Гарт Никс
Сабриел (7)

Глава шеста

Магията на Хартата върху Разполовения хребет беше като примамлив аромат, носен от вятъра, за съществото, спотайващо се в пещерите под хълма, на около повече от миля на запад от счупения Камък на Хартата.

Някога то бе човешко същество, или поне с човешки вид, през годините, прекарани под слънцето. Този образ бе изчезнал през вековете, прекарани от съществото в ледените води на смъртта, докато яростно се бореше срещу течението, демонстрирайки невероятната си воля да живее отново. Воля, която не подозираше че притежава, преди едно неумело хвърлено копие да отскочи от една скала и да прониже гърлото му, като така причини последните няколко минути френетичен живот.

Единствено чрез усилия на волята то се бе задържало откъм изпълнената с живот страна на Четвъртата порта цели триста години, увеличавайки силата си, докато разучаваше прийомите на смъртта. Преследваше по-низшите духове и избягваше или служеше на по-висшите, но неизменно се придържаше към живота. Накрая неговият шанс дойде, когато един могъщ дух изригна иззад Седмата порта, унищожавайки последователно всяка от Горните порти, преди да се развилнее из живота. Последваха го стотици мъртви и той също стана част от тълпата. На самата граница между живота и смъртта настана ужасен хаос, защото се натъкнаха на могъщ враг, но то успя да се измъкне в последвалото меле и победоносно се промъкна в живота.

На мястото, където излезе, имаше много наскоро освободени тела, така че то зае едно от тях, съживи го и избяга. Не след дълго откри пещерата, която обитаваше в момента. Дори реши да приеме име. Тролк. Обикновено име, не особено трудно за произнасяне от една почти разпаднала се уста. Име на мъж. Тролк не помнеше какъв е бил първоначалният му пол преди толкова много векове, ала новото му тяло бе мъжко.

Това име всяваше страх в няколкото малки селища, които все още съществуваха в тази част на Граничната зона, селища, в които Тролк ловуваше, пленяваше и поглъщаше човешкия живот, от който се нуждаеше, за да се задържи откъм изпълнената с живот страна на смъртта.

Магията отново проблесна върху Разполовения хребет и Тролк усети, че това бяха силни и чисти познания за Хартата, но заклинанието бе слабо. Силата на магията го плашеше, но липсата на умения, която разкриваше, бе успокояваща, а силната магия говореше за силен живот. Тролк се нуждаеше от този живот, трябваше му, за да подсили тялото, което използваше, както и да възстанови онази част от духа си, която бе изтекла към смъртта. Алчността надделя над страха. Мъртвото същество напусна пещерата и започна да се катери по хълма, а очите му — разпадащи се и без клепки — бяха вперени в далечния хребет.

 

 

В началото Сабриел видя своя водач като висока, бледа светлина, понесла се към нея над завихрящата се вода, а след това, когато спря на няколко метра, като неясна, светеща човешка фигура, протегнала ръце да я приветства.

— Сабриел.

Думите прозвучаха неясно и сякаш идваха от много по-далече от мястото, където стоеше светещата фигура, Но Сабриел се усмихна, когато усети топлината на поздрава. Абхорсен така и не й обясни кой или какъв е този сияещ човек, ала Сабриел си мислеше, че знае. Тя бе повикала съветника си само веднъж преди това — когато получи първата си менструация.

Сексуалното образование в колежа „Уайвърли“ беше ограничено — и изобщо не се провеждаше за лица под петнайсетгодишна възраст. Историите на по-големите момичета за менструацията бяха многобройни и най-различни, като често целяха да всеят страх. Нито една от приятелките на Сабриел не бе навлязла в пубертета преди нея, така че тя бе отишла в пределите на смъртта от страх и отчаяние. Баща й беше казал, че онзи, когото повика с хартиената лодка, ще отговори на всеки неин въпрос и ще я защити — и така и стана. Светещият дух отговори на всичките й въпроси, както и на още много други, докато Сабриел не бе принудена да се завърне в живота.

