Гарт Никс
Абхорсен (17)

Глава петнадесета
Границата

— Сержант, там определено мърда нещо — прошепна ефрейтор Хорокс, докато гледаше над мерника на своята картечница „Люин“. — Да им позволя ли да изстрелят няколко патрона?

— Без страх, по дяволите! — прошепна в отговор сержант Еванс. — Нищо ли не знаеш? Ако е призрак, таласъм или нещо подобно, просто ще дойде тук и ще изсмуче червата ти! Сказло, върни се и кажи на лейтенанта, че става нещо. Останалите, предайте нататък да сложат щиковете, но тихо. И никой да не прави нищо, без да съм наредил.

Еванс възвърна обичайния си вид, когато Сказло забърза назад по свързочния окоп зад тях. По цялото протежение на главния боен окоп се чуваше тракането на щикове, изправяни възможно най-тихо. Самият Еванс опъна лъка си и зареди един сигнален пистолет с червен патрон. Червеното беше сигналът за нашествие откъм Стената. Поне щеше да бъде такъв сигнал, ако проработеше, помисли си той. От Старото кралство подухваше топъл, северен вятър. Това беше добре, за да премахне студа от заледената кал в окопите, тъй като пролетта още не бе прогонила съвсем отминалата зима, но освен това означаваше, че оръдията, самолетите, сигналните ракети, мините и всички останали технологии няма да действат.

— Двама са, а има и още нещо, което прилича на куче — прошепна отново Хорокс, а пръстът му върху спусъка бавно се извиваше назад от обичайната си позиция, притиснат плътно към предпазителя.

Еванс се взираше в мрака, опитвайки се да различи нещо. Хорокс не беше особено схватлив, но пък имаше забележително нощно зрение. Много по-добро от неговото. Той не видя нищо, но тенекиените кутии по тела дрънчаха. Някой… или нещо… се движеше към тях.

Пръстът на Хорокс вече беше на спусъка, а предпазителят беше вдигнат, с пълен барабан с патрони и един в пълнителя. Чакаше само заповед, а може би и вятърът да се промени.

После внезапно въздъхна и отново свали пръста си от спусъка, а той се отдръпна от приклада.

— Изглежда са от нашите — каза той, без да шепти. — Скаути. Един офицер и някакъв клет нещастник с бинтована глава. И едно от онези… нали се сещате… душещи кучета.

— Обучени кучета — поправи го механично Еванс. — Млъкни.

Еванс обмисляше какво да прави. Никога не беше чувал същества от Старото кралство да са приемали формата на анселстиерски офицери или на граничарско куче. Практически невидими призраци, да. Обикновени на вид жители на Старото кралство, да. Ужасни летящи същества, да. Но винаги имаше първи път…

— Какво има, Еванс? — попита един глас зад него и той изпита вътрешно облекчение, което никога не би изразил. Лейтенант Тиндал може и да беше генералски син, но не беше негоден за нищо щабен офицер. Знаеше кое какво е по Границата — и носеше знака на Хартата на челото си като доказателство.

— Движение пред нас, на около петдесет метра — докладва той. — Хорокс смята, че е видял двама скаути, единият ранен.

— И душещо… обучено куче — добави Хорокс. Тиндал не му обърна внимание, а се приближи да надзърне лично над насипа. Два неясни силуета определено се приближаваха, независимо какви бяха. Ала той не долови никаква враждебна сила или опасна магия. Имаше нещо… но ако бяха скаути от пропускателния пункт, и двамата щяха да бъдат магове на Хартата.

— Опитахте ли да изстреляте сигнална ракета? — попита той. — Бяла?

— Не, сър — отвърна Еванс. — Вятърът е северен. Реших, че няма да има резултат.

— Много добре — каза лейтенантът. — Предупредете хората си, че ще направя заклинание за светлина. Всички да бъдат готови за моите заповеди.

— Да, сър! — потвърди Еванс. Обърна се към мъжа до него и каза тихо: — Застанете при гнездото! Светлина напред! Предай нататък.

Когато заповедта се разнесе из строя, мъжете застанаха при стрелковото гнездо, а в позите им личеше напрежение. Еванс не виждаше целия взвод — беше твърде тъмно, — но знаеше, че неговите ефрейтори в двата края ще ги разпределят.

— Правя заклинанието сега — каза лейтенант Тиндал. В свитата му ръка се появи блед символ на Хартата за светлина. Щом започна да става по-ярък, той го хвърли през рамо като топка за крикет, право пред себе си.

