Гарт Никс
Абхорсен (19)

Втора интерлюдия

Предавките на синия пощенски фургон изскърцаха, когато намали, за да поеме по отбивката от пътя към настланата с тухли алея. После се наложи да намали още повече и да спре, вибрирайки, защото портите, които обикновено бяха отворени, сега не бяха. Освен това от другата страна имаше хора с пушки и мечове. Въоръжени ученички в бели костюми за тенис или хокейни туники, които изглеждаха така, сякаш трябваше да държат ракети или стикове за хокей, а не оръжия. Две от тях бяха насочили пушките си към шофьора, докато други две минаха през малката странична врата в стената, а оголените остриета, които държаха в готовност, отразяваха светлината на късното следобедно слънце.

Шофьорът на фургона погледна към златните, псевдоготически букви над портата, които изписваха „Колеж Уайвърли“ и по-дребния надпис отдолу, който гласеше:

 

— Ама че странен благороден произход — промърмори той. Никак не му харесваше да се страхува от колежанки. Погледна назад към вътрешността на фургона и каза по-силно: — Пристигнахме. Колежът „Уайвърли“.

Отзад се чу тихо шумолене, което прерасна в поредица от удари и приглушени възгласи. Шофьорът гледа известно време, докато пощенските чували се изправяха, а отвътре се подадоха ръце, които развързаха шнуровете отгоре. После насочи вниманието си отново напред. Две от колежанките идваха към прозореца му и той веднага го свали.

— Специална доставка — каза, намигайки. — Трябва да кажа бащата и майката на Ели и това да ви говори нещо, за да не ме прободете с меч или да ме застреляте.

Момичето, което беше по-близо и едва ли беше на повече от седемнайсет, се обърна към другото — което беше още по-малко — и каза:

— Върви да доведеш магистра Коел.

— Остани на място и дръж ръцете си на волана — изрече тя на шофьора. — Кажи и на твоите пътници да не мърдат.

— Чуваме те — каза един глас отзад. Женски глас, силен и енергичен. — Това Фелисити ли е?

Момичето се отдръпна. После, изправила меча в отбранителна позиция пред себе си, надзърна през прозореца зад шофьора.

— Да, аз съм, госпожо — изрече предпазливо. Отстъпи назад и даде сигнал на момичетата с пушките, които се отпуснаха леко, но не свалиха оръжието си, за огромно съжаление на шофьора. — Имате ли нещо против да изчакате, докато дойде магистра Коел? Днес трябва да сме твърде предпазливи. От север се появи вятър, а и съобщения за още проблеми. Колко сте вътре?

— Ще изчакаме — каза гласът. — Двама. Аз и… бащата на Елимер.

— Хм, здравейте — каза Фелисити. — Получихме новини… че вие… макар че магистра Коел не повярва…

— Нека засега не говорим за това — каза Сабриел. Беше излязла от пощенския чувал и сега се беше привела зад шофьора. Фелисити отново надзърна вътре, за да се увери, че жената, която вижда, наистина е майката на Елимер. Въпреки че Сабриел носеше син пощальонски гащеризон и шапка, смъкната ниско над наситеночерната й коса, беше лесно да я познае. Ала Фелисити си остана предпазлива. Истинската проверка щеше да се извърши, когато магистра Коел провереше знаците на Хартата на тези хора.

— Ето заплащането ти, както се договорихме — каза Сабриел и подаде дебел плик на шофьора. Той го пое и веднага погледна вътре, а по устните и очите му трепна лека усмивка.

— Много съм ви задължен — каза той. — И ще си държа устата затворена, както обещах.

— Най-добре ще е — промърмори Тъчстоун.

Шофьорът бе видимо засегнат от забележката му.

Той изсумтя и каза:

— Винаги съм живял близо до Бейн и знам как стоят нещата. Не ви помогнах заради парите. Те са просто допълнителен стимул.

— Оценяваме помощта ти — каза Сабриел и погледна с укор Тъчстоун. Няколкото часа, които бе прекарал затворен в пощенски чувал не се бяха отразили добре на настроението му, както и чакането, след като вече бяха толкова близо до Стената и дома. Колежът „Уайвърли“ се намираше едва на четиридесет мили южно от границата.