— Здравей, майко — каза Сабриел, като прибра меча в ножницата и внимателно пъхна пръсти от вътрешната страна на Саранет, за да го заглуши.

Светещата фигура не отвърна, но това не я изненада. С изключение на краткия си поздрав, тя можеше само да дава отговори. Сабриел не беше съвсем сигурна дали това беше необичайно проявление на мъртвия дух на майка й, което бе много невероятно, или бе някаква остатъчна закриляща магия, завещана й от нея.

— Не разполагам с много време — продължи Сабриел. — Бих искала да попитам за… о, за всичко, струва ми се… но в момента трябва да разбера как да стигна до дома на баща си от Разполовения хребет… искам да кажа, хребета Бархедрин.

Изображението кимна и проговори. Докато Сабриел слушаше, мислено си представяше картините, които жената описваше: ярки образи, като спомени за едно пътуване, което самата тя бе предприемала.

— Отиди до северната страна на хребета. Последвай разклонението, което започва там, докато стигнеш дъното на долината. Погледни небето… то ще бъде безоблачно. Погледни ярката червена звезда, Уалус, близо до хоризонта, на три пръста в източна посока, гледано от север. Следвай тази звезда, докато стигнеш до път, който се простира от югозапад на североизток. Върви по този път в продължение на една миля на североизток, докато стигнеш до километричен стълб и Камъка на Хартата, разположен зад него. Пътеката зад камъка води към Дългите скали, непосредствено на север. Тръгни по нея. Тя свършва при една врата, издълбана в скалите. Вратата ще се отвори при името Мозраел. Зад нея има тунел, който рязко се издига нагоре. Зад тунела се намира Мостът на Абхорсен. Къщата е разположена над моста. Върви с любов — и не се бави, не спирай, каквото и да се случи.

— Благодаря ти — поде Сабриел, като внимателно подбираше думите и съпътстващите ги мисли. — Би ли могла също…

Тя замълча, когато изображението на майка й пред нея внезапно вдигна ръце, сякаш от ужас, и извика:

— Върви!

В същото време Сабриел усети как защитният ромб около физическото й тяло потрепва предупредително, и разбра, че северният знак е угаснал. Тя веднага се завъртя на лявата си пета и хукна назад към границата с живота, изваждайки меча си. Течението насреща й сякаш ставаше по-силно, обвиваше се около краката й, но после отстъпи пред нейната упоритост. Сабриел се добра до границата с неистово усилие на волята, а духът й изплува обратно в живота.

За миг изгуби ориентация и внезапно отново бе скована от студ, а мозъкът й блокира. Едно ухилено, подобно на труп същество тъкмо минаваше през угасналия северен знак, протегнало ръце да я прегърне, а от неестествено широката му уста излизаха облаци вонящ дъх.

Тролк беше много доволен, че е открил бродещия дух на мага на Хартата, както и един счупен защитен ромб. Беше се обезпокоил малко от меча, но той бе покрит със скреж и спаружените му очи не виждаха символите на Хартата, които танцуваха отдолу. Звънецът в лявата ръка на Сабриел също имаше вид на буца лед или сняг, като че ли тя държеше снежна топка. В крайна сметка, Тролк се чувстваше много щастлив, най-вече защото животът, който гореше в тази притихнала жертва, беше много млад и силен. Той предпазливо се приближи и протегна ръцете си с двойни стави, за да обхване врата на Сабриел.

Тъкмо когато слузестите му, разкривени пръсти се протегнаха напред, Сабриел отвори очи и демонстрира блокиращия удар, който й бе донесъл второто място по бойни изкуства, а по-късно я лиши от първото. Ръката и мечът й се изпънаха докрай като едно цяло и върхът на острието разпори гърлото на Тролк, като излезе на цели двайсет сантиметра зад него.

Тролк изпищя, а пръстите му сграбчиха меча, за да го освободят от него — само за да изпищи отново, когато символите на Хартата проблеснаха върху острието. Между кокалчетата на пръстите му се загнездиха нажежени до бяло искри и той внезапно разбра пред какво е изправен.

