Гарт Никс
Абхорсен (14)

Глава дванадесета
Унищожителят в Никълъс

За миг Лираел бе обзета от нерешителност, неспособна да прецени дали просто да скочи зад борда и да избяга, или да посегне към звънците. После пристъпи към действие и измъкна Ранна и Саранет, което се оказа трудна операция, докато седеше с меч на бедрата.

Ник още не беше помръднал, но белият дим се стелеше на бавни и методични струи, простиращи се в различни посоки, които сякаш живееха свой живот. С тях се носеше и противната миризма на Свободната магия, която опари носа на Лираел, а гърлото й се изпълни със стомашен сок.

Тя не изчака да види повече, а звънна едновременно със звънците, съсредоточавайки волята си в строга команда, насочена към фигурата пред нея и носещия се дим.

Спи, помисли си Лираел, а цялото й тяло беше напрегнато от усилието да концентрира силата на двата звънеца. Долавяше приспивната песен на Ранна и принудителния звън на Саранет, които отекваха силно из водата. Двамата заедно обгърнаха Никълъс с магия и звук, запращайки духа на Свободната магия вътре в него обратно в паразитния му сън.

Или пък не, разбра Лираел, когато белият дим само се отдръпна, а звънците пламнаха от странна червена топлина и гласовете им изгубиха своята височина и чистота. После Ник седна, с все още извърнати и невиждащи очи, а Унищожителя заговори през устата му.

Думите му поразиха Лираел с физическа сила — изведнъж тя пламна до мозъка на костите си, а ушите й бяха пронизани от внезапна, остра болка.

— Глупачка! Силите ти са толкова незначителни, за да се мериш с мен! Почти ми е жал, че Саранет и Ранна продължават да живеят само в теб и твоите дрънкулки. Не мърдай!

Последните две думи бяха изречени с такава мощ, че Лираел изпищя от внезапната болка. Ала викът й се превърна в задавен хрип, когато остана без въздух. Съществото, обитаващо Ник — фрагментът — я беше приковало толкова здраво, че дори и дробовете й бяха блокирали. Тя положи отчаяни усилия да диша, но без резултат. Цялото й тяло беше парализирано, отвън и отвътре, уловено от сила, срещу която дори не можеше да започне да се противи.

— Сбогом — каза Унищожителя. После изправи тялото на Ник, внимателно запазвайки равновесие, когато тръстиковата лодка се олюля, и помаха към баржите. В същото време извика едно име, което отекна из цялата езерна долина.

— Хедж!

Обзета от паника, Лираел се опита да диша отново и отново. Ала гърдите й не помръдваха, а звънците стояха безжизнени в застиналите й ръце. Ожесточено прехвърли символите на Хартата в главата си, опитвайки се да открие някой, който да я спаси, преди да е умряла от задушаване.

Не й хрумна нищо, съвсем нищо, докато внезапно не забеляза, че всъщност усеща нещо. В бедрата си, където се намираше Нехима. Едва успя да го зърне — защото не можеше да движи очите си, — но символите на Хартата пламтяха върху острието и се изливаха в нея, борейки се със заклинанието на Свободната магия, което я държеше в мъртвешката си хватка.

Ала символите разрушаваха заклинанието твърде бавно. Налагаше се самата тя да направи нещо, защото с това темпо щеше да се задуши, преди дробовете й да бъдат освободени.

Отчаяно решена да направи нещо, тя установи, че може да извие прасците си встрани, опитвайки се да залюлее лодката. Съдът не беше много стабилен, и ако се обърнеше и отвлечеше вниманието на духа на Свободната магия… може би щеше да развали заклинанието.

Разлюля я отново и в лодката се разля вода, която попи в здраво завързаните тръстики. И все пак тялото на Ник не се завъртя, краката му несъзнателно се приспособяваха към люлеенето. Очевидно съществото в него беше погълнато от приближаващите баржи и полусферите, побрали по-голямата част от същността му.

После Лираел припадна, докато тялото й копнееше за въздух. След миг се свести, а във вените й неистово нахлу още адреналин, и тя отново разлюля лодката с все сила.

Тръстиковата лодка се завъртя, но не се преобърна. Лираел изкрещя наум и я разлюля за последен път, използвайки всеки мускул, освободен от меча.

