Гарт Никс
Абхорсен (2)

Глава първа
Обсаден дом

Далече от смога на Корвиър бе паднала друга мъгла на шестстотин мили на север, отвъд Стената, разделяща Анселстиер от Старото кралство. Стената, откъдето започваше магията на Старото кралство, а модерните технологии на Анселстиер преставаха да действат.

Тази мъгла беше различна от своята южна посестрима. Не беше бяла, а тъмносива като буреносен облак, и съвсем не беше естествена. Беше изтъкана от въздух и Свободна магия и бе родена на върха на един хълм, далече от всякаква вода. Тя оцеляваше и се разстилаше, въпреки горещината на късния пролетен следобед, която би трябвало да я разсее.

Пренебрегвайки слънцето и лекия вятър, мъглата се спускаше от хълма и се носеше на юг и на изток, а пред основната й част пълзяха тънки пипала. На половин левга от хълма, едно от тези пипала се превърна в облак, който се вдигна високо във въздуха и прекоси могъщата река Ратерлин. Вече оттатък, облакът се спусна и се настани като жаба върху източния бряг, а от него започна да струи нова мъгла.

Скоро двете разклонения на мъглата обвиха и западния, и източния бряг на Ратерлин, макар че слънцето продължаваше да грее над реката помежду им.

Реката и мъглата се носеха с различно темпо към Дългите скали. Реката се устремяваше напред, все по-бързо и по-бързо, поела към големия водопад, където щеше да се спусне надолу от над триста метра височина. Мъглата беше бавна и застрашителна. Сгъстяваше се и се издигаше по-нависоко, разстилайки се все по-надалеч.

На няколко метра от Дългите скали мъглата спря, макар че продължаваше да се сгъстява и извисява заплашително над острова, разположен в средата на реката и на ръба на водопада. Това беше остров с високи бели стени, издигнати около къща с градина.

Мъглата не се разстла над реката, нито отиде твърде далече, докато се издигаше. Имаше невидими защити, които я спираха и караха слънцето да огрява белите стени, градините и облицованата с червени плочки къща. Мъглата беше оръжие, но беше само първият ход от битката, само началото на обсадата. Позициите бяха изяснени, а Домът — обграден.

Защото целият остров насред реката беше Домът на Абхорсен. Той беше приютил Абхорсен, чието рождено право и задължение беше да пази границите на живота и смъртта. Абхорсен, който използваше некромантски звънци и Свободна магия, без да е нито некромант, нито заклинател на Свободната магия. Абхорсен, който изпращаше всеки мъртъв, преминал в живота, обратно там, откъдето бе дошъл.

Създателят на мъглата знаеше, че Абхорсен не е в къщата. Абхорсен и нейният съпруг, кралят, бяха примамени отвъд Стената, където най-вероятно щяха да се разправят с тях. Това беше част от плана на нейния господар, начертан отдавна, но едва наскоро започнал да се изпълнява сериозно.

Планът имаше много части и обхващаше много страни, макар че неговата първопричина се намираше в Старото кралство. Елементите му включваха война, убийство и бежанци, всичко манипулирано ловко от един интригантски и хитър ум, чакал поколения наред да го осъществи.

Ала както при всеки план, вече бяха възникнали усложнения и проблеми. Два от тях се намираха в къщата. Единият беше млада жена, изпратена на юг от вещиците, живеещи в покритата с глетчери планина при извора на Ратерлин. Клеър, които виждаха много бъдещи събития в леда и които несъмнено биха опитали да преиначат настоящето според собствените си цели. Жената беше една от техните елитни магове, и това лесно можеше да се познае по цветната жилетка, която носеше. Червена жилетка, която я определяше като втори помощник-библиотекар.

Създателката на мъглата я беше виждала, чернокоса и с бледа кожа, на не повече от двайсет години, една съвсем крехка възраст. Беше чувала името на младата жена, извикано в безнадеждна битка.

Лираел.

Другото усложнение беше по-добре познато, и вероятно по-тревожно, макар че данните си противоречаха. Един млад мъж, почти момче, къдрокос като баща си, с черните вежди на майка си и висок като двамата. Името му беше Самет, благородният син на крал Тъчстоун и Абхорсен Сабриел.

