Гарт Никс
Абхорсен (1)

Пролог

От реката се издигаше мъгла на огромни бели талази, които се сливаха със саждите и дима на град Корвиър, за да се превърнат в онзи хибрид, който по-популярните вестници наричаха смог, а „Таймс“ — „миазмена мъгла“. Студена, влажна и зловонна, тя беше опасна, както и да я наричаха. Когато бе най-гъста, можеше да задушава и да превърне и най-леката кашлица в пневмония.

Ала най-голямата опасност на мъглата не идваше от нейната нездравословност, а от друга характерна особеност. Корвиърската мъгла беше параван, воал, който обгръщаше прословутите градски газови лампи и притъпяваше зрението и слуха. Когато се спуснеше над града, всички улици притъмняваха, разнасяше се странно ехо и отвсякъде дебнеха убийства и насилие.

— Няма изгледи мъглата да се вдигне — съобщи Дамед, главният телохранител на крал Тъчстоун. Гласът му издаваше неговата неприязън към мъглата, макар да знаеше, че е природен феномен — комбинация от промишленото замърсяване и речната мъгла. У дома, в Старото кралство, такива мъгли често бяха дело на заклинатели на Свободната магия. — Освен това, телефонът не работи, а ескортът е нов и в непълен състав. В него няма нито един от офицерите, които обикновено участват в него. Мисля, че не бива да тръгвате, Ваше величество.

Тъчстоун стоеше до прозореца и надничаше през кепенците. Преди няколко дни се наложи да ги спуснат, когато част от тълпата отвън беше грабнала прашките. Преди това демонстрантите не можеха да замерят дори с тухли, защото замъкът, в който се помещаваше посолството на Старото кралство, бе разположен в заграден парк на цели петдесет метра от улицата.

Не за пръв път на Тъчстоун му се дощя да може да се обърне към Хартата и да почерпи от нея сила и магическа подкрепа. Ала те се намираха на петстотин мили южно от Стената и въздухът беше студен и неподвижен. Само когато вятърът духаше много силно от север, можеше да долови най-слаба следа от магическото си наследство.

Тъчстоун знаеше, че Сабриел усеща липсата на Хартата още по-силно. Погледна съпругата си. Както винаги, тя беше зад бюрото и пишеше последното писмо до някоя приятелка от училище, прочут бизнесмен или член на парламента в Анселстиер. Обещаваше злато, подкрепа или препоръки, или пък отправяше прикрити заплахи за това, което би се случило, ако са достатъчно глупави да подкрепят опитите на Королини да засели стотици хиляди бежанци от Юга отвъд Стената, в Старото кралство.

На Тъчстоун все още му се струваше странно да вижда Сабриел, облечена в анселстиерски дрехи, и особено в техните дворцови одежди, които носеше и днес. Би трябвало да е със сребристосинята си пелерина, препасала звънците на Абхорсен на гърдите си и с меч отстрани. А не да носи сребриста рокля с хусарски ментик на едното си рамо и странна, малка кръгла шапчица, закрепена в наситеночерната й коса. А и малкият автоматичен пистолет в сребристата й мрежеста чантичка не заместваше меча.

Не че и самият Тъчстоун се чувстваше удобно в дрехите си. Анселстиерската риза с колосана яка и вратовръзка доста го стягаше, а костюмът не му осигуряваше никаква защита. Някое острие би преминало през свръхфината вълна на двуредното палто като през масло, а ако ставаше дума за куршум…

— Да предам ли вашите съжаления, сир? — попита Дамед.

Тъчстоун се намръщи и погледна Сабриел. Тя беше учила в Анселстиер и разбираше хората и техните управляващи класи много по-добре от него. Тя оглавяваше дипломатическата им дейност на юг от Стената, както винаги.

— Не — каза Сабриел. Стана й запечата последното писмо с рязък жест. — Парламентът ще заседава довечера и е възможно Королини да представи своя Законопроект за принудителна емиграция. Блокът на Доуфорт може да ни осигури гласовете, с които да провалим предложението му. Трябва да посетим градинското му парти.

— В тази мъгла? — попита Тъчстоун. — Как ще проведе градинско парти?

— Ще се абстрахират от времето — отвърна Сабриел. — Всички ще стоим прави, ще пием зелен абсент и ще ядем моркови, нарязани в изящни форми, преструвайки се, че си прекарваме страхотно.

— Моркови?

— Една от маниите на Доуфорт, въведена от неговия свами — поясни Сабриел. — Според Сълин.

— Тя сигурно знае — отвърна Тъчстоун с гримаса, но заради перспективата за сурови моркови и зелен абсент, а не заради Сълин. Тя беше една от старите приятелки от училище, които им помагаха наистина много. Сълин, както и останалите от колежа „Уайвърли“ преди двайсет години, беше станала свидетел на събитията, когато Свободната магия се съживи и набра достатъчно сила, за да прекоси Стената и да се развилнее в Анселстиер.