— Ето, най-добре да го върна — каза шофьорът. Измъкна плика и го побутна към Тъчстоун.

— Не, не, приеми го просто като награда — изрече спокойно Сабриел и бутна обратно плика.

Шофьорът се възпротиви за миг, после сви рамене, сложи отново парите някъде в якето си и намусено се настани на седалката си.

— Магистрата идва — каза Фелисити с облекчение, докато гледаше назад към една по-възрастна жена и няколко ученички, които слизаха по алеята. Те като че се бяха появили от нищото, защото основната училищна сграда не се виждаше зад завоя, скрита от редица гъсто засадени тополи.

Щом магистра Коел пристигна, бяха нужни само секунди за да бъде проверена чистотата на знаците на Хартата по челата на Сабриел и Тъчстоун и всички се отправиха заедно към училището, докато пощенският фургон пое обратно към Бейн.

— Знаех си, че новините не са верни — каза магистра Коел, докато вървяха бързо — почти подтичваха — към огромните, наподобяващи портал врати на основната сграда. — В „Корвиър Таймс“ публикуваха снимка на две изгорели коли и няколко тела, но не съобщиха почти нищо повече. Много приличаше на нагласена история.

— Беше достатъчно достоверно — каза мрачно Сабриел. — Дамед и още единайсет души бяха убити при това нападение, както и още двама от нашите хора извън Хенен. Вероятно има и други. Разделихме се след Хенен, за да оставим лъжливи следи. Никой от нашите ли не ни е изпреварил?

Коел поклати глава.

— Няма да забравим Дамед — каза Тъчстоун. — Нито Барлест, или който и да било друг. Няма да забравим и враговете си.

— Времената са ужасни — въздъхна Коел.

Отново поклати глава няколко пъти, когато влязоха вътре, отминавайки още въоръжени момичета, които гледаха със страхопочитание легендарната Сабриел и нейния съпруг, макар че той беше просто крал на Старото кралство и не представляваше кой знае какъв интерес. Но те знаеха, че някога Сабриел е била една от тях. Продължиха да се взират дълго след като Коел беше въвела видните посетители в приемната за гостуващи родители, може би най-луксозно обзаведената стая в цялото училище.

— Надявам се, че вещите, които оставихме, са непокътнати? — попита Сабриел. — Какво е положението? Някакви новини?

— Всичко е така, както го оставихте — отвърна Коел. — Засега нямаме проблеми. Фелисити! Моля те, нареди да донесат куфара на Абхорсен от мазето. Пипа и Зети… и дежурната по трапезария днес… могат да ти помогнат. Колкото до новините, имам съобщения и…

— Съобщения! От Елимер или Самет? — попита настоятелно Тъчстоун.

Коел извади два сгънати листа хартия от ръкава си и им ги подаде. Тъчстоун ги сграбчи нетърпеливо и застана близо до Сабриел, за да ги прочетат, докато Фелисити и нейната кохорта преминаха забързано и изчезнаха през една от тежките, излъскани до блясък врати.

Първото съобщение беше написано със син молив върху скъсана бланка за писмо, която носеше същия символ с рог и свитък, който красеше едната страна на пощенския фургон. Тъчстоун и Сабриел го прочетоха внимателно, а челата им се сбърчиха намръщено. После го прочетоха още веднъж и се спогледаха, а по лицата им беше изписана огромна изненада.

— Изпрати го едно от бившите ни момичета — обади се нервно Коел, след като никой не каза и дума. — Порнела Ейкрън-Джейнс, която е асистент на министъра на съобщенията. Очевидно е копие на телеграма. Не знам дали изобщо е стигнала до вашето посолство.

— Може ли да й се вярва? — попита Тъчстоун. — Леля Лираел? Бъдещият Абхорсен? Да не би това да е поредният номер, целящ да размъти главите ни?

Сабриел поклати глава.

