Гарт Никс
Абхорсен (12)

Глава десета
Принц Самет и Хедж

Лираел бе изминала половината път до мястото на срещата със Сам, когато Ник падна и не можа да стане. По лицето му имаше петна от треската и напрежението и не можеше да си поеме дъх. Лежеше на земята и се взираше в нея мрачно, сякаш очакваше да го екзекутира.

И вероятно така изглеждаше, даде си сметка тя, тъй като стоеше над него, вдигнала високо голия меч. Лираел прибра Нехима в ножницата и престана да се мръщи, но видя, че той е твърде болен и уморен, за да разбере, че се опитва да му вдъхне кураж.

— Изглежда ще се наложи да те нося — каза тя, а в гласа й се долавяше едновременно умора и отчаяние. Той не беше никак тежък, но до потока имаше поне половин миля. А тя не знаеше колко дълго онзи къс от Унищожителя ще остане подчинен, или каквото и да беше онова вътре в него.

— Защо… защо го правиш? — изрече дрезгаво Ник, когато тя го метна на раменете си. — Знаеш, че експериментът ще продължи и без мен.

Лираел беше обучена как се прави пожарникарска хватка в Голямата библиотека на Клеър, но не я бе практикувала от няколко години. Не и откакто се беше подпалила незаконната спиртоварна на Кемеру, докато тя беше дежурна в библиотекарската пожарна команда. Беше доволна, че не е забравила техниката и че Ник е много по-лек от Кемеру. А и сравнението не беше уместно, защото Кемеру бе настояла да я изнесат с любимите й книги.

— Твоят приятел Сам ще ти обясни — изрече задъхано Лираел. Все още чуваше как кучето лае някъде зад нея, което беше добре, но трудно можеше да види накъде отива на меката предизгревна светлина, която не беше достатъчно силна дори за да хвърли сянка. Беше й много по-лесно да прекоси долината като бухал.

— Сам? — попита Ник. — Какво общо има с това Сам?

— Ще ти обясни — каза лаконично Лираел, за да пести дъха си. Погледна нагоре, опитвайки се отново да определи местоположението си по Уалус. Но все още бяха твърде близо до ямата и виждаше само буреносни облаци и светкавици. Поне беше спряло да вали и естествените облаци постепенно се разсейваха.

Лираел продължи да върви, но с растящото подозрение, че по някакъв начин се е отклонила от пътя и вече не се движи в правилната посока. Трябваше да внимава повече, докато летеше, помисли си, когато всичко под нея бе подредено в пъстра плетеница.

— Хедж ще ме спаси — прошепна немощно Ник, а гласът му беше дрезгав и странен, особено след като идваше някъде откъм катарамата на колана й, защото Лираел го бе метнала на гръб.

Тя не му обърна внимание. Вече не чуваше кучето, а почвата под краката й ставаше мочурлива, което не беше редно. Ала пред тях имаше някаква тъмна купчина. Може би храсти. Навярно бяха онези около потока, където чакаше Сам.

Лираел забърза напред, а от допълнителната тежест на Ник краката й затъваха по-надълбоко в блатистата земя. Успя да види какво има отпред, след като вече беше достатъчно близо, а от изгряващото слънце струеше повече светлина. Беше тръстика, а не храсти. Висок папур с цъфнали червени цветове, папурът, дал името на Червеното езеро, заради червения полен, който оцветяваше бреговете му в ярко алено.

Лираел разбра, че напълно е объркала пътя. Незнайно как беше завила на запад. Сега се намираше на брега на езерото и гарваните-убийци скоро щяха да я открият. Освен ако не успееха да я видят, помисли си тя. Повдигна Ник по-високо и се приведе още малко, за да балансира товара. Той изохка от болка, но Лираел не му обърна внимание и навлезе в тръстиките.

Не след дълго тинята бе заменена от вода, която достигаше до пищялите й. Тръстиките се сгъстяваха, а разцъфналите им върхове се извисяваха над нея. Но имаше една тясна пътека, където те бяха повалени и позволяваха да се мине през тях. Лираел пое по нея, криволичейки все по-надълбоко из обраслото с тръстики блато.