— Абхорсен! — изхриптя, търкулвайки се назад, когато Сабриел освободи острието с едно рязко движение.

Мечът вече нараняваше мъртвата плът, която Тролк обитаваше, а Магията на Хартата изгаряше съживените нерви, смразявайки твърде гъвкавите му стави. В гърлото на Тролк лумна огън, но той проговори, за да отвлече вниманието на страховития си съперник, докато духът му се опитваше да отхвърли тялото, както змията съблича кожата си, и да избяга в нощта.

— Абхорсен! Аз ще ти служа, ще те възхвалявам, ще бъда твоя Ръка… познавам различни същества, живи и мъртви, ще ти помогна да ги подмамиш…

Ясният, дълбок звук на Саранет проряза хленчещия му, сипкав глас като сирена, отекваща над писъка на чайките. Звънът продължи да кънти в нощта и Тролк усети, че го сковава, дори когато духът му напусна тялото и понечи да избяга. Звънецът го прикова към парализираната плът, а гневът и страхът подхранваха усилията му, но звукът беше навсякъде, витаеше около него и изпълваше цялото му същество. Никога нямаше да се избави от него.

Сабриел гледаше как се гърчи деформираната сянка, наполовина напуснала трупа, наполовина в него, а от тялото се процежда тъмна локва. Тя все така се опитваше да използва устата на трупа, но безуспешно. Момичето реши да го придружи до смъртта, където щеше да приеме форма и можеше да го накара да й отговори с помощта на Дайръм. Ала счупеният Камък на Хартата бе надвиснал наблизо и тя го усети като някакъв вечен страх, като студено бижу на гърдите си. Мислено чу думите на изображението на майка си: „Не се бави, не спирай, каквото и да се случи.“

Сабриел заби върха на меча си в снега, остави настрана Саранет и извади Кибет от пояса с две ръце. Тролк го усети и гневът му отстъпи място на чист, неподправен страх. След дългите векове на борба той разбра, че накрая истинската смърт е дошла за него.

Сабриел зае предпазлива поза, хванала звънеца с двете си любопитни ръце. Кибет сякаш почти помръдна в ръцете й, но тя го овладя, залюля го назад, после напред, а след това в нещо като странна осморка. Звуците, издадени само от този звънец, много се различаваха помежду си, но звучаха като кратък марш, като танцувална мелодия.

Тролк ги чу и почувства, че го завладяват могъщи сили. Странни, неумолими сили, които го принудиха да открие границата, заставиха го да се завърне в смъртта. Той се сражаваше с тях напразно, почти патетично, съзнавайки, че не може да се освободи. Знаеше, че ще премине през всички Порти, а накрая ще пропадне и през Деветата. Спря да се бори и използва последните си сили, за да образува някакво подобие на уста насред призрачната материя, уста с гърчещ се черен език.

— Проклет да си! — изхриптя той. — Ще кажа на слугите на Керигор! Те ще отмъстят за мен…

Неговият уродлив, давещ се глас секна по средата на изречението, когато Тролк изгуби свободната си воля. Саранет го бе приковал, но Кибет го сграбчи и го поведе към небитието. Гърчещата се сянка просто изчезна и остана само снегът под отдавна безжизнения труп.

Въпреки че възвращенецът бе изчезнал, последните му думи разтревожиха Сабриел. Името Керигор, макар и не съвсем познато, пробуди някакъв първичен страх у нея, някакъв спомен. Може би Абхорсен беше изричал това име, което несъмнено принадлежеше на един от Висшите мъртви. Името я плашеше така, както и счупеният камък, сякаш това бяха осезателни символи на един порочен свят, свят, в който бе изчезнал баща й, и който представляваше ужасна заплаха за самата нея.