— Звучи като Сам — каза. — Макар че не го разбирам. Очевидно в Старото, кралство се случват много неща. Струва ми се, че скоро няма да се доберем до същността.

Тя разгъна втория лист хартия. За разлика от първия, този беше от плътна, ръчно изработена хартия, върху която имаше само три символа. Неподвижни символи на Хартата, чернеещи върху бялата страница. Сабриел прокара длан върху тях и те се оживиха, озарени от ярка светлина, и едва не прескочиха в ръката й. След тях се чу гласът на Елимер, толкова ясен и силен, сякаш тя стоеше до тях.

— Мамо! Татко! Надявам се това съобщение бързо да достигне до вас. Клеър видяха много повече, твърде много, за да го разкажа тук. Грози ни голяма опасност, каквато дори не можем да си представим. Аз съм в Бархедрин с Гвардията, обучения отряд и седемстотин осемдесет и четири Клеър. Клеър се опитват да видят какво трябва да направим. Казват, че Сам е жив и се бори, и че каквото и да става, трябва да пристигнете в Бархедрин преди Деня на Анстър, иначе ще бъде твърде късно. Трябва да пренесем някъде Хартиените крила. О — имам леля, очевидно твоя полусестра… Моля? Не прекъсвайте…

Гласът на Елимер спря по средата на думата. Символите на Хартата отново избледняха върху хартията.

— Заклинанието беше прекъснато — каза Тъчстоун намръщено. — Съмнявам се, че Елимер няма да може да го възстанови. Чия полусестра? Едва ли е моя…

— Важното е, че Клеър най-сетне са видели нещо — каза Сабриел. — Денят на Анстър… трябва да погледнем в алманаха. Сигурно е скоро… съвсем скоро… ще се наложи да продължим веднага.

— Не съм сигурна, че ще можете — каза нервно Коел. — Това съобщение се получи едва тази сутрин. Донесе го един скаут от пропускателния пункт. Явно е имало някакво нападение оттатък Стената и…

— Нападение оттатък Стената! — прекъснаха я Сабриел и Тъчстоун едновременно. Какво нападение?

— Не знаеше — заекна Коел, изненадана от яростта на въпроса им, докато Сабриел и Тъчстоун се надвесиха над нея. — Било е в далечния запад. Но и на пропускателния пункт има размирици. Очевидно генерал Кингзуълд, гостуващият главен инспектор, се е обявил в защита на правителството на „Наша страна“, но генерал Тиндал отказва да приеме и двете…

— Значи Королини открито се е опитал да вземе властта? — попита Сабриел. — Кога е станало?

— Пише го в тазсутрешния вестник — отвърна Коел. — Още не сме получили следобедното издание. В Корвиър се водят сражения… Не знаехте ли?

— Стигнахме дотук по тайни пътища, като избягвахме контактите с анселстиерците, доколкото можем — каза Тъчстоун. — Нямахме много време да четем вестници.

— В „Таймс“ пише, че главният министър все още контролира арсенала, двореца и парламента в Корвиър — каза Коел.

— След като контролира двореца, значи все още има власт над наследствения арбитър — каза Тъчстоун и погледна Сабриел за потвърждение. — Королини не може да формира правителство без неговата благословия, нали?

— Не, освен ако всичко не е разрушено — каза решително Сабриел. — Но това няма значение. Королини, опитът за преврат — всичко това са маловажни събития. Всичко, което се случва тук, е дело на някаква сила от Старото кралство — нашето кралство. Континенталните войни, напливът от бежанци от Юга, възкачването на Королини, всичко това е режисирано, планирано с някаква неизвестна за нас цел. Но какво ще търси в Анселстиер сила от нашето кралство? Бих разбрала да всява смут в Анселстиер, за да улесни нападение оттатък Стената. Но защо? И кой?

— В телеграмата си Сам споменава Клор — каза Тъчстоун.