Принц Самет трябваше да бъде бъдещият Абхорсен, наследник на силата на „Книгата за мъртвите“ и седемте звънци. Ала създателката на мъглата вече се съмняваше в това. Тя беше много стара и навремето беше научила много за странното семейство и техния Дом насред реката. Беше се сражавала срещу Самет едва преди една нощ и той не се би като Абхорсен. Дори начинът, по който използваше магията на Хартата беше странен и не напомняше нито за кралското потекло, нито за Абхорсен.

Самет и Лираел не бяха сами. Помагаха им две същества, които на пръв поглед изглеждаха като малък и раздразнителен бял котарак и голямо, черно-кафяво куче с дружелюбен нрав. Ала и двете бяха много повече от това, което подсказваше видът им, макар че какво точно представляваха беше поредната несигурна информация. Най-вероятно бяха някакъв вид духове на Свободната магия, принудени да служат на Абхорсен и Клеър. Котаракът беше донякъде познат. Казваше се Могет и някои научни книги изказваха различни хипотези за природата му. Кучето беше нещо друго. Беше новосъздадено, или пък толкова старо, че всяка книга, посветена на него, отдавна се бе превърнала в прах. Съществото в мъглата предполагаше, че е второто. И младата жена, и нейното куче бяха дошли от Голямата библиотека на Клеър. Най-вероятно и двамата, подобно на библиотеката, криеха дълбоки тайни и притежаваха непознати умения.

Четиримата заедно можеха да бъдат страховити противници и представляваха сериозна заплаха. Ала създателката на мъглата не трябваше да се сражава с тях директно, нито би могла да го направи, защото Домът беше много добре охраняван от магия и бързотечна вода. Беше й наредено да се погрижи да останат в капан в къщата. Домът трябваше да бъде обсаден, докато другаде събитията се развиваха — и станеше твърде късно Лираел, Сам и техните спътници да направят каквото и да било.

Маскираната Клор просъска при мисълта за тези нареждания и около онова, което трябваше да бъде главата й, се надигна мъгла. Някога тя беше жив некромант и не приемаше заповеди от никого. Беше допуснала грешка — грешка, за която заплати с робство и смърт. Ала нейният господар не беше допуснал да стигне до Деветата порта и да я прекоси. Беше се завърнала в живота, макар и не под одушевена форма. Сега беше мъртво създание, в плен на силата на звънците, обвързано чрез тайното си име. Заповедите не й допадаха, но нямаше друг избор, освен да им се подчини.

Клор отпусна ръцете си. От пръстите й плъзнаха няколко пухкави пипала от мъгла. Навсякъде около нея имаше мъртви ръце, стотици поклащащи се, гноясващи трупове. Не Клор беше измъкнала от смъртта духовете, населяващи тези гниещи, полуразложени тела, ала онзи, който го бе направил, й бе поверил властта над тях. Повдигна едната си тънка, призрачна ръка и посочи. С въздишки, стонове, клокочене и потракване на замръзнали стави и счупени кокали, мъртвите ръце поеха напред, а мъглата се виеше около тях.

 

 

— На западния бряг има поне двеста мъртви ръце и може би над осемдесет на източния — съобщи Самет. Изправи се иззад бронзовия телескоп и го наклони, за да не му пречи. — Не можах да видя Клор, но предполагам, че сигурно е някъде там.

Потръпна при мисълта за последната си среща с Клор, същество от злокобен мрак, надвесено над него, което се готви да стовари огнения си меч. Това се бе случило едва предишната нощ, макар че вече му се струваше много отдавна.

— Възможно е някой друг заклинател на Свободната магия да е предизвикал тази мъгла — каза Лираел, макар да не го вярваше. Долавяше същата мрачна сила, която бе почувствала и предишната нощ.

— Мъгла — каза Падналото куче, внимателно балансирайки върху стола за наблюдение. Като се изключеше фактът, че можеше да говори, и яркия нашийник от символи на Хартата около врата му, то изглеждаше досущ като всеки друг черно-кафяв мелез. От онези, които повече се усмихваха и размахваха опашка, вместо да лаят и ръмжат. — Струва ми се, че се е сгъстила достатъчно, за да я наречем мъгла.

Кучето, неговата господарка Лираел, принц Самет и слугата на Абхорсен във формата на котка, Могет, се намираха в обсерваторията, която заемаше последния етаж на кулата от северната страна на Дома на Абхорсен.

Стените на обсерваторията бяха съвсем прозрачни и Лираел се улови, че хвърля тревожни погледи към тавана, защото не можеше да разбере дали нещо го поддържа. Стените не бяха от стъкло, нито от някакъв познат за нея материал, което донякъде още повече влошаваше положението.

