Гарт Никс
Сабриел (8)

Глава седма

Ала ръката не я сграбчи, ноктите не успяха да разкъсат беззащитната плът.

Вместо това, Сабриел усети как някакъв внезапен прилив на магия и символи на Хартата озари пода, светейки толкова ярко, че остави зад клепачите й червени отблясъци, а пред очите й заиграха черни точки.

Примигвайки, тя видя един мъж да излиза от камъните на стената — висок и очевидно силен мъж, с дълъг меч, досущ като нейния. Мечът се стовари върху ръката на разяждащия дух, откъсвайки парче от горящата, гниеща плът. Отскачайки, мечът замахна отново и отсече още един къс, както дърварят разпраща трески, отсичайки някое дърво.

Разяждащият дух изрева, по-скоро от гняв, отколкото от болка, но дръпна ръката си и непознатият се хвърли към вратата, затръшвайки я с цялата тежест на покритото си с ризница тяло. Странно, но ризницата му не издаде звук, стотиците стоманени брънки не издрънчаха. Тялото под нея също бе особено, забеляза Сабриел, когато черните точки и червената вълна избледняха, давайки й да разбере, че спасителят й съвсем не беше човек. Той изглеждаше доста солиден, но всеки квадратен сантиметър от тялото му беше белязан с миниатюрни, постоянно движещи се символи на Хартата, и Сабриел не успя да види нищо друго помежду им, освен празен въздух.

Той… това беше дух на Хартата, привидение.

Отвън, разяждащият дух изрева отново, като парен локомотив, изпускащ напрежението, а после целият коридор потрепери и пантите изскърцаха недоволно, когато съществото се хвърли срещу вратата. Дървесината се разцепи и от тавана се посипаха гъсти облаци сив прах, които наподобяваха падащия сняг навън.

Привидението се извърна с лице към Сабриел и протегна ръка към нея, за да й помогне да се изправи. Сабриел пое ръката му и го погледна, докато уморените й, замръзнали крака полагаха усилия да се изправят за десети пореден път. Отблизо илюзията за плът бе несъвършена, непостоянна и обезпокоителна. Лицето му не запазваше облика си, а варираше между десетки възможности. Някои от тях бяха на жени, други на мъже — ала всички имаха сурови, непреклонни изражения. Тялото и облеклото му също се променяха леко, с всяко лице, но два детайла винаги оставаха едни и същи: черна туника с герб, изобразяващ сребърен ключ, и дълъг меч, пропит с Магията на Хартата.

— Благодаря — каза неспокойно Сабриел, потрепвайки, когато разяждащият дух отново удари по вратата. — Може ли… смяташ ли, че… той ще успее ли да влезе?

Привидението кимна мрачно и пусна ръката й, за да посочи дългия коридор, но не проговори. Сабриел обърна глава, за да проследи ръката му и видя тъмен коридор, който се издигаше в мрака. Символите на Хартата осветяваха пространството около тях, но малко по-нататък угасваха. Въпреки това, мракът изглеждаше приветлив и тя почти долови заклинанията на Хартата, които се носеха из прашния въздух.

— Трябва да продължа? — попита Сабриел, когато съществото отново посочи, по-настоятелно. Привидението кимна и размаха ръце назад-напред, с което й казваше да побърза. Зад него, поредният съкрушителен удар предизвика нова масивна вълна от прах, а вратата сякаш поддаде. Из въздуха отново се разнесе отвратителната миризма на изгоряло от разяждащия дух.

Пазителят на вратата сбърчи нос и леко побутна Сабриел в правилната посока, както родителят подтиква противящото се дете да продължи нататък. Но Сабриел нямаше нужда от стимули. Страхът все така я изгаряше. Отслабнал за миг след като я спасиха, миризмата на разяждащия дух беше единственото, което му трябваше, за да се разпали отново. Тя вдигна лице нагоре и бързо закрачи по коридора.

След няколко метра погледна зад себе си и видя, че пазачът чака близо до вратата, издигнал меча си в отбранителна позиция. Зад него вратата хлътваше навътре, покритите с желязо дъски се чупеха и образуваха дупка, голяма колкото чиния за хранене.