 

 

Сам изтръгна още един символ от безспирния поток на Хартата и го насочи към стрелата, която държеше на коленете си, наблюдавайки как се разстила като олио върху острата стомана на главата й. Това беше последният символ за тази. Вече беше прибавил символи за точност и сила в дръжката й, символи за летеж и късмет в перата и символи за разкриване и пропъждане в главата й.

Това беше последната стрела от двайсетте, до една омагьосани да служат като особено полезни оръжия поне срещу нисшите мъртви. На Сам му бяха нужни два часа да омагьоса всичките и беше малко уморен. Не си даваше сметка, че това би отнело на повечето магове на Хартата почти цял ден. Прилагането на магия върху неодушевени предмети винаги му се беше удавало.

Той вършеше работата си, седнал върху сухия край на един полупотопен дънер, който стърчеше от потока. Според Сам потокът беше подходящ, защото бе широк поне петнайсет метра, много дълбок и бърз. Можеше да бъде прекосен по дънера с подскачане върху няколко големи камъка, но Сам не мислеше, че мъртвите биха го направили.

Той постави довършената стрела обратно в колчана, пъхнат в раницата на Лираел, и я преметна на гръб. Собствената му раница стоеше изправена на брега на потока, а Могет спеше върху нея. Всъщност вече не беше така, забеляза Сам, когато се наведе да я види по-ясно на предизгревната светлина. Кръпката върху капака беше изчезнала съвсем и в горния джоб нямаше и следа от котката.

Сам се огледа предпазливо, но не видя нищо да мърда, а и светлината не беше достатъчно силна, за да забележи нещо, което да се спотайва или крие. Нито пък чу нещо подозрително — само ромоленето на потока и далечния тътен на бурята около ямата.

Могет никога не се беше измъквал по този начин, а доверието на Сам към малката бяла котка бе намаляло още повече, отколкото преди техните преживявания в странните тунели под Къщата. Той бавно измъкна лъка на Лираел от калъфа му и зареди една стрела. Мечът му беше до него, но с настъпването на изгрева имаше светлина само колкото да стреля наблизо с изгледи за някаква точност. Поне до другата страна на потока, който Сам нямаше намерение да прекосява.

Нещо помръдна на отсрещния бряг. Някаква дребна бяла фигура, която се промъкваше край водата. Може би беше Могет, помисли си Сам. Може би.

Фигурата се приближи и пръстите му помръднаха върху тетивата.

— Могет? — прошепна той, а нервите му бяха опънати като лъка.

— Естествено, че съм аз, глупако! — отвърна бялата фигура, подскачайки пъргаво от камък на камък, а след това върху дънера. — Пести си стрелите — ще ти трябват. Близо двеста мъртви ръце пътуват насам!

— Моля! — възкликна Сам. — Ами Лираел и Ник? Добре ли са?

— Нямам представа — отвърна спокойно Могет. — Отидох да видя какво става, когато нашият приятел кучето се разлая. То идва насам — преследвано по петите, — но не можах да видя Лираел или твоя немирен другар. О — струва ми се, че това е Противното куче.

Думите на Могет бяха последвани от оглушителен плясък, когато кучето внезапно се появи на отсрещния бряг и се хвърли в потока, запращайки огромни водни пръски във всички посоки, но най-вече върху котката.

След това кучето се озова до тях и се изтръска толкова енергично, че се наложи Сам да премести лъка си.

— Бързо — изрече то задъхано. — Трябва да се махнем оттук! Да останем от тази страна и да поемем надолу по течението!

Едва-що изрекло тези думи, кучето отново побягна, подскачайки с лекота край потока. Сам скочи от дънера, спусна се към раницата си, взе я и се запрепъва след кучето, а от устата му се сипеха въпроси, докато бягаше. Метнал раницата на Лираел на гръб, с лъка и стрелата в едната ръка и собствената си раница в другата, той се бе концентрирал почти изцяло върху това да не падне в потока.