— Клор е само некромант, макар и силен — каза Сабриел. — Трябва да е нещо друго. „Зло, изровено… тоест изкопано… край Едж…“

Сабриел спря по средата на изречението, когато Фелисити и нейните три спътници внесоха олюлявайки се един дълъг, обточен с месинг куфар. Оставиха го в средата на стаята. Символите на Хартата се носеха лениво по капака и около ключалката. Те лумнаха ярко, когато Сабриел докосна ключалката и прошепна няколко думи под носа си. Чу се щракане, капакът се повдигна на един пръст височина и тя го отвори, разкривайки дрехи, брони, мечове и нейния пояс със звънци. Пренебрегна звънците и се разрови отстрани, за да извади една голяма книга с кожена подвързия. Релефният златист шрифт на корицата гласеше, че книгата е „Алманах за двете държави и района на Стената“. Тя бързо прелисти дебелите й страници, докато не стигна до поредица от таблици.

— Какъв ден е днес? — попита. — Датата?

— Двайсети — отвърна Коел.

Сабриел прокара пръст по вертикала на едната таблица, а след това по хоризонтала. Втренчи се в резултата и пръстът й отново се плъзна по цифрите, за да ги провери отново.

— Кога е? — попита Тъчстоун. — Денят на Анстър?

— Сега — отвърна Сабриел. — Днес.

Думите й бяха посрещнати с мълчание. Миг по-късно Тъчстоун се окопити.

— В кралството трябва да е все още сутрин — каза. — Ще успеем.

— Не и по суша, с този несигурен пропускателен пункт — каза Сабриел. — Твърде далече на юг сме, за да призовем Хартиено крило…

Очите й се озариха от внезапно осенилата я идея.

— Магистра Коел, Хю Йорбърт все още ли наема западния училищен хиподрум за своята авиошкола?

— Да — отвърна Коел. — Но семейство Йорбърт са във ваканция. Ще отсъстват цял месец.

— Не можем да летим с анселстиерски самолет — възнегодува Тъчстоун. — Вятърът е от север. Двигателят ще угасне на десет мили оттук.

— Ако се издигнем достатъчно високо, трябва да успеем да прелетим без мотор — каза Сабриел. — Но не и без пилот. Колко от момичетата се обучават да летят?

— Може би около дванайсет — каза Коел с неохота. — Не зная дали някоя от тях може да лети самостоятелно…

— Аз съм завършила курс за самостоятелно летене — намеси се нетърпеливо Фелисити. — Навремето баща ми летеше с генерал Йорбърт в Корпуса. Имам двеста летателни часа с нашия тренажор „Хъмбърт“ у дома и петдесет с местния „Бескуит“. Извършвала съм аварийни кацания, нощни полети и всичко останало. Мога да ви превозя над Стената.

— Не, не можеш — каза магистра Коел. — Забранявам ти!

— Времената са извънредни — каза Сабриел, укорявайки с поглед Коел. — Всички трябва да правим, каквото можем. Благодаря, Фелисити. Приемаме. Моля те, върви да подготвиш всичко, докато ние се преоблечем в по-подходящи дрехи.

Фелисити нададе развълнуван вик и се втурна навън, следвана по петите от своите спътници. Коел замахна, сякаш да я възпре, но ръката й застина във въздуха. Вместо това седна в най-близкото кресло, извади носна кърпа от ръкава си и избърса челото си. Знакът на Хартата върху него леко проблесна под допира на плата.

— Тя е ученичка — възмути се Коел. — Какво ще кажа на родителите й, ако… ако не…

— Не зная — каза Сабриел. — Никога не съм знаела какво да кажа на когото и да било. Освен това, че е по-добре да направиш нещо, отколкото да бездействаш, макар цената да е висока.

Докато говореше, тя не гледаше към Коел, а през прозореца. В средата на моравата имаше обелиск от бял мрамор, висок шест метра. От двете му страни бяха изсечени много имена. Бяха твърде малки, за да бъдат разчетени от прозореца, но Сабриел бездруго знаеше повечето от тях, макар да не беше познавала хората. Обелискът беше паметник на всички загинали в онази ужасна нощ преди двайсет години, когато Керигор беше прекосил Стената с орда от мъртви. Там бяха имената на полковник Хоръс, много други войници, ученички, учителки, полицаи, двама готвачи и един градинар…

Погледът на Сабриел бе привлечен от ярко цветно петно зад обелиска. Един бял заек тичаше из поляната, следван по петите от малко момиче, чиито опашки се развяваха, докато напразно опитваше да улови домашния си любимец. За миг Сабриел потъна назад във времето, връщайки се към друг бягащ заек и друго момиче с опашки.