Водата нахлу като прилив и за един кратък миг изглеждаше, че лодката ще се преобърне. Ала езерняците я бяха изплели твърде добре и тя отново се изправи. Но не и тялото на Ник, изненадано от силата на люлеенето. Той политна встрани, сграбчи носа, олюля се назад — и падна в езерото.

Лираел веднага си пое дъх. Дробовете й останаха застинали за миг, а после се изпълниха с въздух и през цялото й тяло премина тръпка. Заклинанието се бе разрушило с падането на Ник. Хлипайки задъхано, тя пъхна звънците обратно в кесиите им и грабна меча си, а символите на Хартата в дръжката му пулсираха с топлина и насърчение.

Тя дълго търси съществото с образа на Ник. В началото във водата не помръдваше нищо. После, на няколко метра разстояние, видя клокочеща пара, сякаш езерото кипеше. Една ръка — ръката на Ник — се надигна и сграбчи лодката, откъсвайки цял участък от сплетената тръстика с неимоверна сила. Той изплю водата и от устата му се изтръгна писклив гневен вик, който накара всички блатни птици на миля разстояние да отлетят панически.

Викът подплаши и Лираел. Тя инстинктивно скочи от другия край на лодката, колкото може по-далече, хвърли се в тръстиките и водата и хукна да гази из тях. Ужасният вик прозвуча отново, последван от силен плясък. За миг Лираел реши, че Ник е точно зад нея, но вместо това чу мощна експлозия от вода и счупени тръстики: Ник беше вдигнал цялата лодка, захвърляйки я след нея. Ако се беше забавила малко, гърбът й щеше да бъде ударен от лодката, вместо от водни пръски и няколко безобидни тръстикови трески.

Преди да е успял да направи нещо друго, Лираел удвои усилията си да се измъкне. Водата не беше толкова дълбока, колкото предполагаше — стигаше едва до гърдите й, — но я бавеше и всеки миг очакваше съществото да я улови или да я порази със заклинание. Тя отчаяно се насочи към плитчините, съсичайки тръстиките с Нехима, за да ускори хода си.

Не се обърна назад, защото едва ли би понесла гледката, и не спря, макар че се беше изгубила в тръстиките, без да има представа накъде отива, а дробовете и мускулите я боляха и горяха от усилието да се движи.

Накрая беше принудена да спре, когато стана невъзможно да пренебрегва конвулсиите в мускулите си, а краката й не успяваха да я държат над водата. За щастие сега тя стигаше едва до коляното, така че Лираел седна, поваляйки тръстиките, за да си направи мокър и кален стол.

Всичките й сетива бяха настроени за преследване, но изглежда зад нея нямаше нищо — поне нищо, което да може да чуе на фона на туптящото си сърце, което отекваше из всеки кръвоносен съд в тялото й.

Стори й се, че е престояла в калната вода дълго време. Накрая, когато усети, че може да се движи, без да избухне в сълзи или да повърне, тя стана и отново започна да гази във водата.

Докато се отдалечаваше, си мислеше за това, което беше направила — или не беше направила. Сцената се разиграваше отново и отново в главата й. Трябваше да бъде по-бърза със звънците, помисли си, припомняйки си своето колебание и непохватност. Може би трябваше да прободе Ник — макар да не й се струваше редно, защото той нямаше представа какво се спотайва в него в очакване на възможност да се прояви. Това вероятно нямаше да помогне, защото фрагментът би се вселил в мъртвия Ник толкова лесно, колкото и в живия. Навярно щеше да се всели дори и в нея…

Видението на Клеър за един унищожен свят пламтеше ярко в съзнанието й. Дали беше пропуснала своя шанс да спре Унищожителя? Нима онези няколко минути, прекарани с Ник в тръстиковата лодка, са били съдбовни? Решаваща възможност, която е трябвало да използва, но не е успяла?

Все още мислеше за това, когато водата, в която тичаше, се превърна предимно в твърда кал, вместо в тиня. Тръстиката също започна да оредява, така че очевидно наближаваше края на блатото. Ала тъй като то се простираше на отделни късове в продължение на цели двайсет мили по източния бряг на Червеното езеро, Лираел все още не знаеше точно къде се намира.

Предположи накъде е юг по положението на слънцето и дължината на сянката на една висока тръстика и пое нататък, придържайки се към края на блатото. Беше по-трудно да се върви така, отколкото върху сухата земя, но по-безопасно, в случай че наоколо имаше мъртви, които Хедж беше извел на слънце.