Сабриел се прокашля, усетила студа в дробовете си, и много внимателно върна Кибет в пояса. Мечът й сякаш се бе прочистил от огъня, но тя изтри острието с парцал, преди да го прибере в ножницата. Почувства се много уморена, когато отново метна товара си на гърба, но не изпитваше и най-малкото съмнение, че незабавно трябва да продължи. Думите на майчиния й дух продължаваха да отекват в съзнанието й и собствените й сетива й подсказваха, че нещо се случва в смъртта, нещо могъщо се придвижва към живота, и се готви да изплува на повърхността при счупения камък.

На този хълм имаше твърде много смърт и твърде много магия, а нощта още не бе в разгара си. Вятърът свистеше наоколо, а облаците възвръщаха надмощието си над небето. Скоро звездите щяха да се скрият и новата луна щеше да се обвие в бяло.

Сабриел бързо огледа небето, търсейки трите ярки звезди, които образуваха Токата на Колана на Северния великан. Откри ги, но после се наложи да погледне звездната карта в алманаха си, а ръчно изработеният кибрит издаде неприятна миризма, докато осветяваше страниците с трептящия си жълт пламък, защото тя не се осмели да използва повече магия, докато не се отдалечи от счупения камък. Алманахът сочеше, че е запомнила правилно: в Старото кралство Токата сочеше север; другото му название беше Заблудата на моряка. В Анселстиер Токата безспорно се намираше на десет градуса западно от северната посока.

След като установи накъде е север, Сабриел се отправи към тази страна на хребета, търсейки разклонението, което се спускаше към долината, потънала в мрака отдолу. Облаците се сгъстяваха и тя искаше да стъпи на равна земя, преди луната да се скрие. Поне, когато откри разклонението, й се стори, че ще бъде по-лесно да се върви по него, отколкото по счупените стъпала на юг, макар че лекият му наклон й подсказваше, че я очаква продължително спускане.

Всъщност изминаха няколко часа преди Сабриел да достигне дъното на долината, докато се препъваше и трепереше, а един много блед пламък на Хартата трептеше малко пред нея. Твърде нищожен, за да улесни пътя й, той й помагаше да избегне съществени неприятности, и тя се надяваше, че е достатъчно слаб и може да бъде сметнат за блатен газ или случайно отражение. Във всеки случай, той се оказа незаменим, когато облаците закриха и последната пролука, останала на небето.

Дотук с безоблачното небе, помисли си тя, вгледана в посоката, за която предполагаше, че е север, в търсене на червената звезда, Уалус. Зъбите й тракаха неудържимо, а една хладна тръпка, започваща от леденостудените й стъпала, постепенно обхващаше всичките й крайници. Ако не се движеше, просто щеше да замръзне на място — особено след като вятърът се изви за пореден път…

Сабриел се засмя тихо, почти истерично, и извърна лице, за да усети полъха му. Идваше от изток и се усилваше с всяка изминала минута. Да, стана по-студено, но пък той разпръсна облаците, отнасяйки ги на запад — а там, след първия прочистващ замах на вятъра, се намираше Уалус, окъпан в червена светлина. Сабриел се усмихна, впери очи в него, огледа с интерес малкото, което успя да види около себе си, и отново потегли, следвайки звездата, а един глас не преставаше да шепне в дъното на съзнанието й.

Не се бави, не спирай, каквото и да се случи.

Усмивката не слезе от лицето й, когато откри пътя и под прикритието на натрупалия се в канавките сняг подкара ските бързо напред.

Когато Сабриел намери километричния стълб и Камъка на Хартата зад него, по бледото й лице нямаше и следа от усмивка. Отново валеше сняг, който падаше косо, когато вятърът стана по-ожесточен, погваше снежинките и ги запращаше в очите й, които сега бяха единственият открит участък от тялото й. Ботушите й бяха подгизнали, въпреки овчата мас, с която ги беше намазала. Стъпалата, лицето и ръцете й бяха вкочанени и тя бе изтощена. Беше хапвала послушно по нещо на всеки час, но сега просто не можеше да разтвори замръзналата си челюст.