Разяждащият дух се протегна и отчупи още дъски с такава лекота, сякаш чупеше клечки за зъби. Очевидно бе разгневен, задето плячката му се измъква, защото сега гореше целият. Устата му бълваше отблъскващ поток от жълто-червени пламъци, а около него се издигаше черен дим, като втора сянка, който се виеше в яростни кръгове, докато той ревеше.

Сабриел извърна очи, потегляйки с бърза крачка, ала вървенето й ставаше все по-бързо, прерасна в подтичване и накрая в бяг. Стъпките й отекваха върху камъка, но едва когато премина почти в спринт, разбра защо й е толкова леко — багажът и ските й бяха останали долу, при вратата. За миг бе обзета от смущаващото желание да се върне, но то отмина, още преди да се е превърнало в осъзната мисъл. Въпреки това, ръцете й провериха ножницата и пояса, и намериха успокоение в студения метал на дръжката на меча и в ръчно полираното дърво на дръжките на звънците.

Освен това беше светло, осъзна тя, докато тичаше. Символите на Хартата препускаха върху камъните, поддържайки нейното темпо. Това бяха символи за светлина и бързина, и за много други, непознати за нея неща. Странни символи, а и толкова многобройни — толкова, че тя се чудеше как изобщо е могла да си помисли, че отличието по магии от училището в Анселстиер би могло да я превърне във велик маг в Старото кралство. Страхът и осъзнаването на собственото й невежество бяха могъщи лекове срещу глупава гордост.

Из коридора отекна още един рев и се понесе нататък, придружен от множество удари, тупвания или дрънчене на стомана, удряща се в свръхестествена плът или рикошираща в камъка. Нямаше нужда Сабриел да поглежда назад, за да разбере, че разяждащият дух е разбил вратата и сега се сражава с пазача — или се промъква покрай него. Знаеше малко за тези привидения, но една от характерните слабости на онези, които служеха като стражи, беше тяхната неспособност да напускат поста си. Щом съществото се отдалечеше на няколко стъпки от пазача на вратата, привидението щеше да се окаже безполезно — и скоро нов прилив на сила щеше да придвижи разяждащия дух покрай него.

Тази мисъл я подтикна да бяга още по-бързо, но Сабриел знаеше, че това е крайната скорост. Тялото й, движено от страха и изтощено от студ и напрежение, беше на ръба на изнемогата. Краката й бяха сковани, мускулите — готови да се схванат, а в дробовете й сякаш имаше течност, а не въздух.

Коридорът пред нея продължаваше сякаш бе безкраен и ставаше още по-стръмен. Но светлината огряваше само местата, където бягаше Сабриел, така че изходът сигурно не беше много далече, може би се намираше точно след следващия мрачен участък…

Точно когато й хрумна тази мисъл, Сабриел видя светлина, която се превърна в ярко очертание на врата. Тя почти изпъшка, почти извика, но звукът беше заглушен от ужасния, нечовешки писък на разяждащия дух. Беше отминал пазача на вратата.

В същото време Сабриел долови нов звук някъде напред, звук, който първоначално бе взела за пулсиращата кръв в ушите й, за биенето на разтуптяното й сърце. Ала той идваше отвън, зад горната врата. Дълбок, ревящ звук, толкова нисък, че наподобяваше вибриране, потръпване, което тя по-скоро долови в пода, вместо да чуе.

По пътя отгоре минават тежки камиони, помисли си Сабриел, преди да си припомни къде се намира. И в същия миг разпозна звука. Някъде нататък, извън тези обграждащи скали, имаше огромен водопад. А водопад, който вдигаше толкова силен шум, сигурно се захранваше от също толкова огромна река.

Течаща вода! Тази възможност изпълни Сабриел с внезапна надежда, а с надеждата дойде и силата, която смяташе, че я е напуснала. С неистов прилив на бързина тя почти удари вратата, а ръцете й се стовариха върху дървото, забавяйки се за миг, за да открие дръжката или халката.

Но когато я докосна, върху нея вече лежеше друга ръка, макар преди миг да нямаше никой. И този път ръката бе покрита със символи на Хартата, и Сабриел видя структурата на дървото и окислената стомана през дланта на друго привидение.