— Ще отидем, Дамед — каза Сабриел. — Но би било разумно да приложим плана, който обсъдихме.

— Моля за извинение, милейди Абхорсен — отвърна Дамед, — но не съм сигурен, че той ще повиши вашата сигурност. Всъщност възможно е да усложни ситуацията.

— Но ще бъде по-забавно — заяви Сабриел. — Колите готови ли са? Само ще си облека палтото и ще сложа ботуши.

Дамед кимна неохотно и излезе от стаята. Тъчстоун избра едно тъмно палто от няколкото, които бяха преметнати на облегалката на един шезлонг, и го облече. Сабриел си сложи друго — мъжко палто — и седна да смени обувките си с ботуши.

— Притесненията на Дамед не са неоснователни — каза Тъчстоун, като й подаде ръка. — А мъглата е много гъста. Ако си бяхме у дома, не бих се усъмнил, че е образувана със зъл умисъл.

— Мъглата е съвсем естествена — отвърна Сабриел. Те се приближиха един към друг и завързаха взаимно шарфовете си, завършвайки с нежна, лека целувка. — Но съм съгласна, че би могла да се използва срещу нас. Въпреки това съм много близо до създаването на съюз срещу Королини. Ако Доуфорт се включи, а фамилията Сейър се държи настрана…

— Това е малко вероятно, освен ако не ги убедим, че не сме отвлекли техния скъп син и племенник — изръмжа Тъчстоун, но вниманието му беше насочено към пистолетите му. Увери се, че и двата са заредени, че във всеки патронник има патрон, а петлето, както и предпазителят, са спуснати. — Ще ми се да знаехме повече за онзи водач, който Никълъс е наел. Убеден съм, че съм чувал името Хедж, при това не в положителна светлина. Само ако ги бяхме срещнали на Големия южен път.

— Сигурна съм, че скоро ще има новини от Елимер — каза Сабриел, докато проверяваше пистолета си. — Или може би дори от Сам. Във всеки случай, трябва да поверим проблема на здравия разум на децата си и да се заемем с това, което ни предстои.

Лицето на Тъчстоун се изкриви в гримаса при мисълта за здравия разум на децата му и той подаде на Сабриел сива филцова шапка с черна лента, копие на неговата, като й помогна да свали малката кръгла шапчица и да събере косата си под новата.

— Готова ли си? — попита, когато тя закопча колана на палтото си. С шапки на главите, вдигнати яки и високо препасани шарфове, двамата изглеждаха досущ като Дамед и останалите гвардейци. И идеята беше точно такава.

Отвън чакаха десет телохранители, без да се броят шофьорите на двата тежко бронирани автомобила „Хедън-Хеър“. Сабриел и Тъчстоун се присъединиха към тях и дванадесетимата се скупчиха заедно за миг. Ако зад загражденията ги наблюдаваха някакви неприятели, щеше да им бъде трудно да различат кой кой е в мъглата.

На задните седалки във всяка кола седнаха по двама души, а останалите осем застанаха на стъпалата. Шофьорите бяха оставили двигателите да работят на празен ход известно време, и ауспусите постоянно бълваха в мъглата струя от топли и леки газове.

При подаден сигнал от Дамед, автомобилите поеха по алеята с надути клаксони. Това беше знак за стражите на портата да я отворят, а анселстиерската полиция да разпръсне тълпата отвън. Напоследък там винаги имаше тълпа, състояща се главно от поддръжници на Королини: платени престъпници и агитатори, които носеха на ръкавите си червените ленти на неговата партия „Наша страна“.

Въпреки опасенията на Дамед, полицията си свърши добре работата и раздели множеството, така че двата автомобила да преминат. Замериха ги с няколко тухли и камъни, ала те не улучиха пътуващата стража, или рикошираха в заякченото стъкло или бронираното покритие. След минута тълпата остана зад гърба им — просто мрачно и крещящо множество в мъглата.

— Ескортът не ни следва — каза Дамед, който пътуваше върху стъпалото до шофьора на първата кола. Бяха възложили на един отряд от конната полиция да съпровожда крал Тъчстоун и неговата кралица Абхорсен навсякъде из града, и досега те бяха изпълнявали задълженията си според очакваните стандарти на Полицейския корпус в Корвиър. Този път полицаите бяха останали на конете си.

— Може би са им дали противоречиви нареждания — каза шофьорът през отворения си прозорец. Ала гласът й не звучеше убедително.

— Най-добре да променим маршрута — нареди Дамед. — Поемете по Харалд Стрийт. Направо и вляво.

Колите профучаха покрай два по-бавни автомобила, тежко натоварен камион и кон с каруца, рязко удариха спирачки и завиха наляво по широката Харалд Стрийт. Това беше едно от по-модерните места за разходка и по-добре осветено, с газови лампи, разположени на равни интервали от двете страни на улицата. Ала въпреки това, беше рисковано да се движиш с повече от петнайсет мили в час заради мъглата.