За съвсем кратко, при непокътнатия Камък на Хартата, който се извисяваше гордо зад по-малкия километричен стълб, Сабриел се беше стоплила с помощта на едно заклинание за топлина. Но беше твърде уморена, за да го поддържа без помощта на камъка и заклинанието се развали почти незабавно, след като пое отново. Единствено предупреждението на майчиния й дух й даваше сили да продължи. То, и усещането, че я следят.

Това бе просто чувство и както беше уморена и измръзнала, Сабриел се запита дали не е само плод на въображението й. Но състоянието й не позволяваше да се изправи пред нещо, което не е родено от въображението, затова си наложи да продължи.

Не се бави, не спирай, каквото и да се случи.

Пътят от Камъка на Хартата беше по-добър от този към Разполовения хребет, но по-стръмен. Хората, които го бяха построили, бяха прорязали плътния сивкав камък, който не ерозираше като гранита, и бяха изсекли стотици широки и ниски стъпала, в които бяха издълбали сложни мотиви. Сабриел не знаеше дали тези мотиви означават нещо. Това не бяха символи на Хартата или знаци от друг език, които тя познаваше, а беше твърде уморена, за да мисли. Концентрираше се върху всяко стъпало поотделно, като си служеше с ръце, за да отблъсква от земята болящите я бедра, докато кашляше и пъшкаше, навела глава, за да избегне хвърчащия сняг.

Пътят ставаше все по-стръмен и Сабриел видя в далечината лицевата страна на скалата — огромна, черна отвесна маса, много по-мрачен фон за реещия се сняг, отколкото облачното небе, огрявана от бледата лунна светлина зад нея. Ала по нищо не личеше, че се приближава към нея, докато пътят криволичеше напред-назад, издигайки се все по-високо над долината.

И тогава, внезапно, Сабриел стигна. Пътят направи нов завой и нейната нищожна, блуждаеща светлина се отрази в една стена, която се простираше на мили в двете посоки, а на височина достигаше стотици метри. Очевидно това бяха Дългите скали и краят на пътя.

Почти разплакана от облекчение, тя се отблъсна напред към самата основа на скалата и слабата светлина се извиси над главата й, за да разкрие сив камък, осеян с лишеи. Но дори и сега, нямаше и следа от врата — нищо, освен назъбен, непроницаем камък, извисяващ се около нейното миниатюрно кръгче светлина. Нямаше никакъв път и посока, в която да продължи.

Сабриел уморено коленичи в една снежна пряспа и енергично потърка ръце, опитвайки се да възстанови кръвообращението си, преди да измъкне Мозраел от пояса. Мозраел, пробуждащият. Тя внимателно го успокои и съсредоточи сетивата си в търсене на някакво мъртво същество, което би могло да се намира наблизо и не бива да бъде събудено. Наоколо нямаше нищо, но Сабриел още веднъж усети нещо зад себе си, нещо, което я следеше, някъде далече на пътя. Нещо мъртво, нещо, излъчващо сила. Опита се да прецени на какво разстояние е съществото, преди да го прогони от мислите си. Каквото и да беше, се намираше твърде далече, за да чуе дори дрезгавия глас на Мозраел. Сабриел се изправи и позвъни със звънеца.

Звукът, който издаде, наподобяваше десетки писукащи папагали — този шум се разнесе из въздуха и се преплете с вятъра, отекна в скалите и се разрасна до писъка на хиляди птици.

Сабриел незабавно заглуши звънеца, но ехото го понесе из долината и тя разбра, че съществото зад нея го е чуло. Усети, че е съсредоточено да определи местоположението й, и почувства как ускорява крачка, сякаш наблюдаваше как мускулите на някой състезателен кон преминават от нормален ход в галоп. То изкачваше поне по четири-пет стъпала наведнъж. Усети, че прониква в съзнанието й и успоредно с това страхът започна да я обзема, но въпреки всичко отиде на пътя и погледна надолу, като междувременно извади меча си.