То беше по-малко, с мъчно определим пол, защото носеше монашески одежди, а качулката скриваше главата му. Дрехата беше черна и покрита с емблемата на сребърния ключ отпред и отзад.

Съществото се поклони и завъртя халката. Вратата се отвори, а зад нея се разкри ярка звездна светлина, блеснала между облаците, които бягаха пред новопоявилия се вятър. Шумът от водопада ехтеше през отворената врата, съпроводен от миниатюрни хвърчащи пръски. Без да се замисля, Сабриел прекрачи прага.

Пазачът с качулката я придружи и затвори вратата зад себе си, преди да спусне деликатната сребърна решетка пред нея и да я заключи с железен катинар. И двете предпазни средства сякаш се появиха от въздуха. Сабриел ги погледна и долови силата им, защото бяха изображения на Хартата. Ала вратата, решетката и катинарът само щяха да забавят разяждащия дух, не да го спрат. Единственото възможно спасение се намираше в най-бързата течаща вода, или в преждевременния блясък на следобедното слънце.

Първото се намираше в краката й, а от второто я деляха много часове. Сабриел застана върху една тясна тераса, която стърчеше поне четиристотин метра над брега на реката. Малко вдясно от нея, на крачки разстояние, могъщата река се хвърляше над скалата, за да образува един наистина великолепен водопад. Сабриел се наведе малко напред, за да погледне водите, които се разбиваха долу, образувайки огромни бели криле от пръски, които с лекота биха погълнали цялото й училище, заедно с новото му крило, както гуменото пате потъва в бурната вана.

Разстоянието до долу беше много голямо и височината, съчетана с очевидната сила на водата, я накара бързо да погледне назад към реката. Право напред, на половината път от отсрещната страна, Сабриел успя да забележи един остров, кацнал на самия край на водопада, който разделяше реката на два потока. Не беше много голям остров, приблизително с размера на футболно игрище, но се извисяваше като кораб от назъбен камък над бурните води.

Островът бе ограден с бели варовикови стени, високи колкото шестима мъже. Зад тези стени имаше къща. Беше твърде тъмно, за да види ясно, но различаваше кула, един стърчащ, подобен на молив силует с червени керемиди, които тъкмо започваха да улавят светлината на изгряващото слънце. Под кулата, тъмният масивен корпус загатваше за наличието на трапезария, кухня, спални, оръжеен склад, склад за провизии и изба. Кабинетът, припомни си внезапно Сабриел, заемаше пространството между втория и последния етаж на кулата. Последният етаж беше наблюдателница, както на звездите, така и на околната територия.

Това бе къщата на Абхорсен. Дом, макар Сабриел да го бе посещавала само два или три пъти, и то когато беше твърде малка, за да помни нещо. Този период от живота й бе мъгляв и изпълнен предимно със спомени за пътешествениците, вътрешността на техните фургони, и много различни лагери, които се сливаха в едно. Тя дори не помнеше водопада, макар звукът му да й бе донякъде познат — нещо се бе запечатало в съзнанието на някогашното четиригодишно дете.

За жалост, не помнеше как да стигне до къщата. Разполагаше само с думите, които й бе пратило изображението на майка й — Мостът на Абхорсен.

Не беше осъзнала, че е изрекла думите на глас, преди дребният пазач на портата да я дръпне за ръкава и да посочи надолу. Сабриел погледна и видя, че в брега имаше издълбани стъпала, които водеха към реката.

Този път не се колеба. Тя кимна към изображението на Хартата и прошепна: „Благодаря“, преди да поеме по стълбите. Присъствието на разяждащия дух отново я притискаше, като зловонния дъх на някой непознат зад ухото й. Знаеше, че е стигнал до горната порта, въпреки че звукът от неговите унищожителни удари бе приглушен от по-силния рев на водите.

Стъпалата водеха към реката, но не свършваха там. Макар че не се виждаха от терасата, там имаше камъни за стъпване, които водеха към острова. Сабриел ги погледна неспокойно и се вгледа във водата. Очевидно беше много дълбока и течеше с обезпокоителна скорост. Камъните едва надвишаваха бурните й вълни и, макар че бяха широки и напречно гравирани за по-лесно захващане, бяха мокри от пръските и хлъзгавите остатъци от сняг и лед.