Ала тя не искаше притеснението й да си проличи, затова превърна последния нервен спазъм в утвърждаващо кимане, докато кучето говореше. Чувствата й се издаваха само от ръката й, положена на врата на кучето, за да изпита утехата от топлата му козина и магията на Хартата в нашийника.

Макар че беше ранен следобед и слънцето все още огряваше директно къщата, острова и реката, на двата бряга имаше внушително количество мъгла. Тя се издигаше в отвесни стени, които продължаваха да се извисяват, въпреки че вече бяха достигнали десетки метри височина.

Очевидно произходът на мъглата беше магически. Тя не се издигаше от реката, както всяка нормална мъгла, нито се беше появила от някой надвиснал облак. Тази мъгла беше нахлула едновременно от изток и запад и се придвижваше бързо, независимо от вятъра. В началото лека, мъглата се сгъстяваше с всяка изминала минута.

На юг можеше да се види още едно доказателство за странната природа на мъглата — там тя рязко свършваше, тъкмо преди да се слее с естествената мъгла, образувана от големия водопад, където реката се спускаше над Дългите скали.

Мъртвите се бяха появили скоро след мъглата. Тромави трупове, изкачващи непохватно речните брегове, макар да се бояха от бързотечната вода. Нещо ги караше да се движат, нещо, скрито вътре в мъглата. Почти със сигурност това нещо беше Маскираната Клор, която някога беше некромант, а сега — една от Висшите мъртви. Лираел знаеше, че това е много опасна комбинация, защото Клор навярно бе съхранила голяма част от предишните си познания за Свободната магия, прибавяйки към тях новите умения, които бе придобила в смъртта. Умения, които най-вероятно бяха мрачни и странни. Лираел и кучето бяха прогонили Клор за кратко по време на снощната битка на брега на реката, ала това не беше победа.

Лираел долавяше присъствието на мъртвите и магическата природа на мъглата. Макар че Домът на Абхорсен бе защитен от дълбока течаща вода и много стражи и гардове, тя продължаваше да трепери, сякаш някаква студена ръка бе покарала пръстите си по кожата й.

Никой не коментира треперенето, макар че Лираел се смути от неговата очевидност. Никой не каза и дума, но всички я гледаха. Сам, кучето и Могет, всички чакаха, сякаш тя щеше да изрече някаква велика мъдрост или прозрение. За миг Лираел бе обзета от пристъп на паника. Не беше свикнала да поема инициативата в разговора или в каквото и да било. Ала сега тя беше бъдещият Абхорсен. И докато Сабриел се намираше отвъд Стената, в Анселстиер, Лираел беше единственият Абхорсен. Мъртвите, мъглата и Клор бяха неин проблем. И това бяха дребни проблеми в сравнение с реалната заплаха — онова, което Хедж и Никълъс щяха да изкопаят край Червеното езеро.

„Ще се наложи да се преструвам, помисли си Лираел. Ще трябва да се държа като Абхорсен. Може би ако играя достатъчно добре, самата аз ще си повярвам.“

— Освен камъните за преминаване по реката, има ли друг изход оттук? — попита внезапно тя, извръщайки се на юг, за да погледне камъните, които едва се подаваха изпод водата и водеха към източния и западния бряг. Камъни за преминаване не беше подходящото име, помисли си. Камъни за прескачане би било по-уместно, тъй като бяха разположени поне на два метра един от друг и се намираха много близо до ръба на водопада. Ако човек пропуснеше един подскок, реката щеше да го понесе, а водопадът да го запрати долу. Пътят по него беше много дълъг, под огромната тежест на смазващата вода.

— Сам?

Сам поклати глава.

— Могет?

Малката бяла котка се беше свила на кълбо върху златистосинята възглавничка, която за кратко стоеше на стола за наблюдение, преди да бъде съборена от една лапа, за да намери по-добро приложение на пода. На практика Могет не беше котка, макар да приличаше на такава. Нашийникът от символи на Хартата с миниатюрния си звънец — Ранна, Приспиващият — издаваше, че той е много повече от обикновена говореща котка.

Могет отвори едното си яркозелено око и се прозина широко. Ранна издрънча от нашийника му и Лираел и Сам установиха, че също се прозяват.

— Сабриел е взела Хартиеното крило, така че не можем да отлетим — каза той. — А дори и да можехме, щеше да се наложи да минем покрай гарваните-убийци. Предполагам, че бихме могли да повикаме някоя лодка, но мъртвите ще ни последват по бреговете.

