглата. Някаква странна, изкуствена мъгла… Заварихме ги с онези големи сребърни… като половинки от портокал, но огромни… Товареха ги върху каруци, но впрегнатите коне бяха мъртви. Само че не бяха мъртви, движеха се. Конете теглеха каруците, въпреки че бяха мъртви. Всички бяха мъртви…

Майор Грийн го разтърси много силно. Лираел протегна ръка, сякаш да го спре, но Сам я задържа.

— Докладвай, кавалерист Макълър! Каква е ситуацията!

— Всички, освен мен са мъртви, сър — каза просто Макълър. — Аз и Дъсти паднахме в атаката. Докато станем, всичко беше приключило. Прилоша ни от нещо. Може би в мъглата е имало газ. На всички от разузнавателния отряд им призля, също и на конете, или избягаха. А после се появиха онези същества, които лежаха навсякъде около каруците. Помислихме, че са трупове на мъртви южняци, но щом паднахме, те се изправиха. Видях как се тълпяха над другарите ми… хиляди чудовища, ужасни чудовища. Идват насам, сър.

— Сребърните полусфери — прекъсна го настоятелно Лираел. — Накъде поеха каруците?

— Не зная — смотолеви мъжът. — Движеха се на юг, право към нас, когато се натъкнахме на тях. След това не знам.

— Хедж е прекосил Стената и полусферите вече пътуват към Инкубатора за светкавици — каза Лираел на останалите. — Трябва да ги изпреварим! Това е последният ни шанс!

— Как? — попита Сам с пребледняло лице. — Щом вече са прекосили Стената…

Лейтенант Тиндал беше извадил картата и щракаше копчето на малко електрическо фенерче, което отказваше да работи. Преглъщайки една ругатня с извинителен поглед към Лираел, той задържа картата на лунната светлина.

В това време Лираел почувства вибрациите на усещането за смъртта и вдигна очи. Не видя нищо по пътя пред себе си, но знаеше какво идва. Мъртви ръце. Огромен брой мъртви ръце. А имаше и още нещо. Едно познато хладно присъствие. Някой от Висшите мъртви, но не некромант. Сигурно беше Клор.

— Идват — изрече тя настоятелно. — Две групи „ръце“. Около сто отпред и много повече по-назад.

Майорът изрева няколко заповеди и войниците хукнаха във всички посоки, най-вече напред, понесли триножници, картечници и друго снаряжение. Един санитар отведе кавалерист Макълър, а конят му ги следваше покорно. Лейтенант Тиндал разтърси картата и я погледна с присвити очи.

— Винаги се пада на проклетите гънки или там, където се съединява картата! — изруга той. — Струва ми се, че можем да поемем на югоизток от онзи кръстопът там, а после да се отправим на югозапад и да свърнем към Форуин Мил от юг. Камионите може би ще проработят, ако изберем този начин. Но в началото ще се наложи да ги бутаме.

— Тогава да започваме! — изрева майор Грийн. — Нареди на взвода си да бута. Ние ще удържаме позициите тук, колкото можем.

— Клор ги предвожда — каза Лираел на Сам и кучето. — Какво да правим?

— Не можем да стигнем пеша до Инкубатора за светкавици преди Хедж — каза бързо Сам. — Бихме могли да вземем коня на този мъж, но само двамата с теб ще яздим, а това са шестнайсет мили в мрака…

— Конят е изтощен — намеси се Могет. Дъвчеше и не произнасяше думите много ясно. — Не би могъл да носи двама, дори и да искаше. А не е така.

— Значи ще трябва да тръгнем с войниците — каза Лираел. — А това ще рече да задържим Клор и първата вълна мъртви достатъчно дълго, за да избутат камионите, докато запалят.

Сам погледна пътя покрай войниците, които бяха коленичили зад една картечница, подпряна върху триножник. Луната и звездната светлина, бяха достатъчно силни, за да види пътя и подрязаните храсти от двете страни, макар че бяха голи и безцветни. Докато се взираше, по-светлите участъци от пейзажа бяха засенчени от мрачни сенки. Това бяха мъртвите, които се тътреха заедно в хаотична и неорганизирана тълпа. Най-отпред вървеше една по-едра и тъмна фигура и дори от неколкостотин метра разстояние Лираел видя огъня, който гореше в нея. Беше Клор.

Майор Грийн също видя мъртвите и внезапно извика право в ухото на Лираел:

— Рота! Двеста метра на дванайсет часа, група мъртви същества, огън! Огън! Огън!