Сабриел гледаше как един леден къс от горната страна на реката се стрелна покрай нея, и си представи как се спуска над водопада, за да бъде натрошен на парчета в дълбините му. Представи си, че е на неговото място, а после се сети за разяждащия дух по петите й, за мъртвия дух, който обитаваше сърцето му, за смъртта, която носеше, и пленничеството, което щеше да преживее отвъд пределите на смъртта.

Тя скочи. Ботушите й се подхлъзнаха леко и разпери ръце, за да запази равновесие, но накрая зае стабилна поза, полуприведена. Без да дочака да си възвърне равновесието, подскочи към следващия камък, после към по-следващия, после отново, в една безумна игра на прескочикобила сред пяната и грохота на реката. Когато преполови пътя до другия бряг, а зад нея се простираха сто метра от чистата, безжалостна вода, спря и погледна назад.

Разяждащият дух стоеше на терасата, а сребристата решетка бе счупена и деформирана от желязната му хватка. Нямаше и следа от пазача, но това не я изненада. След като бе победен, той просто щеше да изчезне докато заклинанието на Хартата се подновеше — часове, дни или дори години по-късно.

Мъртвото същество беше необичайно неподвижно, но очевидно наблюдаваше Сабриел. Дори толкова могъщо създание не би могло да прекоси тази река и то дори не се опита да го направи. Всъщност, колкото повече го гледаше Сабриел, толкова повече й се струваше, че разяждащият дух няма нищо против да изчака. Той беше страж, охраняващ единствения изход от острова. Или чакаше да се случи нещо, или да дойде някой…

Сабриел потисна треперенето си и продължи да скача. Сега имаше повече светлина, предвещаваща изгрева на слънцето, и тя видя нещо като дървена площадка, която водеше към една порта в бялата стена. Зад стената се виждаха и върховете на дървета, зимни дървета, чиито клони бяха свалили зелените си одежди. Между дърветата и кулата летяха птици, устремени към сутрешната си храна. Гледката беше нещо нормално, нейното убежище. Но тя не можеше да забрави високия, обгърнат в пламъци силует на разяждащия дух, надвиснал над терасата.

Уморена, скочи на последния камък и се строполи на стъпалата на площадката. Дори клепачите й едва се движеха и полезрението й се бе стеснило до малък процеп непосредствено пред нея. Сърцевината на дъските от площадката се приближи застрашително, когато тя пропълзя до портата и вяло се свлече до нея.

Портата се отвори, запращайки я в един павиран вътрешен двор, в началото на пътека от червени тухли. Тухлите бяха стари, а червенината им напомняше цвета на напрашени ябълки. Пътеката криволичеше към входа на къщата — приятна небесносиня врата, изпъкваща на фона на варосания камък. Бронзовото чукало с формата на лъвска глава, държаща халка в устата си, ярко контрастираше с бялата котка, свила се върху тръстиковата изтривалка пред вратата.

Сабриел легна върху тухлите и се усмихна на котката, премигвайки, за да прогони сълзите си. Котката трепна и извърна глава съвсем леко, за да я погледне, отваряйки ярките си зелени очи.

— Здравей, писано — изрече дрезгаво Сабриел и се закашля, когато за пореден път с мъка се изправи на крака и тръгна напред, стенейки и хриптейки при всяка крачка. Протегна ръка да погали котката и застина — защото, когато животното вдигна глава, тя видя каишката около шията й и миниатюрното звънче, което висеше там. Каишката беше само от червена кожа, но заклинанието на Хартата върху нея беше най-силното, най-трайно обвързване, което Сабриел някога бе виждала или усещала, а звънчето беше миниатюрен Саранет. Това всъщност не беше котка, а творение на Свободната магия с древна сила.

— Абхорсен — измяука котката, а розовото й езиче се стрелна напред. — Крайно време беше да дойдеш.

Сабриел се вторачи в нея за миг, от гърдите й се изтръгна сподавен стон и тя политна напред, припадайки от изтощение и изненада.