Там, сред падащия сняг, видя една фигура да подскача от стъпало на стъпало. Свръхестествени скокове, които поглъщаха разстоянието с ужасяващ апетит. Приличаше на мъж, но с много по-голям ръст, и на местата, където стъпваше, плъзваха пламъци, като горящ нефт върху вода. Сабриел извика, щом го видя, и долови мъртвия му дух. Тя си припомни страховитите страници от „Книгата за мъртвите“ и в главата й нахлуха описанията на злото. Беше преследвана от разяждащ дух — същество, което можеше да се движи между живота и смъртта, когато си пожелае, тялото му, състоящо се от блатна пръст и човешка кръв, бе оформено и пропито със Свободна магия от някой некромант, а вътре имаше мъртъв дух, който бе движещата му сила.

Сабриел бе прогонила един разяждащ дух веднъж, но това се случи на четиридесет мили от Стената, в Анселстиер, а той бе слаб и вече угасваше. Този тук беше силен, пламтящ, наскоро роден. Щеше да я убие, внезапно разбра тя, и да покори духа й. Всичките й планове и мечти, надеждите и целият й кураж я напуснаха, заменени от истинска, безумна паника. Обърна се на една страна, след това на другата, като заек, бягащ от куче, ала единственият път надолу беше пътеката, а разяждащият дух се намираше едва на стотина метра под нея, и с всеки изминал миг, с всяка паднала снежинка идваше по-близо. Устата му бълваше пламъци, той отметна назад острата си глава и изрева, докато тичаше, а ревът му наподобяваше последния вик на човек, втурнал се към смъртта, примесен със звука от нокти, дращещи по стъкло.

Сабриел някак си успя да потисне писъка в гърлото си, извърна се към скалата и започна да я налага с дръжката на меча си.

— Отвори се! Отвори се! — крещеше тя, докато в мозъка й препускаха символи на Хартата — ала не и тези, които можеха да разбият врата — заклинание, което бе научила във втори клас. Знаеше го, така както знаеше учебната си програма, но символите на Хартата просто не се появяваха. А и защо в ума й се бе загнездило произведението на дванайсет по дванайсет, когато й трябваха символи…

Ехото от звъна на Мозраел утихна и в последвалата тишина дръжката на меча й се удари в нещо кухо, вместо да хвърля искри и да ожули ръката й. Нещо дървено, нещо, което липсваше преди. Една врата, висока и необичайно тясна, чието тъмно дъбово дърво бе покрито със сребърни символи на Хартата, танцуващи върху него. Една желязна халка, непосредствено на височината на ръката й, се опря в бедрото на Сабриел.

Тя хвърли меча си и изпъшка, хвана халката и я дръпна. Не последва нищо. Сабриел подръпна отново, полуизвърната, за да погледне назад през рамо, а сърцето й се сви от страх от видяното.

Разяждащият дух зави зад последния ъгъл и погледите им се срещнаха. Тя затвори очи, неспособна да понесе омразата и жаждата за кръв, които пламтяха в погледа на създанието, като ръжен, останал твърде дълго в огнището на ковачницата. То отново изрева и почти прелетя през оставащите стъпала, а устата, ръцете и краката му бълваха огньове.

Все още със затворени очи, Сабриел натисна халката. Вратата се отвори и тя падна вътре, стоварвайки се на земята сред снежна вихрушка, а очите й рязко се отвориха. Отчаяно се претърколи на земята, пренебрегвайки болката в коленете и ръцете си. Протягайки ръка навън, грабна дръжката на меча си и го издърпа при себе си.

Когато острието освободи достъпа до вратата, разяждащият дух се озова до нея и като се изви настрани, за да премине през тесния портал, пъхна вътре едната си ръка. От сиво-зелената му плът изригваха пламъци, като капки пот, а от тях на тънки струйки се виеше черен дим, от който се носеше миризмата на опърлена козина.

Сабриел, просната безпомощно на пода, можеше само да наблюдава ужасена как ръката на съществото, от която стърчаха четири хищни нокътя, бавно се разтвори и посегна към нея.