Лираел погледна стените от мъгла. Беше бъдещ Абхорсен едва от два часа, а вече не знаеше какво да прави. Като се изключеше абсолютната й убеденост, че трябва да напуснат Дома и да побързат към Червеното езеро. Трябваше да открият приятеля на Сам, Никълъс, и да му попречат да изкопае онова, което беше заровено дълбоко под земята.

— Трябва да има и друг изход — каза кучето. Скочи от стола и започна да крачи в кръг около Могет, докато говореше, стъпвайки отвисоко, сякаш под лапите му имаше трева, а не студен камък. При думата „изход“ то внезапно се строполи на пода близо до котката и стовари тежката си лапа до главата му. — Макар че на Могет няма да му хареса.

— Какъв изход? — просъска Могет, извивайки гръб. — Не знам за никакъв изход, освен през камъните, по въздуха или по реката, а съм тук от построяването на Къщата.

— Но не си бил, когато реката е била разполовена, за да се построи островът — изрече спокойно кучето. — Преди Създателите на Стената да издигнат укрепленията, когато първата шатра на Абхорсен е била разпъната там, където сега расте голямата смокиня.

— Така е — призна Могет. — Но ти също не си присъствало.

Последните думи на Могет криеха някакъв въпрос или съмнение, помисли си Лираел. Тя внимателно наблюдаваше Падналото куче, но то само се почеса по носа с предните си лапи, преди да продължи.

— Във всеки случай, някога е имало друг изход. Ако все още съществува, е надълбоко и крие не една опасност. Някои биха казали, че ще бъде по-безопасно да прекосим реката по камъните и да си проправим път, сражавайки се с мъртвите.

— Но не и ти? — попита Лираел. — Мислиш, че има алтернатива?

Лираел се страхуваше от мъртвите, но не дотолкова, че да не може да застане насреща им, ако се наложи. Просто не беше съвсем убедена в новооткритата си самоличност. Може би някой Абхорсен като Сабриел, в разцвета на своята възраст й сили. Щеше просто да прескочи камъните и да обърне в бягство Клор, призрачните ръце и всички останали мъртви. Лираел си мислеше, че ако тя самата опита да го направи, в крайна сметка ще отстъпи назад по камъните и най-вероятно ще падне в реката, за да бъде разкъсана на парчета от водопада.

— Мисля, че трябва да го проучим — заяви кучето. Протегна се и едва не удари Могет отново с лапата си, после бавно се изправи и се прозя, разкривайки многобройните си ужасно големи и невероятно бели зъби. Лираел беше сигурна, че прави всичко това, за да дразни котката.

Могет погледна кучето с присвити очи.

— Надълбоко? — измяука той. — Дали това означава същото, за което си мисля? Не можем да отидем там!

— Нея отдавна я няма — отвърна кучето. — Но предполагам, че може да е останало нещо…

— Нея? — попитаха Лираел и Самет в един глас.

— Знаете ли кладенеца в розовата градина? — попита кучето.

Самет кимна, а Лираел опита да си припомни дали беше видяла кладенец, докато прекосяваха острова към Къщата. Смътно си спомняше, че успя да зърне розите, много рози, пълзящи по дървените решетки, които се издигаха край източната страна на поляната, разположена най-близо до Къщата.

— Можем да слезем в кладенеца — продължи кучето. — Макар че спускането ще продължи дълго, а вътре е тясно. Ще попаднем в още по-дълбоки пещери. През тях има път до основата на водопада. После ще се наложи отново да изкачим скалите, но предполагам, че ще успеем да го направим по на запад, за да избегнем Клор и нейните повереници.

— Кладенецът е пълен с вода — каза Сам. — Ще се удавим!

— Сигурен ли си? — попита кучето. — Поглеждал ли си в него?

— Всъщност не — отвърна Сам. — Струва ми се, че е покрит…

— Коя е онази „тя“, която спомена? — попита решително Лираел. Благодарение на досегашния си опит разбираше много добре кога кучето избягва някоя тема.

— Някой, който навремето живееше долу — отвърна кучето. — Някой, който притежаваше значителни и опасни умения. Възможно е там да е останала част от нея.

— Какво ще рече това „някой“? — попита неумолимо Лираел. — Как е възможно някой да е живял дълбоко под Дома на Абхорсен?

— Отказвам да доближавам този кладенец — намеси се Могет. — Предполагам, че Калиел е решил да проникне в забранената територия. Какъв е смисълът да прибавим костите си към неговите в някое мрачно кътче на дълбините?