Ясинт и зайчето.

Ясинт беше едно от имената върху обелиска, но заекът навън би могъл да е някой далечен потомък на нейния любимец. Животът продължаваше, макар и никога безусилно.

Сабриел обърна гръб на прозореца и миналото. Сега бъдещето беше основната й грижа. Трябваше да пристигнат в Бархедрин за дванайсет часа. Тя стресна Коел, като разкъса синия си комбинезон, разкривайки, че отдолу е гола. Когато и Тъчстоун започна да разкопчава своя комбинезон, Коел изпищя и избяга от стаята.

Сабриел и Тъчстоун се спогледаха и се разсмяха. Това продължи само миг, преди да започнат бързо да обличат дрехите от куфара. Не след дълго отново изглеждаха и се чувстваха като самите себе си, облечени в хубаво ленено бельо, вълнени ризи и гамаши, бронирани куртки и туники. Тъчстоун носеше двата си меча, Сабриел — меча на Абхорсен, и което беше най-важното, отново бе препасала пояса със звънците.

— Готов ли си? — попита тя, когато нагласи пояса на гърдите си и регулира каиша.

— Готов — потвърди Тъчстоун. — Или поне доколкото успея да се подготвя. Не обичам да летя и при хубаво време, камо ли в някой от онези неблагонадеждни анселстиерски самолети.

— Предполагам, че ще бъде по-зле от обичайното — каза Сабриел, — но не мисля, че имаме избор.

— Естествено — въздъхна Тъчстоун. — Страх ме е да попитам — как точно ще бъде по-зле от обичайното?

— Ако не греша в предположенията си — отвърна Сабриел, — Йорбърт е отлетял със съпругата си в двуместния „Бескуит“. Тогава остава неговият едноместен „Хъмбърт 12“. Ще се наложи да легнем върху крилата.

— Не преставам да се учудвам от знанията ти — каза Тъчстоун. — Нищо не разбирам от тези машини. Всички летателни апарати на Йорбърт ми изглеждаха еднакви.

— За жалост не са — каза Сабриел. — Но не мога да измисля друг начин да се приберем у дома. Не и щом трябва да пристигнем в Бархедрин преди деня на Анстър. Хайде!

Тя излезе от стаята и не спря да погледне дали Тъчстоун я следва. Естествено, че я следваше.

Авиошколата на Йорбърт беше съвсем малка, просто хоби за пенсионирания полковник от Авиационния корпус. На стотина метра от просторната му, удобна селска къща имаше хангар. Той се намираше в ъгъла на западното игрище на колежа „Уайвърли“, което, бидейки уместно обградено с боядисани в жълто варели за нефт, служеше като писта.

Сабриел беше права за самолета. Имаше само един, неугледен, зелен едноместен бипланер, който в очите на Тъчстоун изглеждаше така, сякаш твърде много разчита на спойката между безкрайните му подпори и кабели.

Фелисити, почти неузнаваема с каската, очилата и кожения авиаторски костюм, беше вече в кабината. Още едно момиче стоеше до перката, а други две се бяха привели до колесниците под корпуса.

— Ще се наложи да легнете върху крилата — извика бодро Фелисити. — Забравих, че полковникът взе „Бескуит“-а. Не се притеснявайте, не е толкова трудно. Има дръжки за ръцете. Правила съм го стотици пъти… всъщност, два пъти… и съм вървяла по крилото.

— Дръжки за ръце — промърмори Тъчстоун. — Вървене по крила.

— Тихо — нареди Сабриел. — Не разстройвай пилота ни. — Тя пъргаво се покатери по лявата страна и легна върху крилото, като се улови здраво за двете дръжки. Звънците й пречеха, но беше свикнала.