Бялата искра стана по-ярка, докато летеше из въздуха, и накрая се превърна в миниатюрно слънце, надвиснало неестествено над междинната зона. На ослепителната му светлина всички сенки изчезнаха и ясно се видяха две фигури, следващи тясната криволичеща пътека между телените мрежи. Както бе казал Хорокс, с тях имаше обучено куче, а и двамата носеха военните униформи на Анселстиерската армия под бронираните куртки, характерни за Гранични войски. Освен това, някаква мъчноопределима нестандартност в техните мрежести дрехи и оръжия провъзгласяваше, че са членове на Северния граничен разузнавателен отряд, познат повече като Скаутите от пропускателния пункт.

Когато светлината се спусна върху тях, единият от мъжете вдигна ръце. Другият, чиято глава бе омотана в бинт, последва примера му по-бавно.

— Приятелски войници! Не стреляйте! — извика Самет, когато светлината на Хартата постепенно избледня над главата му. Пристигат лейтенант Стоун и сержант Клеър. С граничарско куче!

— Останете с вдигнати ръце и се приближете в колона по един! — извика Тиндал. Обърна се към сержанта и каза: — Лейтенант Стоун? Сержант Клеър?

Еванс поклати глава.

— Никога не съм чувал за тях, сър. Но нали ги знаете скаутите. Държат се настрана. Лейтенантът наистина ми изглежда познат.

— Да — промърмори Тиндал и се намръщи. Наближаващият офицер наистина изглеждаше смътно познат. Раненият сержант тътреше краката си като човек, който е принуден да се движи въпреки постоянната болка. Граничарското куче носеше съответния нагръдник в цвят каки, с изписан отгоре в бяло номер, както и широк кожен нашийник с шипове. Общо взето, изглеждаха автентично.

— Спрете там! — извика Тиндал, когато Самет стъпи върху парче незакрепена спираловидна тел само на десет метра от окопа. — Ще дойда да проверя вашите символи на Хартата.

— Прикривай ме — прошепна към Еванс. — Знаеш каква е процедурата, ако не са такива, каквито изглеждат.

Еванс кимна, заби четири стрели със сребърни върхове в калта между дъските в окопа, за да са му под ръка, и зареди още една. Армията не отпускаше и дори не признаваше употребата на лъкове и сребърни стрели, но подобно на много други неща по Границата, всеки отряд разполагаше с тях. Много от мъжете бяха опитни стрелци, а Еванс беше един от най-добрите.

Лейтенант Тиндал погледна двете фигури, които отново се бяха превърнали в смътни силуети, след като заклинанието му беше избледняло. Беше затворил едното си око срещу светлината, както го бяха обучили, за да запази нощното си зрение. Сега го отвори и за пореден път забеляза, че нямаше особена разлика.

Извади меча си, а сребристите ивици върху него проблеснаха дори на слабата звездна светлина, и излезе от окопа. Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш отекваше в стомаха му.

Лейтенант Стоун стоеше в очакване, вдигнал високо ръце. Тиндал го доближи предпазливо, отворил всичките си сетива, за да долови нещо, някакъв намек или миризма на Свободна магия или мъртви. Ала усещаше само магия на Хартата, някаква мъглява, смътна магия, обгърнала мъжете и кучето. Някакво защитно заклинание, предположи той.

Когато доближи на една ръка разстояние, леко опря върха на меча в гърлото на непознатия лейтенант, на сантиметър от мястото, където се завързваше бронираната му куртка. После се пресегна и докосна знака на Хартата върху челото на мъжа с показалеца на лявата си ръка.

От знака лумна златист огън, когато го докосна, и Тиндал почувства, че пропада в познатия, безспирен вихър на Хартата. Знакът беше неопетнен и той изпита толкова силно облекчение, колкото беше и усещането му за Хартата.

— Франсис Тиндал, нали? — попита Сам, благодарен задето си беше направил буен мустак като част от дегизировката и снаряжението на офицер от скаутите. Предишната година се беше срещал няколко пъти с младия офицер на редовните официални церемонии, които винаги посещаваше през учебно време. Лейтенантът беше само с няколко години по-голям от Сам. Бащата на Франсис, генерал Тиндал, командваше целия граничен гарнизон.

— Да — отвърна изненадано Франсис. — Макар че не помня…?

— Сам Стоун — каза Самет. Но ръцете му останаха вдигнати и отметна глава назад. — Най-добре проверете сержант Клеър. Но внимавайте с главата му. Ранен е със стрела от лявата страна. Доста е замаян.