За миг погледът на Лираел се стрелна към Сам, а после се върна на Могет. Незабавно съжали за това, защото така разкри собствените си съмнения и страхове. След като вече беше бъдещ Абхорсен, трябваше да служи за пример. Сам бе споделил страха си от смъртта и мъртвите, както и желанието си да се скрие тук, в добре защитената къща. Ала той бе превъзмогнал страха си, поне засега. Как би могъл да запази кураж, ако тя не му дадеше пример?

А Лираел беше и негова леля. Не се чувстваше като леля, но предполагаше, че има задължения към своя племенник, макар той да беше само няколко години по-млад от нея.

— Куче! — нареди Лираел. — Поне веднъж ми дай ясен отговор. Кой… или какво… е там долу?

— Ами, трудно е да се опише с думи — каза кучето и отново размърда предните си лапи. — Особено след като най-вероятно долу няма никой. А ако има, предполагам, че би могло да се нарече остатък от създаването на Хартата, какъвто съм аз и много други създания от различна величина. Но ако тя, или някаква част от нея, е там, е възможно да е запазила предишната си същност, която е опасна по много… стихиен… начин, макар че всичко се е случило толкова отдавна и аз само предавам онова, което са казали, написали или мислели други хора…

— Защо да е долу? — попита Самет. — Защо под Дома на Абхорсен?

— Тя не е на конкретно място — отвърна кучето, което сега се почесваше по носа с лапа и съвсем избягваше да погледне някого в очите. — Част от силата й витае тук, така че, ако беше някъде, щеше да е тук, а това е точното място, където би била, ако беше някъде.

— Могет? — попита Лираел. — Би ли превел нещо от това, което каза кучето?

Могет не отговори. Очите му бяха затворени. На някакъв етап от отговора на кучето той се бе свил на кълбо и заспал.

— Могет! — повтори Лираел.

— Той спи — каза кучето. — Ранна го потопи в сън.

— Според мен той слуша Ранна само когато е в настроение — каза Сам. — Надявам се, че Керигор спи по-дълбоко.

— Можем да погледнем, ако искаш — каза кучето. — Но съм сигурен, че бихме разбрали, ако е буден. Ранна има по-лека ръка от Саранет, но държи здраво, когато се наложи. Освен това, силата на Керигор се дължеше на неговите последователи. Умението му да ги привлече го издигна, а упадъкът му настъпи, защото бе твърде зависим от това.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лираел. — Мислех, че той е заклинател на Свободната магия, който се е превърнал в един от Висшите мъртви?

— Той беше нещо повече от това — отвърна кучето, — защото имаше кралска кръв. Господството над останалите течеше във вените му. Някъде в смъртта, Керигор откри начина, по който да използва силата на онези, които му се бяха заклели във вярност, като жигосваше плътта им. Струва ми се, че ако по някаква случайност Сабриел не бе използвала едно много древно заклинание, което го лиши от тази власт, Керигор щеше да възтържествува. Поне за известно време.

— Защо само за известно време? — попита Сам. Щеше му се изобщо да не бе споменавал Керигор.

— Мисля, че в крайна сметка той щеше да направи това, което в момента прави твоят приятел Никълъс — каза кучето — и да изкопае нещо, което е най-добре да остане заровено.

Никой не коментира думите му.

— Губим време — каза най-накрая Лираел.

Отново погледна мъглата на западния бряг. Усещаше присъствието на много мъртви ръце там, повече, отколкото можеха да се видят, макар че и те бяха предостатъчно. Разлагащи се часовои, обвити в мъгла. Очакващи техния враг да се появи.

Лираел дълбоко пое въздух и взе решение.

— Щом според теб трябва да слезем в кладенеца, куче, ще поемем по този път. Да се надяваме, че няма да се натъкнем на онази остатъчна сила, която се спотайва долу. Или пък тя ще е приятелски настроена и ще можем да поговорим…

— Не! — излая кучето, изненадвайки всички. Дори Могет отвори едното си око, но когато видя, че Сам го гледа, побърза да го затвори.

— Какво има? — попита Лираел.

— Ако тя е там, което е малко вероятно, не бива да говориш с нея — каза кучето. — Не бива да я слушаш, нито да я докосваш по никакъв начин.

— Някой да я е чувал или докосвал някога? — попита Сам.