— Има нещо отпред! — съобщи шофьорът. Дамед вдигна очи и изруга. Когато фаровете прорязаха мъглата, той видя, че улицата е блокирана от огромна тълпа. Не успя да прочете надписите върху знамената, но не беше трудно да познае, че това е демонстрация на партия „Наша страна“. На всичко отгоре, нямаше полиция, която да ги контролира. Не се виждаше нито един човек със синя каска.

— Спрете! Назад! — каза Дамед. Помаха на колата зад тях, двоен сигнал, който означаваше „Проблем!“ и „Отстъпление!“.

Двете коли започнаха да се изтеглят. В това време тълпата се втурна напред. До този момент бяха запазили мълчание. Сега започнаха да крещят: „Чужденците вън!“ и „Наша страна!“ Виковете бяха придружени с тухли и камъни, които засега не улучваха целта си.

— Назад! — извика отново Дамед. Извади пистолета и го задържа до крака си. — По-бързо!

Предната кола почти се бе върнала на завоя, когато камионът и каруцата, които бяха задминали, застанаха напряко и блокираха пътя. От задните седалки на двете превозни средства изскочиха мъже, които накараха мъглата да затрепти, докато тичаха. Въоръжени мъже.

Още преди да види пушките, Дамед разбра, че се случва това, от което се бе опасявал през цялото време. Засада.

— Вън! Вън! — извика той, сочейки въоръжените мъже. — Огън!

Останалите гвардейци около него отваряха вратите на колите за прикритие. Малко по-късно откриха огън, а по-дълбокият тътен на пистолетите им бе съпроводен от отривистото тракане на новите, компактни картечници, които бяха много по-удобни от старите „Люин“ в армията. Никой от гвардейците не обичаше пушките, но бяха тренирали с тях постоянно, откакто пристигнаха на юг от Стената.

— Не в тълпата! — изрева Тъчстоун. — Само по въоръжени цели!

Но техните нападатели не бяха толкова предпазливи. Бяха легнали под автомобилите си, зад една пощенска кутия и по пътеката зад ниска стена със саксии и стреляха ожесточено.

Куршумите рикошираха в улицата и бронираните автомобили с яростно и оглушително свистене. Навсякъде беше шумно — носеше се пронизителен, неясен звук, изтъкан от викове и писъци, комбинирани с постоянното пукане и тракане на огнестрелните оръжия. Тълпата, която допреди малко изгаряше от нетърпение да се втурне напред, се бе превърнала в ужасена, хаотична блъсканица от хора, които се опитваха да избягат.

Дамед хукна към група гвардейци, приведени зад двигателя на задната кола.

— Реката! — провикна се. — Минете през площада и по стълбището на стражата. Там имаме две лодки. Преследвачите ще изгубят следите ви в мъглата.

— Можем да си проправим път до посолството! — отвърна Тъчстоун.

— Това е твърде добре планирано! Полицията ни е предала, или поне достатъчно много от нейните служители! Трябва да напуснете Корвиър. И Анселстиер!

— Не! — извика Сабриел. — Не сме довършили… Думите й секнаха, когато Дамед грубо събори нея и Тъчстоун и ги прескочи. С пословичната си бързина, той пресрещна голям черен цилиндър, който се носеше във въздуха, а след него се стелеше дим. Бомба.

Дамед я улови и я хвърли с бързо движение, ала дори той не беше достатъчно бърз.

Бомбата експлодира още във въздуха. Натъпкана със силен експлозив и парчета метал, тя уби Дамед на място. Взривната вълна счупи всички прозорци на половин миля и незабавно заглуши и заслепи всички на сто метра разстояние. Но най-сериозните поражения бяха нанесени от хилядите метални фрагменти, които прорязаха въздуха със свистене, рикоширайки в камъка или метала, или твърде често разкъсвайки нечия плът.

След експлозията настана тишина, като се изключеше бученето на горящия газ от счупените лампи. Дори и мъглата се беше разнесла от силата на взрива, оголвайки голям кръг към небето. През него се процеждаха слабите слънчеви лъчи, които осветяваха сцена на ужасна разруха.

Всичко наоколо беше осеяно с трупове, нападали дори под колите, а нито един от гвардейците не беше оцелял. Дори бронираните прозорци на автомобилите бяха счупени и пътниците им лежаха мъртви.

Оцелелите атентатори изчакаха няколко минути, преди да изпълзят иззад ниската стена и да поемат напред, смеейки се и поздравявайки се, небрежно притиснали под мишница или метнали на рамо оръжията си, според тяхната представа за непринуденост.

Смехът и говорът им бяха твърде силни, но те не го забелязваха. Сетивата им бяха увредени, а самите те бяха в шок. Не само заради експлозията или страховитите гледки, които се приближаваха и ставаха по-реалистични с всяка крачка, дори не и заради облекчението, че са живи насред толкова много смърт и разруха.

Истинският шок бе причинен от прозрението, че от триста години насам по улиците на Корвиър не бяха убивани крал и кралица. Сега това се бе случило отново — и заслугата беше тяхна.