 

 

Два часа по-късно Лираел беше по-мокра и окаяна от всякога, благодарение на една неочаквано дълбока дупка по пътя. Беше почти напълно покрита с лепкава и противна смес от червен тръстиков прашец и черна кал. Тя вонеше и вонеше, а блатото сякаш нямаше край, както нямаше и следа от приятелите й.

Съмненията започнаха да я глождят още по-силно и Лираел се уплаши за своите спътници, най-вече за Падналото куче. Може би е било победено заради по-голямата численост на мъртвите, или е било подчинено от Хедж по същия начин, както фрагментът у Ник бе отхвърлил магията й, сякаш не съществуваше.

Или пък са били ранени или още се бият, помисли си тя, налагайки си да върви по-бързо. Без нея и звънците, щяха да бъдат много по-слаби срещу мъртвите. Сам дори не беше прочел докрай „Книгата за мъртвите“. Той не беше Абхорсен. Ами ако ги преследваше някой разяждащ дух, или друго същество, достатъчно силно, за да издържи на следобедното слънце?

Тези мисли я накараха да излезе от тръстиките и да редува бягането с вървене върху по-твърдата почва. Сто крачки бягане, сто крачки вървене — и през цялото време беше нащрек за гарвани-убийци, други мъртви или хора, служещи на Хедж.

Веднъж видя — и усети — мъртви наблизо, но това бяха мъртви ръце, бягащи в далечината в търсене на убежище от палещото слънце, което ги разяждаше и телом, и духом, слънцето, което щеше да ги запрати обратно в смъртта, ако не успееха да намерят някоя пещера или празен гроб.

Не след дълго се почувства като преследващо животно, което само е обект на преследване — нещо като лисица или вълк. Цялото й внимание беше насочено единствено към това да стигне до потока по най-бързия начин и да го претърси целия, за да открие или приятелите си, или — както се опасяваше — някакво доказателство за случилото се с тях. В същото време имаше неприятното усещане, че иззад всяко леко възвишение или изсъхнало дърво ще изскочи някой враг, или пък ще се спусне от небето.

Поне беше много по-лесно да вижда накъде върви, помисли си Лираел, когато забеляза линията от дървета и храсти, обточили потока. Той се намираше на по-малко от половин миля, така че тя удвои бягането, правейки двеста крачки наведнъж, вместо сто.

Беше пробягала 173 крачки, когато нещо изскочи откъм дърветата право към нея.

Лираел инстинктивно посегна към лъка си — който не беше там. Промени движението, като завъртя ръката си по тялото, за да измъкне меча, и продължи да бяга.

Тъкмо се готвеше да извика и да превърне бягането в атака, когато позна Падналото куче и нададе радостен вик, който беше посрещнат от веселото му скимтене.

Няколко минути по-късно двамата се срещнаха сред хаотични подскоци, близане и лудуване (от страна на кучето) и прегръдки, целувки и сваляне на меча (от страна на Лираел).

— Това си ти, ти си, ти си! — лаеше то, като въртеше опашка и скимтеше.

Лираел не каза нищо. Тя коленичи, опря глава в топлата шия на кучето и въздъхна, а въздишката й даде израз на всичките й тревоги.

— Миришеш по-зле, отколкото аз обикновено — отбеляза кучето, след като първоначалното вълнение беше отминало и бе имало възможност да подуши покритото с кал тяло на Лираел. — По-добре стани. Трябва да се върнем при потока. Наоколо все още има много мъртви — изглежда Хедж ги е оставил да правят, каквото пожелаят. Поне така предполагаме, понеже бурята — най-вероятно следвайки полусферите — се премести над езерото.

— Да — каза Лираел, след като поеха назад. — Хедж е там. Ник… онова същество в него… го извика откъм тръстиките. Те имат две баржи и ще пренесат полусферите в Анселстиер.

— Отново се е надигнал у Ник — размишляваше кучето. — Не му отне много време. Фрагментът трябва да е дори по-силен, отколкото предполагах.

— Беше много по-силен, отколкото съм допускала — отвърна Лираел, треперейки. Намираха се почти до потока и Сам ги очакваше в сянката на дърветата, със заредена стрела в лъка. Как щеше да му обясни, че е спасила Никълъс и отново го е изгубила?

Изведнъж Сам помръдна, а Лираел спря изненадано. Стори й се, че ще стреля в нея — или в кучето. Имаше време само колкото да се наведе, когато лъкът му изсвистя и една стрела изхвърча — право към главата й.