Виковете му бяха последвани от масово щракане на спусъци, което прозвуча силно дори и след викането. Ала не се случи нищо повече. Нямаше внезапно връхлетял шум, нито тътен на оръдеен огън. Само щракане и приглушени възгласи.

— Не разбирам — каза Грийн. — Вятърът е западен, а оръжията обикновено работят по-дълго, след като двигателите угаснат!

— Полусферите — каза Сам и хвърли един поглед към кучето, което кимна. — Те са самостоятелен източник на Свободна магия, а ние сме близо до тях. Вероятно и Хедж е омагьосал вятъра. Все едно още сме в Старото кралство по отношение на вашата технология.

— По дяволите! Първи и Втори взвод, стройте се в две редици на шосето, незабавно! — нареди Грийн. — Стрелците отзад! Артилеристите, свалете затворите и извадете мечовете!

Настъпи внезапно оживление, когато картечарите свалиха затворите на оръжията си и извадиха мечовете. Лираел също измъкна своя, а след моментно колебание, и Саранет. Незнайно защо искаше да използва Кибет — струваше й се по-познат на пипане, — но за да се справи с Клор, щеше да има нужда от авторитета на по-големия звънец.

— Мислех, че е повече от дванайсет часа — каза тя на Сам, докато се придвижваха нагоре, за да заемат позиции в предните части. Войниците бяха около шейсет, подредени в две редици напречно на пътя и в нивите от двете му страни. Всички от първа линия носеха ризници, а пушките им бяха снабдени с дълги щикове, чието сребро проблясваше. Във втората редица бяха стрелците, макар че от начина, по който държаха лъковете си Лираел разбра, че само половината от тях наистина знаят какво правят. И техните стрели бяха посребрени, забеляза тя с одобрение. Това донякъде щеше да им помогне срещу мъртвите.

— Хм, думите на майор Грийн „дванайсет часа“ означаваха „право напред“; часът е около два сутринта — отвърна Сам, след като погледна нощното небе. Очевидно познаваше анселстиерските звезди не по-зле от тези в Старото кралство, защото местното небе не говореше нищо на Лираел.

— Първа редица на колене! — нареди майор Грийн. Застана отпред с Лираел и Сам и хвърли кос поглед към Падналото куче, което придобиваше пълния си боен размер. Войниците до животното помръдваха нервно, докато коленичеха и накланяха щиковете на пушките си под ъгъл от четиридесет и пет градуса, така че първият ред се превърна в гъсталак от остриета.

— Стрелците, готови за стрелба!

Стрелците заредиха стрелите, но не дръпнаха тетивата. Мъртвите наближаваха методично, но не бяха достатъчно близо, за да успеят Лираел и Сам да различат отделните фигури в мрака, освен тази на Клор. Тракането на костите им се чуваше, както и тътренето на множество деформирани крака по пътя.

Лираел долавяше напрежението и страха сред войниците наоколо. Поетият въздух, който не се издишваше. Нервното помръдване с крака и суетнята със снаряжението. Мълчанието, след като майорът издаваше заповедите. Нямаше да е нужно кой знае колко, за да побегнат да спасят живота си.

— Спряха — каза кучето, а зорките му очи пронизваха нощта.

Лираел се втренчи напред. Наистина, мрачното множество явно беше спряло, а червената светлина от Клор се движеше настрани, вместо напред.

— Да не би да се опитват да обиколят фланга? — попита майорът. — Чудно защо.

— Не — каза Сам. Той усещаше много по-голямата група мъртви по-назад. — Тя изчаква втората група мъртви. Бих казал, че са близо хиляда.

Говореше тихо, но при последните му думи през по-близките войници премина вълна, която постепенно обхвана и двете редици, щом думите му бяха повторени.

— Тихо! — нареди Грийн. — Сержант! Запишете името на този мъж!

— Слушам! — потвърдиха няколко сержанта. Повечето от тях допреди малко шепнеха и никой дори не се престори, че записва нещо в полевия си дневник.

— Не можем да чакаме — каза разтревожено Лираел. — Трябва да стигнем до Инкубатора за светкавици!

— Но не можем и да загърбим тази пасмина — каза Грийн. Приведе се по-близо, знакът на Хартата на челото му просветна слабо в отговор на магията на Хартата на кучето, и прошепна: — Хората ми скоро ще паднат духом. Те не са скаути, не са свикнали с такива неща.