Тъчстоун се покатери от дясната страна не толкова пъргаво — и едва не проби с крак крилото. С безпокойство установи, че то се състои само от плат, опънат над дървена рамка, легна особено предпазливо и силно подръпна дръжките. Не се измъкнаха, както почти очакваше.

— Готови ли сте? — попита Фелисити.

— Готови! — извика Сабриел.

— Да, струва ми се — промърмори Тъчстоун. А после, много по-силно извика едно енергично „Да!“

— Контакт! — нареди Фелисити.

Момичето отпред умело завъртя перката и отстъпи назад. Тя се завъртя, когато двигателят се задави, спря за миг, а после ускори ход, когато той запали.

— Махнете подпорите!

Другите момичета дръпнаха въжетата и изтеглиха встрани подпорите, които държаха колесниците. Самолетът се олюля напред, а после бавно се разтърси и описа дъга, като зае позиция на пистата с лице към вятъра. Шумът от двигателя се усили и самолетът пое напред, разтърсвайки се още повече, сякаш беше тромава птица, която трябваше да подскача и дълго да размахва криле, преди да полети.

Тъчстоун гледаше земята пред себе си, а очите му се навлажниха, когато увеличиха скоростта. Беше очаквал самолетът да излети като Хартиено крило — доста бързо, лесно и устремено. Ала докато се носеха по игрището, а ниската каменна стена в северния край се приближаваше все повече, той осъзна, че не знае нищо за самолетите в Анселстиер. Очевидно излитаха рязко в небето в самия край на пистата.

Или пък не, помисли си секунди по-късно. Все още бяха на земята, а стената се намираше едва на двайсет или трийсет крачки пред тях. Започна да се замисля дали не е най-добре да се пусне и да се опита да избегне предстоящата катастрофа. Но не виждаше Сабриел върху другото крило и нямаше да скочи без нея.

Самолетът се наклони встрани и подскочи във въздуха. Тъчстоун въздъхна облекчено, когато прескочиха стената само на сантиметри, а после извика, когато отново полетяха надолу. Земята се приближаваше стремглаво, а той беше твърде задъхан, за да направи каквото и да било, когато отново подскочиха и най-сетне се устремиха в небето.

— Съжалявам! — извика Фелисити, а гласът й едва се чуваше над шума от мотора и въздушната струя. — Забравих, че е по-тежък от обичайното.

Той чу как Сабриел вика нещо от другия край, но не разбра думите. Каквото и да беше, Фелисити кимаше с глава. Почти незабавно самолетът започна да се движи спираловидно на юг, набирайки височина. Тъчстоун кимна с глава. Трябваше да се издигнат възможно най-високо, за да постигнат оптималната височина за безмоторно летене. При северен вятър имаше вероятност двигателят да угасне на десет мили от Стената. Така че трябваше да успеят да летят безмоторно поне дотам, а за предпочитане и малко по-нататък. Не би било достатъчно да кацнат на Границата.

Не че приземяването в Старото кралство щеше да е лесно. Тъчстоун погледна платненото крило, което вибрираше над главата му, надявайки се, че по-голямата част от самолета е изработена от хора. Защото ако някои части не бяха, щяха да се разпаднат твърде скоро, което неизменно постигаше всички анселстиерски уреди и апарати, щом прекосяха Стената.

— Никога повече няма да летя — прошепна Тъчстоун. После си припомни съобщението на Елимер. Ако успееха да кацнат от другата страна на Стената и да стигнат до Бархедрин, щеше да се наложи да използват донякъде Хартиено крило и да подемат битка срещу неизвестен враг, притежаващ незнайни сили.

При тази мисъл лицето на Тъчстоун се сбърчи сурово. Щеше да посрещне тази битка. Двамата със Сабриел се бяха сражавали твърде дълго срещу врагове, манипулирани отдалече. А сега онова, което беше излязло на светло, щеше да се изправи пред обединените сили на краля, Абхорсен и Клеър.

Разбира се, ако кралят и Абхорсен оцелееха при този полет.