— Лираел… и Ник? Какво… не можем ли да спрем… трябва да оправим цялата тази…

— Лираел влезе в тръстиката, но внезапно се появи некромантът и аз не можех да я последвам, без да го заведа при нея — каза кучето, извръщайки глава, докато бягаше. — Затова не можем да чакаме!

Сам също погледна назад и незабавно се препъна в раницата си, като изпусна лъка и стрелата. Докато се изправяше, залитайки, той видя как една стена от мъртви ръце се накланя и спира от другата страна на потока, близо до потъналия дънер. Бяха стотици, огромна черна грамада от гърчещи се фигури, които веднага започнаха да вървят успоредно с кучето по отсрещния бряг.

Сред тези мъртви ръце се открояваше една фигура. Мъж, обвит в червен огън, яхнал кон, който беше почти скелет, макар че по врата и гърба му все още висеше по малко кожа.

Хедж. Сам усети присъствието му като смразяващ прилив на студена вода и изпита остра болка в китките. Хедж викаше нещо — може би заклинание, — ала Сам не го чу, защото се мъчеше да вземе лъка и да постави друга стрела. Все още беше доста тъмно и разстоянието беше голямо, помисли си той, но не беше твърде далече, за да отправи сполучлив изстрел в спокойствието преди изгрева.

Светкавично бързо той зареди една стрела и опъна лъка. За миг цялата му концентрация беше протегната между него и фигурата от огън и мрак.

После отпусна тетивата и омагьосаната стрела изхвърча като синя искра. Сам я наблюдаваше, изпълнен с надежда, докато тя се носеше точно според желанието му и порази некроманта с ослепителен бял огън на фона на червения. Хедж падна от мършавия кон, който се изправи на задните си крака, а после се втурна напред и стъпка няколко редици от мъртви ръце, за да се хвърли във водата сред взрив от бели искри и пискливи викове. Инстинктът го беше научил как да се освободи и да умре окончателно.

— Това ще го ядоса — каза Могет някъде в краката на Сам.

Внезапната надежда на Сам угасна, когато видя как Хедж стана, измъкна стрелата от гърлото си и я захвърли на земята.

— Недей да хабиш още една за него — каза кучето. — Той не може да бъде убит със стрела, с каквито и заклинания да е покрита.

Сам кимна мрачно, захвърли лъка и извади меча си. Макар че потокът би могъл да задържи мъртвите ръце, той знаеше, че няма да спре Хедж.

Хедж също извади меча си и пое напред, а неговите мъртви ръце се отдръпнаха, за да му сторят път. На брега на потока некромантът се усмихна широко и около зъбите му лумна червен огън. Стъпи с един крак във водата — и отново се усмихна, когато тя се превърна в пара.

— Върви да помогнеш на Лираел — нареди Сам на кучето. — Аз ще задържа Хедж, доколкото мога. Могет — ще ми помогнеш ли?

Могет не отговори, а и не се виждаше никъде.

— Успех — каза кучето. После хукна по брега на запад.

Сам си пое дълбоко въздух и се приведе в отбранителна поза. Най-големият му страх се бе сбъднал по ужасяващ начин. Беше отново сам срещу Хедж.

Той посегна към Хартата, за да се успокои, а и да бъде готов да направи заклинание. Дишането му се нормализира, когато усети познатия прилив около себе си и почти несъзнателно започна да измъква символи, тихо прошепвайки имената им, докато падаха в разтворената му длан.

Хедж направи още една крачка. Сега беше обвит в пара и почти напълно скрит, а потокът бълбукаше и се размътваше и нагоре, и надолу по течението. Обзет от страх, Сам разбра, че некромантът всъщност пресушава потока. Под него вече имаше значително по-малко вода, дъното му се виждаше и мъртвите ръце се размърдаха.

Нямаше да се наложи Хедж да се бие с него, помисли си Сам. Трябваше само да стои в потока, а неговите мъртви ръце щяха до го прекосят и да довършат принца. Макар че панфлейтите бяха у него, той не знаеше как точно да ги използва, а и мъртвите ръце просто бяха прекалено много.