Лираел кимна. Изскърца със зъби в израз на моментна нерешителност, а после излезе от първата редица.

— Аз ще се заема с битката срещу Клор — заяви тя. — Ако успея да я победя, ръцете може би ще се разпръснат или ще се върнат при Хедж. Така или иначе, ще се бият зле.

— Никъде няма да ходиш без мен — каза кучето. То също пристъпи напред, лаейки развълнувано, и лаят му отекна в нощта. В него имаше нещо странно. Той накара косите на всички да настръхнат, а звънецът в ръката на Лираел иззвъня тихо, преди тя да успее да го заглуши. И двата звука изнервиха още повече войниците.

— Или мен — каза решително Сам. И той пристъпи напред, мечът му пламтеше от символи на Хартата, а свитата му лява ръка беше озарена от подготвеното заклинание.

— Аз ще дойда да гледам — каза Могет. — Може би ще подплашите няколко мишки, за да излязат от дупките си.

— Ако позволите на един старец да се сражава с вас… — поде Грийн, но Лираел поклати глава.

— Останете тук, майоре — каза тя, а гласът й не беше на млада жена, а на Абхорсен, комуто предстои да се справи с мъртвите. — Пазете тила ни.

— Слушам, госпожо — отвърна майор Грийн. Отдаде чест и се върна в строя.

Лираел пое напред, а чакълът на пътя хрущеше под краката й. Падналото куче вървеше от дясната й страна, а Сам от лявата. Могет, един бърз бял силует, тичаше край пътя, втурвайки се напред-назад, вероятно в търсене на още мишки, които да тормози.

Мъртвите не тръгнаха към Лираел, докато вървеше напред, ала щом се приближи, тя видя, че се разпръсват и навлизат в нивите, за да образуват по-широк фронт. Клор изчака на пътя, висока фигура, по-тъмна от нощта, с изключение на пламтящите й очи. Лираел усещаше присъствието на Висшите мъртви като студена ръка върху тила си.

Когато се отдалечиха на около петдесет метра, Лираел спря, а кучето и Сам застанаха на половин крачка зад нея. Държеше Саранет високо и сребърният звънец проблясваше на лунната светлина, докато символите на Хартата светеха и се движеха върху метала.

— Маскирана Клор — извика Лираел, — върни се в смъртта!

Тя подхвърли звънеца, като го улови за дръжката и в същото време звънна с него. Саранет проехтя в нощта, а мъртвите ръце потръпнаха, щом звукът достигна до тях. Ала звънецът звънеше за Клор и цялата сила и внимание на Лираел бяха насочени към нейния дух.

Клор вдигна призрачното острие на меча над главата си и извика предизвикателно. Ала писъкът й бе заглушен от продължителния звън на звънеца и тя отстъпи назад, докато размахваше меча си.

— Върни се в смъртта! — нареди Лираел, докато вървеше напред, размахвайки Саранет с бавни въртеливи движения, взети директно от една страница на „Книгата за мъртвите“, която сега блестеше много ярко в съзнанието й. — Времето ти изтече!

Клор просъска и направи още една крачка назад. После към песента на звънеца се присъедини друг звук. Един безапелационен лай, невероятно продължителен, проточил се безспир, но по-остър и пронизителен от дълбокия глас на Саранет. Клор вдигна меча си, сякаш за да парира звуците, но направи още две крачки назад. Обърканите мъртви ръце се отместиха от пътя й със залитане, а от гниещите им гърла се изтръгнаха тревожни крясъци.

Ръката на Сам описа бърз кръг над рамото му, и внезапно върху и около Клор избухна златист огън, който се разля към мъртвите ръце, които пищяха и се гърчеха, докато разяждаше мъртвата им плът.

После изведнъж една малка бяла фигура изникна почти в краката на Клор. Една котка, подскачаща на задните си крака, докато размахваше лапи във въздуха пред духа на Висшия мъртъв.

— Бягай! Бягай, Безлика Клор! — изсмя се Могет. — Абхорсен идва да те изпрати зад Деветата порта!

Клор замахна към котката, която пъргаво отскочи встрани, щом острието профуча край нея. После съществото превърна замаха в подскок, огромен скок на разстояние девет метра над главите на мъртвите ръце зад нея. Променяйки облика си, докато скачаше, тя се превърна в огромен облак от мрак с форма на гарван, който се втурна из нивите на север, към Стената и безопасността, преследван от гласа на Саранет и лая на кучето.