Тиндал кимна, пристъпи нататък и повтори процедурата с меча и ръката върху ранения сержант. По-голямата част от главата на мъжа беше здраво бинтована, но знакът на Хартата личеше и той го докосна. Отново установи, че е непокътнат. Този път разбра също, че силата на сержанта е много, много голяма — както и тази на лейтенант Стоун. И двамата войници бяха невероятно силни магове на Хартата, най-силните, които някога беше срещал.

— Чисти са! — извика към сержант Еванс. — Изтеглете хората от караула и възстановете подслушвателните постове!

— О — каза Сам. — Чудех се как сте ни открили. Не очаквах да има хора в тези окопи.

— На запад е обявено нещо като извънредно положение — обясни Тиндал, когато ги поведе към окопа. — Наредиха ни да излезем едва преди час. Всъщност, имате късмет, че сме още тук, защото останалата част от батальона е на половината път до Бейн. Извикаха ги за подкрепление на цивилните власти. Вероятно отново има проблеми с лагерите на южняците, или демонстрации на „Наша страна“. Нашата рота пазеше тила.

— Извънредно положение на запад оттук? — попита тревожно Сам. — От какъв тип?

— Нямам новини — отвърна Тиндал. — Знаете ли нещо?

— Надявам се да не е така — отвърна Сам. — Но трябва да се свържа с Генералния щаб по най-бързия начин. Имате ли полеви телефон?

— Да — отвърна Тиндал. — Но не работи. Предполагам, че е заради вятъра откъм Стената. Този в щаба на ротата сигурно работи, иначе ще се наложи да се върнете чак на пътя.

— По дяволите! — възкликна Сам, когато слязоха в окопа. Извънредно положение на запад. Това сигурно имаше нещо общо с Хедж и Никълъс. Разсеяно отвърна на козируването на Еванс и забеляза всички пребледнели лица, които се взираха в него от мрачния окоп, изразявайки своето облекчение, че не е същество от Старото кралство.

Кучето скочи до него и войниците, застанали най-близо, се стреснаха. Лираел слезе бавно след него, а мускулите още я боляха от летенето. Тази Граница беше странна, а и плашеща. Тук тя усещаше огромната тежест на много смърт навсякъде около себе си. Много мъртви напираха към границата с живота, спирани да я пресекат само от вятърните флейти, които пееха своята безмълвна песен в междинната зона. Тя знаеше, че Сабриел ги е направила, защото вятърните флейти можеха да оцелеят само докато настоящият Абхорсен е жив. Щом умреше, те щяха да замлъкнат при следващото пълнолуние, а мъртвите да възкръснат, докато не бъдат възпрени от новия Абхорсен. А това, осъзна Лираел, щеше да е самата тя.

Лейтенант Тиндал забеляза, че потрепери и я погледна загрижено.

— Не трябва ли да заведем вашия сержант в полковия пост за първа помощ? — попита той. Имаше нещо странно в сержанта, нещо, което пречеше да го гледаш директно. Ако погледнеше с крайчеца на очите си, Тиндал виждаше смътна аура, която не съответстваше напълно на очакванията му. А и този патрондаш беше странен. Откога скаутите носеха патрондаши за пушки? Особено след като никой от тях нямаше пушка?

— Не — изрече Сам бързо. — Ще се оправи. Трябва да намерим телефон по най-бързия начин и да се свържем с полковник Дуайър.

Тиндал кимна, но не каза нищо. Кимането прикри тревогата, озарила лицето му и мислите, които препускаха из главата му. Подполковник Дуайър, който беше командир на скаутите от пропускателния пункт, беше в отпуск през последните два месеца. Тиндал даже го беше изпратил след една паметна вечеря в щаба на баща си.

— По-добре елате с мен в командния пост — каза накрая. — Майор Грийн ще иска да си поговорите.

— Трябва да телефонирам — настоя Сам. — Няма време за приказки.

— Телефонът на майор Грийн може би работи — каза Тиндал, стараейки се да говори с равен тон. — Сержант Еванс, поемете командването на взвода. Биат и Емерсън… след мен. Не сваляйте щиковете си. О, Еванс — изпрати куриер до лейтенант Готли да дойде при мен в щаба на ротата. Струва ми се, че ще имаме нужда от свързочните му умения.

Той ги поведе из свързочния окоп и Сам, Лираел и кучето го последваха. Еванс, който бе разбрал погледа и заповедта на своя лейтенант към единствения друг маг на Хартата в ротата, освен майор Грийн, задържа Биат и Емерсън за няколко секунди, като им прошепна: „Момчета, става нещо странно. Ако шефът ви нареди, или се появят проблеми, намушкайте тези двамата в гърба!“