Можеше да направи само едно. Трябваше да нападне Хедж в потока и да го убие преди ръцете да са го прекосили. Ако успее да го убие, каза един заядлив глас някъде дълбоко в съзнанието му. Няма ли да е по-добре да избягаш? Избягай, преди отново да обгориш, а духът ти да бъде изтръгнат от плътта и отнет от некроманта…

Сам отхвърли тази мисъл, запращайки заядливия глас толкова надалече в дълбините на съзнанието си, че той се превърна просто в безсмислен писък. После остави символите на Хартата, които вече държеше в ръката си, да паднат в нищото, отново посегна към нея и измъкна съвсем нова поредица. Докато ги призоваваше, Сам бързо начерта с пръст символите върху краката си. Символи за защита, за отражение и отблъскване. Те се сляха и заблестяха там, обвивайки краката му с броня от магия на Хартата, която щеше да устои на парата и бушуващата вода.

Погледна надолу само за десет или петнайсет секунди. Ала щом вдигна очи, Хедж го нямаше. Парата се разсейваше и водата отново течеше. Мъртвите ръце му обръщаха гръб и тромаво се отдалечаваха, а земята след тях беше разровена и осеяна с късове гниеща плът и натрошени кости.

— Или ти е писано да умреш по друг начин, принце — отбеляза Могет, който се бе появил в краката на Сам като новоизникнало растение, — или просто Хедж си е намерил по-важна работа.

— Къде беше? — попита Сам. Чувстваше се необичайно потиснат. Беше се подготвил да се хвърли в потока и да се бори докрай, а сега изведнъж отново се озова насред тихата утрин. Слънцето беше изгряло, а птиците бяха подели песните си. Но само от неговата страна на потока, забеляза Сам.

— Криех се, както би постъпил всеки здравомислещ човек, когато се озове срещу толкова силен некромант като Хедж — отвърна Могет.

— Нима е толкова силен? — попита Сам. — Сигурно си попадал на много некроманти, докато си служил на майка ми и останалите Абхорсен.

— Те не бяха подкрепяни от Унищожителя — каза Могет. — Трябва да кажа, че съм впечатлен от неговите способности, макар че е пленен. Това трябва да послужи за урок на всички нас, че макар и уловен в къс сребрист метал…

— Според теб къде отиде Хедж? — прекъсна го Сам, който всъщност не го слушаше.

— При онези метални късове, разбира се — прозя се Могет. — Или след Лираел. Струва ми се, че е време да подремна.

Могет отново се прозя, а после изскимтя изненадано, когато Сам го сграбчи и го разтърси, принуждавайки Ранна да иззвъни върху нашийника му.

— Трябва да проследиш кучето! Трябва да отидем да помогнем на Лираел!

— Това не е начинът да ме помолиш — прозя се отново Могет, когато и двамата бяха залети от приспивни вълни. Изведнъж Сам осъзна, че седи, а земята му се струваше много удобна. Трябваше само да легне и да подложи ръце под главата си…

— Не! Не! — възпротиви се той. С мъка се изправи на крака, гмурна се в потока и потопи лицето си във водата.

Когато излезе, Могет беше отново в раницата. Спеше дълбоко, а по дребната му муцунка бе изписана дяволита усмивка.

Сам се втренчи в него и прокара ръце през мократа си коса. Кучето беше побягнало надолу по течението. Какво беше казало? „Лираел влезе в тръстиката.“

И ако Сам последваше потока до Червеното езеро, имаше голяма вероятност да я открие. Или някаква следа от нея или кучето. Или Могет щеше да се събуди.

Или Хедж да се върне…

Сам не искаше просто да си стои там. Лираел сигурно се нуждаеше от помощта му. Може би и Никълъс се нуждаеше от помощта му. Трябваше да ги открие. Може би заедно щяха да оцелеят достатъчно дълго, за да направят нещо с онзи Унищожител, затворен в сребърните полусфери. Ако останеха сами, щяха да бъдат обречени на провал.

Той прибра лъка на Лираел и захвърлената стрела. После уравновеси двете раници, използвайки само по една каишка на всяко рамо, увери се, че Могет няма да изпадне, макар да го заслужаваше, и пое на запад, докато потокът бълбукаше край него.