— Не и смъртен — каза Могет и вдигна глава. — Нито пък някой е прекосявал покоите й, струва ми се. Безумно е да опитваме. Винаги съм се питал какво е станало с Калиел.

— Мислех, че спиш — каза Лираел. — Освен това, може би тя няма да ни обърне внимание, ако и ние го направим.

— Не се страхувам от нейната злонамереност — каза Могет. — Страх ме е от това, че ще ни обърне внимание.

— Може би трябва… — каза Сам.

— Какво? — попита злобно Могет. — Да останем тук в безопасност?

— Не — отвърна тихо Сам. — Ако гласът на тази жена е толкова опасен, може би трябва да си направим тапи за уши, преди да тръгнем. От восък или нещо друго.

— Няма да помогнат — каза Могет. — Ако тя проговори, ще я чуеш с цялото си същество. Ако запее… Да се надяваме, че няма да пее.

— Ще я избегнем — каза кучето. — Доверете се на моя нюх. Ще намерим пътя си.

— Можеш ли да ни кажеш кой е бил Калиел? — попита Сам.

— Калиел беше дванадесетият Абхорсен — отвърна Могет. — Крайно недоверчива особа. Държа ме заключен години наред. Кладенецът трябва да е бил изкопан по това време. Внукът му ме освободи, когато Калиел изчезна и той наследи звънците и титлата на своя дядо. Не желая да ме сполети неговата участ. Най-малко в кладенец.

Лираел трепна, когато внезапно усети някакво помръдване в мъглата. Мрачното присъствие, което се спотайваше в далечината, се движеше. Тя го усещаше, някакво същество, много по-могъщо от призрачните ръце, които започваха да проблясват сред мъглата.

Клор се приближаваше, беше стигнала почти до брега на реката. Или ако не Клор, някой със същата или по-голяма власт. Може би беше самият некромант, когото срещна в смъртта.

Хедж. Същият некромант, който бе обгорил Сам. Лираел още виждаше белезите по китките му през прорезите в ръкавите на туниката.

Тази туника беше поредната мистерия — помисли си отново уморено Лираел. Туника, украсена с герба на кралските кули и един инструмент, невиждан от хилядолетия. Мистрията на Създателите на Стената.

Сам улови погледа й и подръпна масивната златна нишка там, където символът на Създателите на Стената бе втъкан в лена. Той постепенно проумяваше, че привиденията не бяха сгрешили с туниката. Първо, тя беше нова, не някаква стара вещ, измъкната от мухлясал шкаф или многовековен кош с пране. Така че навярно, поради някаква причина, имаше правото да я носи. Той беше Създател на Стената и кралски принц. Но какво означаваше това? Създателите на Стената бяха изчезнали преди хилядолетия, въплъщавайки себе си в сътворяването на Стената и Великите камъни на Хартата. Доколкото знаеше Сам, съвсем буквално.

За миг си зададе въпроса дали го очакваше същата съдба. Дали трябваше да сътвори нещо, което да сложи край на живота му, поне като жив, дишащ човек? Защото Създателите на Стената не бяха съвсем мъртви, мислеше си той, припомняйки си Великите камъни на Хартата и Стената. Бяха по-скоро трансформирани и видоизменени.

Не че и това му се нравеше. При всички положения, имаше много по-голяма вероятност да го убият, помисли си, когато погледна мъглата и усети хладното присъствие на мъртвите в нея.

Сам отново докосна златната нишка на гърдите си и това го успокои, а страхът му от мъртвите намаля. Никога не бе искал да бъде Абхорсен. Беше много по-интересно да е Създател на Стената, макар да не знаеше какво означава това. То би му донесло и допълнителното предимство да подлуди сестра си Елимер, тъй като тя никога нямаше да повярва, че не знае и не може, не че не желае, да обясни какво е да си Създател на Стената.

Ако изобщо видеше Елимер отново…

— Най-добре да тръгваме — каза кучето, стряскайки Лираел и Сам. Лираел също се взираше в мъглата, потънала в собствените си мисли.

— Да — каза тя, отмествайки поглед. Не за пръв път й се щеше да е отново в Голямата библиотека на Клеър. Ала това, както и доживотното й желание да облече бялата роба и да сложи короната с лунни камъни на пълноправна Дъщеря на Клеър, трябваше да бъде пренебрегнато и заровено надълбоко. Сега беше Абхорсен и я очакваше голяма и важна задача.

— Да — повтори тя. — Най-добре да вървим. Ще минем през кладенеца.